Даина Чавиано
Затворена котка (63)

63

От дневника на Мелиса

Не знам коя съм, нито къде живея. Дори не съм сигурна как се казвам. Дали виждам бъдещето от някой минал живот? Или си спомням миналото от моето бъдеще? Живея ли на остров край ледовете или в страна, която ври в тропически зной? Острови, острови, острови… Като че ли съдбата ми е вечно да съществувам в изолация. В Посейдония живеех окръжена от пръстените земя и вода, които хората бяха изградили, за да отделят духовния си център от по-населените райони, като че ли е възможно да отделиш тялото от главата, без и двете части да пострадат от осакатяването…

Съдбата ми на отшелничка ме преследва. Винаги има нещо, което накрая ме заточава в някой затвор, без да ми позволи да покажа какво нося в сърцето си. Сигурно е онзи страх, който полепва по кожата като проказа; онова постоянно сборище на маски, да искаш да кажеш, но да не смееш, да жадуваш да бъдеш, без да го постигнеш. И това унижение ни разделя и отчуждава, раздира живота ни. Намразваме онова, което обичаме най-много, и това ни изпълва с чувство за вина, подлудява ни. Как мога да обичам и да мразя с такова ожесточение въздуха, който ме заобикаля, слънцето, което ме топли, земята, която пази костите на дедите ми, а един ден ще покрие и моите? Този гняв се стоварва върху нас самите — върху нашите приятели, нашето семейство, върху хората, които са тук, и онези, които са си отишли, — задето позволяваме това да се случва.

Понякога чувствам, че тази омраза се превръща в безкрайна жалост, в прилив на състрадание към родината ми и народа й. Тогава осъзнавам, че дори да ми тежи, тази влажна и тъмна като кожата на обитателите си земя е проникнала в мен до мозъка на костите. Тя е част от мен. Обичам нейните плажове и шумоленето на палмите в тишината на планината, миризмата на дъжд в полето и пламтящите очи на нейните жени и мъже, сънливите лица на бебетата й, плътта на плодовете й на изчезване. Обичам тази страна и сетивата ми се насищат със старите й къщи и напуканите булеварди, с колониалните църкви и онзи славен бриз с мирис на сол, който прекосява страната от единия до другия край: това е несравнимият аромат на моя остров, онова неповторимо ухание, смесено с билките, принесени в дар на светците. Искам да го забравя обаче. Защото всичко е илюзия, която ще се изпари още щом изляза на улицата, още щом усетя безсилието да гризе душата ми, още щом взема телефон, за да се свържа със света, още щом ми хрумне мисълта, че нещо в думите на Онзи, който не може да бъде назован, не е както трябва…

Трябва да забравя този остров, да го изтрия от паметта си, да се върна във вътрешното си царство, да се разхождам из онези краища, където не съществуват часове, където всеки пейзаж е граница за бягство към друг свят. Жадувам някой ден тази страст към родината ми да се превърне в приятен сън, подобен на блян от онази далечна сага, където бродя из леденозелена страна.