Даина Чавиано
Затворена котка (65)

65

— Всичко се е променило — каза Мелиса. — В началото бях само скрит зрител. Можех да виждам и чувам всичко, но никоя отминалите ми самоличности не познаваше настоящото ми съществуване. Сега знам за бъдещия си живот от миналото.

Шумът на града нахлуваше през прозореца, но Селесте и Алваро като че не му обръщаха никакво внимание.

— Какво мисли Сибила? — попита Алваро.

— Още не съм й казала.

— Чакай да видя дали съм разбрала — настоя Селесте, опитвайки се да изясни нещата. — Едно време настоящата ти самоличност е знаела всичко за миналите ти животи, но сега твоите самоличности от миналото също са запознати с настоящия ти живот, така ли?

— Още по-зле — уточни Мелиса, — настоящата ми самоличност изчезва в миналото. Все едно миналите изместват настоящата, сякаш контролират коя съм във всеки даден момент.

 

— Може би подсъзнанието ти прави номера — предположи Алваро. — Може би иска да те убеди, че истинското ти „аз“ се намира в друга вселена, за да те задължи да останеш там?

— Няма такова нещо! — настоя Мелиса. — Става дума за реални преживявания, които са се случили, не за раздвоена самоличност; но не разбирам как човекът, който съм била в миналото, може да знае какво ще се случи в бъдещето.

— Нали каза, че си била нещо като гадателка?

— Едно е да предсказваш, друго е да знаеш с абсолютна сигурност какво ще стане, защото вече си преживял онова, което още не се е случило, разбираш ли? Това се случва на другата личност, която съм на другото място. Тя знае там, защото аз съм го преживяла тук.

— Да му се не види, Мелиса, защо все ти се случват толкова странни неща? — ядоса се Алваро.

— Ако не бях тук — започна да теоретизира Селесте, — бих ти казала, че твоята действителност може да е миналата и че нашият разговор е едно вероятно бъдеще. За жалост, трябва да отхвърля тази теория, защото съм жива и не съм холограма.

— Има още една възможност — намеси се Алваро.

— Каква?

— Мелиса да пуши или да си инжектира нещо.

— Много смешно!

— Не исках да ви разсмея. Сигурна ли си, че не си смесвала хапчета?

— За бога, Алваро! — упрекна го Селесте.

— Не ми викай — отвърна той. — Или предпочиташ да си мислиш, че Мелиса се е побъркала? Ако не се дрогира, нито взема хапчета, какво става с нея, по дяволите?

Мелиса остави Селесте и Алваро да водят ожесточен спор и се приближи до прозореца, от който се виждаше море от покриви: червени някога, сега — покрита с плесен от немарата. Беше изгубила контрол. И не само това, чувстваше се все по-зле, когато се връщаше към онова, което й предлагаше реалността. За свое добро трябваше да се отдалечи от нещата, които можеха да предизвикат повторна регресия.

„Ще изчакам няколко седмици — помиеш си. — Месеци, ако се налага.“

От радио някъде в квартала се носеха с прашене овехтели заплахи. Опита се да блокира звука със способността да се абстрахира, която нейното поколение беше развило. Почти беше успяла, когато видя редицата изпражнения, която оставяше след себе си уморен кон, докато теглеше разнебитена каруца. Такава беше картината на родината й.

Вгледа се в небосвода на своя град — искрящо синьо като небето на някоя омагьосана планета, и трябваше да направи усилие, за да запази спокойствие. За свое голямо съжаление разбра откъде произлиза най-пламенната частица на душата й: от търсенето на справедливост. Но този порив помрачаваше разсъдъка й, безвъзвратно я тласкаше към хаоса. Трябваше да се бори срещу собствената си природа, ако искаше да оцелее в тази лаборатория, която отказваше всякакво съчувствие към обитателите си. Упорството й би я довело до лудост или смърт.

Вгледа се в отражението на слънцето, което блестеше върху покривите, и си помисли, че всеки жител на града страда по различен начин. Преговори си всяко средство за бягство: алкохолът и наркотиците — за забрава; двойният стандарт — за прикрити действия; магьосничеството — за илюзията, че все още можеха да управляват обстоятелствата, които ги парализираха… Други ходеха на църква и вдигаха умоляващи очи към олтара; но Христос и Дева Мария можеха само да слушат, дори и склонни да опростят греховете на виновниците за толкова много нещастия, и това — казано sotto voce^[1] — беше нещо, на което мнозина не се радваха. Масовата терапия се състоеше в съчетаването на посещенията в църквата с дела на основата на билки и молитви. Това беше най-добрата рецепта за предпазване на душевното здраве: срещу задуха от омразата — любовни и утешителни послания; независимост на духа — срещу принудата.

— Мелиса, ще останеш ли да хапнеш?

— Защо питаш? Естествено, че ще остане!

Искаше да им помогне да сложат масата, но Сели не позволи:

— Ти чакай там.

Завлече я до ъгъла, където Рохер беше седнал в деня, когато донесе онези книги. Колко далечно й се струваше всичко! Спомни си, че не й се беше обадил отново. Дали бягаше? От какво? От кого? Може би от самия себе си, от своята гордост, от собствената си природа… Вече не изпитваше нито страх от него, нито гняв. Споменът за изплашената му душа я изпълни със състрадание, сякаш нещо подобно на любов, но по-категорично, се опитваше да я завладее.

До нея достигаха гласовете на Сели и Алваро от кухнята, ала не се опита да се присъедини към тях. Някъде в този град се намираше нейната душа близнак, хилядолетният й любовник, първоизточникът на живота й… и почувства, че въздухът се обновява, сякаш светът отново се беше родил. Не се почувства разделена, а заредена с двойна сила, за да издържи на ударите на този живот, избран от нея по причини, които вече не помнеше. Сигурно е имала своите мотиви, за да пожелае да го намери на остров, пълен с отвратителни неща. Но това не я интересуваше. Страната вече можеше да се срине, правителството можеше да организира най-страшния си събор на вещици на „Малекон“, но тя щеше да оцелее, защото, въпреки всичко, нейната сродна душа дишаше наблизо.