Даина Чавиано
Затворена котка (58)

58

От дневника на Мелиса

Моята страна е най-красивата на света. Няма друго място, където мъжете гледат с по-голяма загадъчност и обещания в погледа, нито място, където жените се движат със сладострастието на палмите, брулени от вятъра. Обичам тази страна въпреки страха, който я гнети. Всяка сутрин ставам притеснена, че не знам дали законите не са се променили, докато съм спала, и дали онова, което вчера е било законно, днес не е забранено. Писането е моето убежище. Връщам се към дневника си със същата страст, с която Анаис се е връщала към своя, за да прогони призраците и да сложи в ред безумията на този живот; и трябва да го правя, защото връзката ми с това място все повече отслабва.

Виденията ми зачестяват и ги контролирам по-трудно. Вече нямам нужда от талисмана, за да избягам от затвора. Стига ми свечеряването или пламъкът на някоя свещ. Но това също ме е изолирало от онези, които обичам. Когато човек е видял собствената си смърт, смисълът на живота се променя.

Не ме интересува какво мислят другите за сънищата ми. Те са истински, защото са мои, и се потапям в тях, за да живея. Предпочитам тези области, където властват архаични опасности, защото поне мога да ги разпозная, и тънат в дивна красота.

Навън е различно. Навън всичко е сиво. Хората и делата им са разяждани от корозия. И този карцином е заразен. Напада душите на децата, които хвърлят позиви срещу враг, когото не познават. Предизвиква необратими мутации в домовете. Разрушава благородството на хората, които се превръщат в сляпа маса, манипулирана с невидими нишки, породени от контролирания глад, от контролираните стремежи, от контролираните желания. Вече не знаем кои сме, къде отиваме, нито защо сме тук. Всеки търси свой собствен начин за бягство, свое собствено спасение. Вече е невъзможно да заговорничиш, да роптаеш, да показваш гняв; дори безразличието не е разрешено. Твърде болезнено е и не ни остават много сили.

Ние сме корабокрушенци, вкопчени в последната дъска. Имаме само миража на онази мамеща и прекрасна земя отвъд океана, гъмжащ от акули. Някои се осмеляват да рискуват, но мнозинството предпочита да чака тук до края. Това е единствената ми утеха: че не съм сама.

Силите ме напускат, но част от духа ми продължава да изследва забранени територии. Може би това търсене е последното късче щастие, което ми остава. И дори възможността да го намеря да не беше реална, това не би го направила по-малко желано. Тъкмо напротив. Би било доказателство, че душата ми — въпреки че живее редом с най-тъмната страна на човека — не е победена, защото никога не се предаде на мрака.