Даина Чавиано
Затворена котка (46)

46

Ситният дъждец шумолеше приспивно.

— Не мога да повярвам, че е бил толкова нагъл — каза Мелиса.

— Не се озлобявай — настоя Сибила. — Нямам много приятели, които биха направили за мен онова, което той стори за теб.

— Но е доста невъзпитано. Да дойде в дома ти и да ти държи сметка…

— Мелиса — помоли я жената, прегръщайки я през раменете, — забранявам ти да се караш с него, разбра ли ме?

— Мислех, че…

— Пратих да те повикат заради нещо съвсем различно.

Момичето се отпусна в едно кресло.

— Друг експеримент ли?

— Напускам страната.

На Мелиса й се стори, че не е чула добре.

— Ами лекциите? — настоя.

— Току-що ме изгониха от университета. Имахме спор и казах неща, които не биваше да казвам. — Ръката й погали една статуетка, която стоеше до етажерката за книги. — Знаеш какво става в такива случаи. Написаха в досието ми, че съм неблагонадеждно лице, което не може да обучава новите поколения. Затова си отивам. Не искам да се превърна в парий.

Мелиса се изправи и заобиколи креслото.

— Господи! Какво ще правя сега?

Жената се вгледа в момичето и в гърлото й заседна буца.

— Ще си пишем.

— Няма да е същото. Пощите не работят, писмата пристигат с месеци закъснение. Ако имам нужда от спешен отговор, ще полудея.

— Всичко, от което се нуждаеш, е в теб. Само трябва да следваш шестото си чувство.

Вятърът задуха силно и разлюля короните на дърветата.

— Това е кошмар.

Жената въздъхна. Беше изчерпала утешителните си слова, защото тя самата бе отчаяна.

— Каквото и да направя, винаги съм наказана — каза Мелиса, гледайки облаците, които минаваха пред прозореца, — сякаш съм опитно зайче и някой се забавлява да си играе с мен.

Тези думи събудиха глухо безпокойство у Сибила.

— Не говори глупости.

— Може би други ни манипулират. Това би обяснило всичко.

— Нищо не би обяснило — настоя жената, гневна и разтревожена.

— Знае ли човек? Този затвор не може да е естествен.

Сибила си спомни разговора с Тирсо. Дали не беше предусетил онова, което тя не бе успяла да предвиди? Дали психиката на Мелиса не беше лабилна? Опита се да смекчи ефекта от новината.

— Фактът, че заминавам, не означава, че ще зарежа всичко — увери я тя. — Чувствам се отговорна за много неща.

— Но когато човек реши да замине…

— Заминаването ми може да се забави — напомни й тя. — Все още нямам виза, нито паспорт, нямам нищо. Това са формалности, които изискват време.

Навън дъждът утихна. Няколко врабчета използваха затишието, за да прелетят от една сушинка до друга, предчувствайки по-сериозен потоп.

— Дано — прошепна Мелиса. — Трябва да се подготвя да бъда сама.

Сибила прехапа устни. Девойката отново беше такава, както преди. Погледът й възвръщаше блясъка си.

Не беше сигурна какво беше причинило онази реакция, която напомняше за началото на психоза. Трябваше да провери. За момента й хрумнаха само два варианта: или ще остане в Куба, безработна и умираща от глад, докато се увери, че няма риск за разсъдъка на ученичката й, или ще убие интереса й към психичните преживявания. Естествено, по-труден беше вторият вариант.