Даина Чавиано
Затворена котка (47)

47

— Бабо, би ли напуснала страната?

Зададе въпроса със същия тон, с който питаше дали има нещо за ядене. Старата жена спря да плете и я изгледа над очилата си. Беше се загърнала със сива наметка, за да се пази от студения вятър на верандата.

— Ако бях млада, щях да го направя, но вече съм много стара… Защо? Мислиш да заминеш ли?

— Не съм сигурна. — Мелиса загриза един нокът. — Това не може да продължи още дълго, не мислиш ли?

— Възможно е, но не знам дали промяната няма да е за по-зле.

— Не бъди такава песимистка.

— Ако ти кажа какво стана вчера…

— Какво?

— По време на пороя някой се опита да открадне прасенцето, което Меча гледаше за Бъдни вечер, но нямаше късмет, защото синът му беше на гости и го изненада. Крадецът хукна да бяга, обаче няколко съседи го хванаха на ъгъла и го повлякоха насила. Веднага повикаха полиция и след два часа, когато дойде един полицай на колело, имаше някъде към десет души, въоръжени с пръчки и камъни, готови да пребият човека…

— Чакай малко — прекъсна я Мелиса. — Откога полицаите се придвижват с велосипеди?

— Ех, момиче! Никога нищо не научаваш.

— Вече нямат ли коли?

— Имат, но заради бензиновата криза ги използват само при саботажи срещу правителството… Така де, дай да ти доразкажа. Полицаят започна разпита, но понеже крадецът не съдействаше, му удари един шамар. И тогава стана мътна и кървава. Хората започнаха да му крещят: Насилник! Бандит! Убиец!

— Обиждаха полицая?

— В лицето. За малко да го линчуват. Домъчня ми за горкия!

— Жалко, че съм го изпуснала.

— Знаеш ли какво означава това?

— Че страната може да се вдигне всеки момент.

— И аз си помислих същото. При най-малкия повод хората ще излязат на улицата и ще се бият с тояги срещу полицията или войската. Ще стане клане! Това си мисля.

Възрастната жена се изправи и бавно влезе в къщата. След миг се появи с чанта и книжката с купоните.

— Накъде?

— Да видя дали ми е дошъл редът. От три часа чакам на опашката за ориз.

Мелиса взе нещата от ръцете й.

— Остави на мен. След кого си?

— След Ерминия.

— Коя Ерминия?

— Онази, която ми продава риба на черния пазар.

Изражението на Мелиса й показа, че все още не разбира.

— Госпожата, която ходи с широки блузи. Оная, дето живее с приятелката си до аптеката.

— А! Сетих се.

Мелиса се запъти към магазина. Имаше такава навалица, че й отне няколко минути да намери жената.

— Идвам да се наредя на мястото на баба ми — каза на Ерминия.

— Дебеланке! — викна Ерминия вместо отговор и посочи Мелиса. — Сега си след нея.

Дебелата жена дойде да застане до Мелиса.

— Как е баба ти? — попита.

— Ами — отговори тя неопределено — с вечните болежки.

В този момент до тротоара се чу скърцане на спирачки. Първото, което Мелиса видя, бе ярък надпис в червено и синьо: СЪЮЗ НА МЛАДИТЕ КОМУНИСТИ. Един мъж подаде глава през прозореца на камионетката и извика:

— Госпожи, имам двеста галона сладолед, по двайсет песо галона… Носете съдове, че нямам къде да го слагам!

За половин секунда опашката се пръсна и хората се разбягаха във всички посоки… явно към домовете си, да вземат съдове за сладоледа. Мъжът слезе от камиона и отиде при задната част. Докато напъваше ключалката, отново извика:

— И давайте по-бързо, че е крадено!

На опашката останаха само трима души: слепец, жена с гипсиран крак и Мелиса, която се възползва от случая да напазарува, преди роякът да се е върнал. Когато се прибираше към вкъщи, срещна баба си, която носеше тенджера.

— Запази ли ред за сладоледа? — отдалече й извика старата жена.

— Купувах ориз.

— Мили боже! Колко си несъобразителна! — скара й се бабата, като ускори крачка. — Оризът ще остане в магазина, но този сладолед ще свърши за две минути.

Мелиса с изненада видя с каква скорост баба й, въпреки възрастта си, си пробиваше път сред хората, които бяха надигнали всякакви съдини над главите си и се опитваха да се доберат до задната част на каросерията, където човекът раздаваше сладоледа и прибираше парите с шепи.

— Мелиса!

Тирсо й правеше знаци от тротоара пред дома й. Учудена, забрави шоуто със сладоледа и отиде при него.

— Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

— Предполагам — изфуча тя, без да спира, — но закъсня. Моята учителка ми разказа всичко.

Тирсо замръзна на място.

— Тази вещица ти е издрънкала всичко?

— И ми забрани да се занимавам с теб.

Тирсо я последва до вътрешността на къщата.

— Дошъл съм за друго.

— Сигурно е нещо сериозно, иначе щеше да се обадиш.

— Това, което ще ти кажа, не е за телефон — рече, затваряйки вратата; после отиде до радиото, пусна една станция с новини и усили звука, преди да прошепне в ухото на приятелката си. — Напускам страната… със сал.

— Какво?

— Не викай.

— Ти си полудял — каза тя. — Не си ли чул статистиките? От всеки пет души, които заминават, стига само един. Имаш осемдесет процента шанс да се удавиш.

— А тук имам сто на сто шанс да умра от глад, да не работя, да не мога да кажа каквото мисля, да не бъда човек…

Мелиса отказваше да повярва на ушите си. Първо учителката й, а сега Тирсо. Нещастията никога не идват сами.

— Защо не изчакаш малко? — настоя тя. — На тоя дъртак надали му остава да живее още дълго. И като получи някой инфаркт или пукне, или го отвлекат извънземните, всичко ще бъде различно.

— Мелиса, вече загубих най-хубавите години от живота си. Повече от двайсет години съм заточен в този ад. До гуша ми е дошло от този тип!… При всички положения не идвам да се сбогуваме. Искам да дойдеш с мен.

— Знаеш, че се страхувам от морето. Дори не мога да плувам!

— Ще пътуваме със стабилен сал — с мотор.

— За мен в морето няма нищо сигурно. Камо ли сал!

— Имаме си всичко: компас, гребла, резервен бензин… Дори радио!

— Дори да беше салът „Кон-Тики“, Тирсо, за нищо на света не бих се качила!

Момчето погледна часовника си.

— Чакат ме. Трябва да набавя още някои неща.

— Тирсо…

— Заминаваме след няколко дни — продължи да я увещава с целувка. — Помисли си. За твое добро. И ми се обади утре.

Мелиса го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. „За твое добро.“ Думите на приятеля й отекнаха като ехо в пещера, донасяйки аромата на друга епоха, наситена с предзнаменования. А на нея й се стори, че миришат на пророчество.