Даина Чавиано
Затворена котка (45)

45

От дневника на Мелиса

Сега разбирам защо поисках да избягам, когато го видях за първи път. Сега знам защо го отблъснах в началото и защо не успявам да се освободя от него. Той ме предупреди онази нощ на Белтейн: Ще те любя така, че винаги ще се връщаш при мен…

Вчера замина на път; беше двойно несигурно сбогуване, защото не се осмелих да му кажа какво бях открила. Не бих могла да му го обясня разумно.

Увереността, че познаваме някого от предишен живот, е знание, извиращо от дъното на душата, защото не зависи от външния вид, който е различен във всеки живот, а от някаква неопределена светлина. Подозирам, че някакви невидими знаци се превръщат в пръстови отпечатъци на духа, доловими при вътрешно пътуване, защото при подобни преживявания се разкрива нещо, което човек преди това не е виждал: душата. При регресиите се виждат душите на хората. И откритието идва изведнъж, без предупреждение, като бомба, която избухва в лицето ти.

Познах Селесте веднага, още в началото на видението ми в гората. С Рохер не беше така. Може би се задейства някакъв механизъм и ми попречи да го разпозная при преживяването, което беше толкова трудно да възприема. Едва когато бях на път да изляза от транса, го разбрах. Връзката ни е прокълната. Свързани сме от любов и омраза, съществуващи още от живота ни в Посейдония, столицата на империя, която не успях да открия на нито една карта. И това е най-голямата загадка, която все още ме кара да се лутам в здрача, без възможности да продължа да търся…