Даина Чавиано
Затворена котка (48)

48

Имаше нужда от помощ. Всички пътища пред нея свършваха, оставаха й само две възможности: да остане неподвижна, докато се вкамени, или да се хвърли в пропастта и да рискува да се пребие. Отвори широко прозореца и вдиша утринния въздух.

„Приятелите ми си отиват, изчезват, превръщат се в спомен. Ако Тирсо и Сибила заминат, какво ще ми остане? Една мила бабка, която няма да изкара много, един несигурен любовник и една сянка.“

Затвори очи и почувства пръстите на луната върху лицето си.

„Бих искала да съм дъждовна капка по пладне, да се изпарявам малко по малко, докато се изгубя в нищото и премина в друго измерение. Това е смъртта: да се рееш свободно на място, където онова, което сега изглежда необходимо или жизненоважно, там вече не е такова.“

Зад тъмнината на клепачите си визуализира талисмана. Започна да го преобръща в ума си и го накара да се върти като планета в празното пространство на всемира. И изведнъж забеляза фигура, чиито черти едва успя да разпознае заради потока светлина, която струеше от нея. Когато се приближи, остана без дъх пред приказната й красота, но учудването й беше още по-голямо, когато я позна. Беше сянката. Най-сетне можеше да види лицето й, което беше лицето на душа, а не на тленно тяло. Ангелите съществуват, реши Мелиса, те са същества като това и чакат завръщането си в живота; бивши родители, възлюбени, приятели, които са споделяли с нас настоящето или други прераждания и които остават близо до нас, за да ни дадат съвет или да ни защитават.

„Защо сега знам всичко това?“, се запита.

— Защото е дошло време — каза сянката.

— Ти си тя, нали? — предположи Мелиса. — Ти си Анаис, убедена съм, но трябва да знам дали аз съм Джун.

— Не, не си Джун.

— Тогава защо ме преследваш? — запротестира и си спомни за регресиите. — Кой е Арат? И Рохер… Ра-Теш? Какво мога да очаквам от него?

— Толкова въпроси изискват двойно повече отговори — прошепна ангелът.

— Все още съм объркана.

— Вече познаваш част от живота си в Атлантида…

— За какво говориш?

— Сега трябва да се подготвиш, ако искаш да разбереш защо си избрала този живот.

— Аз съм го избрала?

Сянката потвърди.

— Тогава сигурно съм била луда, преди да се родя.

Мелиса усети как се надигна пенлива вихрушка, сякаш някой гъделичкаше сърцето й, и разбра, че смехът на ангелите предизвиква този вид оргазъм в душата.

Съществото се приближи до нея.

— Ще видиш края на живота си в Атлантида, също така ще научиш за по-предишен живот, толкова далечен от онова, което можеш да си представиш, та може би ще решиш, че си загубила ума си. След това ще стигнеш до едно по-късно превъплъщение и едва тогава ще разбереш коя си и защо си тук.

Мелиса се опита да затвори очи, но напразно. Невъзможно е да блокираш виденията на духа.

— Може би нищо не е реално.

— Трябва да вярваш на интуицията си, да се научиш да разпознаваш кога пред теб стои истината, и в душата си ще разбереш, че е вярно. Затова те предупреждавам: забрави за логиката, забрави за предразсъдъците, забрави какво са те учили…

Мелиса въздъхна.

— Смазана съм. Може би наистина съм полудяла.

— Това е твоята карма — отвърна сянката. — Вече си започнала връщането назад, но не си разбрала.

— Завръщането ми ли? Къде?

— Гласът на Уроборос се е събудил в теб.

— Уроборос не е ли само легенда?

Фигурата започна да се отдалечава към висините.

— Уроборос е древен символ. Той е знакът, водещ онези, които започват цикъла на вечното завръщане. Той е признанието, че е имало и други животи преди настоящия… Първите човешки същества открили този факт, водени от интуицията си. Уроборос е пътеката, по която преминава душата всеки път, когато напусне някое тяло, а също така е силата, която я задължава да се прероди в друго. Този път, изпълнен с препятствия, има формата на раковините, изрисувани в пещерите и по древните каменни паметници. Уроборос се намира в тайните ритуали на нашия вид: в Елевзинските мистерии и в мистериите на Озирис, в танците на много народи, в страниците на Тибетската книга на мъртвите, в образа на змията Кундалини. Това е Уроборос: безкрайната спирала на духовната еволюция. Древните хора са се опитали да го изобразят в криволичещото изкачване до Гластънбъри Тор и в спиралите, които украсяват скалите на Нюгрейндж. Древните го оприличават на змия, захапала опашката си, защото както това животно се освобождава от кожата си, когато расте, така и душата трябва да напусне дадено тяло, което вече не й служи, за да напредне в неспирното си израстване. Затова Уроборос е пътят към мъдростта чрез хилядолетно обучение. Това е животът, който трябва да угасне и да се спусне по лъкатушещ път, преди отново да се роди…