Даина Чавиано
Затворена котка (54)

54

Измина още една седмица, без Рохер да се появи. Ненавиждаше го. По някакъв начин също така го обичаше, но най-вече го мразеше, задето беше породил това раздвояване на чувствата и все още го подхранваше. Изпита гняв към себе си, защото не можеше да го изхвърли от мислите си.

В такива моменти си спомняше тембъра на гласа му, джентълменските му обноски, безкрайната ерудиция на разговорите му, всеки жест на учтивост, който изглеждаше предназначен само за нея. Припомняше си и дребни детайли, може би останки от старомоден романтизъм. И най-вече мненията за ситуацията в страната, които споделяха, нещо, което малцина се осмеляваха да правят, защото изискваше нещо повече от приятелство. Беше символ на отдаване.

Вдигна един пуловер, за да го разгледа, и за миг замря. Може би не й се е обадил, защото наистина е болен. Имаше грипна епидемия. Собствената й баба се беше разболяла преди два дни. Мина й мисълта да му се обади, но веднага съжали.

„Видяхме се преди три седмици — спомни си тя. — Имал е достатъчно време да намери телефон.“

Реши да последва съвета на наставницата си и да говори със Сибила. Почти три часа се опитва да се свърже, ала се оказа невъзможно. Първо й даваше „заето“, после се изгуби звукът за набиране, а накрая се преплете някакъв разговор на две жени, които се караха. Почака петнайсетина минути, но скандалът сякаш нямаше край. Така че ги прекъсна любезно и ги помоли да затворят и отново да се наберат, за да опита да се обади. За нейна изненада двете жени — които щяха да се избият минути преди това — показаха неочаквана солидарност и наругаха здраво Мелиса.

— А ако не ти харесва — беше последното, което й казаха, — качвай се на сала и се махай в Маями.

Решена да не позволява да я мачкат — стигаха й ежедневните кръстни мъки, — отиде в стаята, взе радиото, включи го близо до телефона, усили максимално звука и долепи телефона до високоговорителя. Когато отново поднесе слушалката към ухото си, цареше мъртвешка тишина: жените се бяха изпарили. Опита се да набере отново, но линията не работеше. Нямаше друг избор, освен да се подготви да иде на гости. Тръгна към стаята на баба си, за да я предупреди, че излиза. Тогава видя какво имаше на масата.

— Какво е това, бабо?

— Кое? — попита бабата от стаята си.

— Бутилка чилийско вино.

— Майка ти го донесе… Подарък за Нова година.

Мелиса влезе в стаята на баба си.

— Мама е идвала?

— Днес сутринта.

Момичето я пипна по челото и установи, че няма температура.

— По-добре да беше донесла пиле. — Наведе се да я целуне.

Беше решена да разбере дали Сибила помни, или не същото като нея. Трябваше да се изправи срещу онова, което заплашваше да се превърне в травма. Беше толкова объркана, че не разбра как стигна до дома й.

Котката се разхождаше безцелно из градината и гонеше въображаема плячка. Като чу стъпки, размърда уши и вдигна поглед към фигурата, която се приближаваше. Проучи отново чертите на натрапницата, ровейки в котешката си памет. Големи очи, гъвкави движения, зеници, които се разширяваха или свиваха нетипично за човешко същество: такива бяха чертите, които животното разпозна у нея… Мелиса го откри в тревата — със замислен вид и нащрек. Почти сродна душа. И когато погледите им се срещнаха, разбра, че то знае. Връзката продължи само миг; достатъчно време котаракът да изръмжи и да се шмугне към вътрешността на къщата. Тя почука на вратата.

— Уморих се да ти звъня — оплака се Сибила веднага щом тя прекрачи прага. — Баба ти не ти ли предаде съобщенията ми?

— Да, но телефонът е ужасен. Могат да ни се обаждат, но не можем да набираме.

Влязоха в библиотеката.

— Размишлявах за онова, за което говорихме — каза жената. — Ще те науча да правиш енергиен щит.

— Какво е това?

— Защита. В случай че се наложи да отсъствам, ще се чувствам по-сигурна.

Но в очите на Мелиса се четеше още един въпрос.

— С този щит — продължи учителката й — силата, насочена срещу теб, ще се обърне срещу нападателя ти.

Веднага разбра, че не това е отговорът, който девойката търсеше, защото въпросът й беше друг.

— Помните ли предишните си животи?

Темата я изненада.

— Защо питаш?

— Отдавна искам да ви питам, но все забравям.

— Ами спомням си шест или седем.

— Кои по-точно?

— През четиринайсети век бях коняр. Живеех в помещения близо до кухнята на двореца и много добре си спомням конете. Бяха бели и огромни животни и ги тимарях всяка вечер. Живях и в Египет. Бях придворна дама или нещо такова, голямата ми любов беше един нубийски воин. Имах нещастен живот през единайсети век в древна Галия и друг — по-приятен — в Гърция по време на царуването на Перикъл.

— А някой живот в Атлантида?

Сибила сбърчи чело.

— Атлантида е легенда.

— Троя също е легенда, докато някой не открива руините й.

— Не помня нищо такова — отвърна, наблюдавайки ученичката си. — Какво ти се върти в главата?

— Нищо особено.

— Не ме лъжи.

— Добре… имах няколко видения, докато медитирах, и мисля, че се срещнахме в друг живот.

— В Атлантида?

— Не съм сигурна — отвърна уклончиво Мелиса. — Ако разбера нещо по-конкретно, ще ви кажа.

— Както искаш, въпреки че не одобрявам този тип преживявания, ако целта не е обучение или лечение. Любопитството може да бъде опасно… Сега ще те науча да създаваш щита. Не е трудно, но ще имаш нужда от малко практика, за да постигнеш сериозна защита. Затвори очи и визуализирай…