Даина Чавиано
Затворена котка (44)

44

Градът без ток беше по-страшен от нощ в пустинята. Силуетите на сградите приличаха на зверове, готови да нападнат обитателите си. Така въздействаше Хавана, когато нощният й живот беше прекъсван от спиране на тока. Мелиса изпита чувството, че е единственото същество, което дишаше в света. Край нея минаха сенки и й се сториха като души в чистилището, може би духове, които не можеха да намерят покой и бродеха безнадеждни из мъртвата планета.

Стигна до градината, но вместо да влезе в къщата си, продължи до ъгъла. Няколко секунди се вслушва в звуците на квартала, после взе телефонната слушалка. Направи пет, десет, петнайсет, много обаждания, докато изчерпа запаса си от монети. Методично и спокойно произнасяше лозунгите си, без дори да знае дали е улучила целта. Беше ли съучастник, или не онзи, който я слушаше? Беше ли враг, когото бе успяла да нарани дори за секунда, като го оставяше изпълнен с негодувание, че няма как да вземе мерки срещу бунтовницата?

Върна се замаяна от гняв и изтощение, като инстинктивно долавяше, че методите й няма да променят нищо. Отново се почувства като Алиса, която пада в дупката; само че този път беше стигнала дъното и вместо пред вратичка се намери пред желязна стена без отвори и ключалки.

Сигурно беше станало много късно, защото баба й вече си беше легнала и бе оставила малко супа на печката. Преди да се мушне в леглото, отвори прозорците и се наслади на блясъка на онези далечни слънца. Помисли си колко ефимерен е животът на един биологичен вид, сравнен с тази безпределност. Когато човешките същества още дори не са мечтали да съществуват, тези звезди вече са били там; а когато човечеството изчезне, те ще продължат да бъдат там. Тази мисъл, вместо да я натъжи, я успокои. Знаеше, че тялото й е опаковка за еднократна употреба, и макар да не беше сигурна в безсмъртието на духа си — душата няма ли начало и край? — беше убедена, че е живяла преди, и нямаше причини да се съмнява в поредното си прераждане.

Легна си и затвори очи. Радостен покой започна да изпълва гърдите й. Отново видя синия камък: нейния пътен талисман. Съсредоточи вниманието си и без да е необходимо да се моли, входът се отвори пред нея. Понесе се към светлината с порив, който не беше израз на воля, а някакъв вид проницателност. Сиянието я обви напълно, преди да се стопи, като я остави на онова друго място; сякаш целият й живот беше преминал там, където Ра-Теш бе покорил свободната й воля.

Всяка нощ, след като всички си бяха отишли, жрецът влизаше в нейната спалня и извършваше акта на приобщаване с боговете, прибягвайки до различни средства, за да увеличи силата на съюза. Понякога й превързваше очите, друг път връзваше ръцете й… Майя не разбираше значението на тази магия, но покорно спазваше ритуалите. Понякога Рогатият бог искаше помощ от жрицата, чиято техника за достигане до Богинята беше различна от неговата. Когато Майя й се отдаваше, сякаш Богинята беше слязла върху ложето и се забавляваше да се докосва със собствените си пръсти. Беше странен ритуал. Страховит и едновременно с това пленителен. И Ра-Теш го беше създал.

Жрецът изпитваше към Майя нещо подобно на любов. Девойката го усещаше интуитивно в стремежа му да й угоди във всичко. Ра-Теш не жалеше усилия да й подарява платове, украшения и лакомства, идващи от далечни царства, и беше построил фантастична градина, където тя можеше да се разхожда сред великолепни птици. В онзи рай не липсваше и Нинир, любимата й птица, която дремеше — дебела и щастлива, на ствола на гигантски кедър.

Но несъмнено страстта на жреца беше нездрава мания. Тя го разбираше поради настойчивостта, с която я задължаваше да живее изолирана, далеч от всички и без приятели. Сега, докато вървеше из градината, където свиреха щурци и светеха звездите, се запита какъв ли щеше да е животът й, ако никога не беше танцувала в храма…

Наблизо изпука клон. Не се разтревожи, защото знаеше кой беше единственият, който можеше да се разхожда на това място в полунощ, но жрецът не идваше сам.

— Доведох ти компания — съобщи той.

Арат.

Изненадата беше толкова голяма, че двамата останаха безмълвни: тя, защото много отдавна не беше виждала младия музикант, а Арат, защото едва разпозна в тази жена момичето, което едно време го преследваше навсякъде.

— Тази нощ ще бъде различно — чу гласа на Ра-Теш. — Тази нощ ще бъда зрител.

Няколко слуги разстелиха килим от кожи върху тревата. Арат, който беше дошъл по чужда заповед, съзерцаваше сцената безмълвно, с учудени очи. Майя се вгледа в самонадеяното лице на Ра-Теш. Беше сигурна, че той не знае за страстта й към младия мъж.

С властен жест Ра-Теш подаде една съдинка на Арат.

— Това е вълшебен мехлем — му каза. — Втрий го в тялото й.

Обърна се и седна на столчето, което слугите бяха поставили там, преди да си тръгнат. От мястото си видя ръцете, които отваряха съда, и забеляза как страните на девойката поруменяха, как дишането й се учести, докато мъжките пръсти нанасяха крема. Почувства се абсолютен господар на тази жена, която беше посветил в тайните на Богинята. Властта му над нея беше толкова голяма, че си позволяваше да избере свой подчинен за ритуала.

Желанието му започна да нараства със стенанията на Майя. Тя го видя да се приближава към ложето, където беше на път да се слее с Богинята, но почувства трепета на Арат и загуби представа за действителността.

Сякаш се хвърляше в нищото. Стисна клепачи и се устреми напред с цялата ярост на бедрата си. Облаците на топлото лято, които се бяха струпали над храма, сякаш оживяха и се пръснаха. Експлозия избухна във влажните дълбини. Девойката полуотвори очи, все още без да вижда фигурата, която се надвесваше над нея. Капчици дъжд оросиха лицето й, сякаш любовната влага на някой бог се стелеше над земята, призована от върховното изживяване на двамата любовници.

От земята, където лежеше Майя, друга жена вдигна поглед и се вледени от ужас, защото в този миг разбра кой е Ра-Теш и каква е връзката й с него.