Даина Чавиано
Затворена котка (64)

64

Маев слушаше арфата, която изпълваше долината с меланхолия. Ангус умееше да я докосва с майсторството на бард и звуците извираха с нежен морски ритъм, съответстващ точно на образите от стихотворението, което Дану рецитираше. Когато стиховете заглъхнаха и дърветата погълнаха и последната нота, Маев отвори очи.

— Историята ще се повтори — каза.

Ангус и Дану потръпнаха.

— Ще има втори Ра-Теш?

— Пак ще ни разделят?

— Вие ще бъдете бардове в един бъдещ живот, въпреки че за Дану истинската слава ще дойде след смъртта й.

— Как някой бард може да бъде известен след смъртта си? — попита Ангус. — Кой ще пее песните му, ако не ги е изпълнил приживе?

— Бардовете на бъдещето няма да пеят. Ще записват легендите си със знаци, които всички ще могат да четат, дори тях да ги няма.

— Ще бъдат занаятчии? — намеси се Дану.

— Нещо подобно.

— Това е най-странното нещо, което съм чувал — заключи Ангус. — Сигурна ли си?

— Така го видях — въздъхна Маев. — Не знам повече.

Утрото беше студено и сияйно. Въпреки че зимата беше напреднала, тримата се бяха подслонили в една пещера. Така беше наредила Майката след церемонията. Пазителката на Бру-на-Бойн имаше достатъчно познания, за да заподозре какво се крие зад тази среща. Посъветва ги да си построят отделен подслон и да живеят заедно няколко седмици, за да подредят преживяванията си. Беше важно да прекарват много време в контакт с Великата Майка и за целта трябваше да намерят пещера, където да могат да медитират колективно.

— Беше трудно — измърмори Дану, продължавайки разговора от предишния ден. — Не исках да напусна Посейдония.

— Знам — успокои я Маев. — Не вярваше, че съм загинала, въпреки че Арат те убеждаваше в противното.

— Откъде знаеш?

— Бях с вас през цялото време. В началото не си дадох сметка за случилото се. Виждах други същества, които се опитваха да ме успокоят, но аз не исках да ги чуя. Много трудно се отказах от онзи живот. След като се роди детето ви… — тя се спря с променено лице.

— Какво има?

— Ангус, помниш ли как те наричаше синът ти в онзи живот?

Дану и Ангус размениха изненадан поглед.

— Синът ми ли? — повтори той. — Какъв е този въпрос?

— Как ти викаше? — настоя Маев почти в истерия.

— Викаше ми да-да или нещо подобно. Защо?

Маев се обърна към Дану.

— А какво беше твоето име в онзи живот?

— Защо питаш щом вече знаеш?

Маев си пое дъх и произнесе думите бавно:

— Даная… Наричаше се Даная… — Обърна се към мъжа: — И въпреки че ти се наричаше Арат, кой знае дали гукането на детето не е породило друго име?

— За какво говориш?

— За създателите на нашия народ: Дана и Дагда.

В продължение на няколко секунди младежите гледаха Маев неподвижно.

— Това е невъзможно — каза Ангус накрая. — Ние не сме богове.

— Вероятно съществуват богове, които умират и отново се раждат — каза Маев. — Може да попитаме Майката.

— Няма да й говорим такива неща! — възпротиви се той. — Би било богохулство.

Маев сви рамене.

— Мисли каквото искаш, но двете истории съвпадат. След смъртта ми вие минахте по същия път, който са прекосили създателите на народа ни, преди да дойдат тук. Знам, защото през цялото време бях с вас.

Остави ги да разсъждават върху тази идея и се приближи до извора, за да пие вода. На дъното, осеяно с камъни, видя образа на същество с коси от водорасли. За момент остана неподвижна, опитвайки се да си спомни кога й се е случвало нещо подобно.

— Маев — повика я Дану. — Какво става?

— Виждаш ли я?

Дану се наведе.

— Какво да виждам?

— Нищо ли не виждаш?

— Розови камъни.

Ангус също се беше приближил.

— И ти ли не я виждаш?

Младият мъж се взря внимателно в тъмната повърхност. Водното създание протягаше ръце и за момент Маев си помисли, че ще излезе от водата.

— Не.

— Това е Магическият народ — каза тихо Маев.

Приятелите й я изгледаха с възхищение.

— Ти ги виждаш?

— Навсякъде: във въздуха, в огъня, във водата…

— Вярно ли е, че са различни?

— Видът им зависи от стихията, която обитават.

Настъпи почти благоговейно мълчание, преди Ангус да попита:

— Обучавали ли са те в ясновидство?

— Никога — отвърна Маев, като се наведе още по-ниско над извора.

— Ела… Ела с нас… — прошепна недоловимият глас на създанието, което подаде едната си ръка от водата и погали тъмните коси на Маев.

— То ми говори — прошепна тя.

— Магическият народ не говори — поправи я Дану. — Поне не със смъртни като нас.

— Казвам ти, че ми говори! — настоя Маев.

Заприиждаха и други създания. Маев ги видя да се подават зад камъните, между подводните растения, зад близките дъбове.

— Това е тя! — викаха със звучни гласове. — Това е тя!

Внезапна промяна във вятъра предупреди Дану и Ангус. Атмосферата се раздвижи и се чу свистене във въздуха, въпреки че не видяха какво или кой го издаваше.

— Не сме сами на това място — каза Дану.

— Знам, аз също го усещам — прошепна Ангус. — Да си вървим.

— Нашата царица — викаха създанията. — Най-сетне! Най-сетне!

Буря без облаци сякаш се надигаше над главите им.

— Не принадлежа на никого. Оставете ме на мира! — извика Маев в празното пространство.

И за учудване на всички ураганният вятър утихна внезапно.

— Маев?

Дану хвана ръката й, очаквайки обяснение.

— Искат да бъда тяхна царица. Това е лудост.

— Тръгнаха ли си?

Потвърди с жест.

— Представяш ли си какво означава това? — попита Дану с нарастващо уважение. — Никой не повишава тон на Магическия народ. Те никога не се подчиняват, само вършат специални услуги. И горко на онзи, който ги поиска не както трябва!

— Трябва да кажем на Майката — прекъсна я Ангус.

— Може би обяснението е в миналото ми — рече Маев.

— В Посейдония?

— Не, още по-преди.

И им разказа за видението си за генезиса на душите.

— Не знам как това би обяснило случващото се сега — учуди се Ангус.

— Аз също не знам, но е възможно да е началото на някакъв отговор.

— Кога разбра всичко това?

— В един бъдещ живот. И не ме питай как, защото не мога да го обясня!

— Няма да питам — увери я Дану.

Млъкнаха — всеки, потънал в объркани мисли, които трудно се превръщаха в идеи.

— Трябва да има начин — обади се тихо Ангус след известно време.

— За какво?

— Да можем да се разпознаваме в други животи. Невинаги ще имаме церемония на посвещение. Може да се срещнем отново и да не разберем.

— Навярно има някакъв начин — предположи Дану. — Майката трябва да знае.