Даина Чавиано
Затворена котка (42)

42

Луната се промъкна между дърветата и светлината й се разпиля върху Мелиса, която излизаше на двора, за да откъсне няколко листа от лайка. Сибила й беше обяснила, че е препоръчително да я пие преди определени ритуали, защото успокоява духа. Така че седна да пие в кръга, образуван от свещите. Луната нарастваше: най-подходящото време да се издигнеш и разгърнеш, да изследваш бъдещето и да получиш даровете на духа.

Съсредоточи вниманието си върху напитката. Задържа ума си празен и отговорите не закъсняха. Приличаха на сенки, които се движеха в дълбините на чашата, но всъщност не бяха там. Мелиса не толкова видя, колкото разбра. Щеше да бъде сама дълго време, щеше да страда за преждевременната загуба на любими същества и трябваше да полира и моделира душата си със същото старание, с което някой бижутер придава форма на необработен диамант. Процесът щеше да бъде болезнен. Видя се отдалечена от света, живееща в усамотение.

Почувства студ. Магията в крайна сметка беше обмен на енергии с космоса и по време на този процес се получаваха загуби. Луната се измести леко към зенита си. В този миг отражението на един лъч потрепери върху повърхността на отварата и Мелиса загуби връзка със заобикалящия я свят. Вече не държеше в шепите си порцеланова чаша, а камък.

— Ела — прошепна. — У дома съм.

Чу шумоленето на дърветата и свистенето на вятъра, който виеше в ушите й. Една ръка погали гърба й. Обърна се. Сянката беше пред нея. Туниката й я обгръщаше в мрак. Беше скръстила ръце и две бели птици почиваха на коленете й: нейните длани. Мелиса ги огледа внимателно и заключи, че има само два варианта. Бяха ръце на жена или на ангел.

— Върнала си се.

Мелиса си помисли, че долавя трепет в гласа й.

— Спомена за една дълга история — й напомни. — Искам да знам.

— Вече познаваш първата част.

— Коя?

— Ти беше Майя. Или по-скоро ти си Майя. Мъките ти започнаха с жената, която беше първата ти самоличност в този свят.

— Тя какво общо има с моите фикс идеи? — попита. — Какво общо има Майя с Анаис?

— Много прибързваш.

Обърна се и закрачи… въпреки че може би това не беше точната дума, за да се опише нейното плавно придвижване. Мелиса я последва до едно езерце, осеяно с цветя, подобни на лотос. Сочните им венчелистчета изглеждаха подути и сладникав аромат насищаше въздуха.

— Пий — заповяда й сянката.

Тя се наведе, за да се подчини, и веднага се спря. Стори й се, че различава на дъното призрачен силует. Приближи се още малко до повърхността и почувства студенина да мокри носа й. Не беше сбъркала. Там долу живееше някой. Лице на девойка я изгледа с любопитство от тъмното дъно. Коя беше тя? Нимфа? Русалка? Воден демон? Мелиса потръпна. Въпреки че красотата на онова лице хармонираше с чистотата на очите му, предусети, че в тази хармония се крие капан.

„Дали бих могла да се хвърля във водата, ако тя ме помоли“, помисли си и в същия момент разбра къде е опасността: в самата невинност на съществото. Вероятно не беше зло, но Мелиса бе убедена, че любопитството му към другите може да ги повлече към смърт, ако му хрумне да ги повика с жест.

— Пий — повтори сянката.

— Коя е тя? — попита Мелиса, без да откъсва поглед от онези хипнотични очи.

— Воден дух.

— Иска нещо от мен, усещам го.

— Защото е част от природата ти.

За момент Мелиса не разбра какво иска да й каже. След това си спомни, че астрологичният й знак е Риби: воден знак. Затвори очи, за да не вижда усмивката, която започваше да се очертава на фееричните устни, и пое глътка вода от езерцето. Докато пиеше, я блъсна леден въздух и наситен аромат на плодове. Тя вече не беше тя.

— Майя — повика я глас.

Наведе се да вземе кошницата с цветя и звънчетата на туниката й иззвънтяха. Когато вдигна поглед, Ра-Теш надничаше иззад туфа папрати.

С престорен професионален интерес, който далеч не изпитваше, жрецът я следваше навсякъде. Беше безскрупулен мъж, очакващ жадно всеки Белтейн в търсене на девойка, която да посвети, и Майя се беше превърнала в негова фиксидея.

— Какво правиш? — попита той, като се опитваше да се държи възможно най-безстрастно, както подобаваше на ранга му.

— Венеца си — каза тя и вдигна кошницата.

Понечи да си тръгне, но той се приближи да огледа леглото от венчелистчета и докосна ръката на момичето, което потръпна.

Никой не подозираше какъв заряд от похот туптеше зад фасадата на Ра-Теш, един от великите бардове на империята, който едновременно с това беше върховен жрец на храма. Само девойките, изпитали похотливостта му, познаваха тайната му — безграничната му страст към девствени момичета, — но настойчивото му домогване до Майя беше издало намеренията му, с което породи у нея инстинктивно отвращение.

— Не забравяй да сложиш по две пъпки за всеки стрък гипсофила — каза той, като имаше предвид украсата, предназначена за девиците.

— Да, Върховни жрецо.

Забеляза блясъка в очите на мъжа и потрепери. Беше сигурна, че ще бъде избрана. С тъга пое обратно по пътя.

Като всяка девойка, обречена на храма, живееше в колиба без врата, защитена от вечното присъствие на Богинята; и като всяка девица, отдадена на Богинята, беше напуснала семейството си веднага щом се посвети на духовна служба.

Когато влезе в колибата, видя, че Нинир спи в своя ъгъл. Майя я беше приютила една сутрин след бурята, разрушила гнездото, закрепено между клоните на един дъб. Във влажното утро, когато отиваше към рекичката за сутрешното умиване, намери телцата на две мъртви сови и треперещата в агония Нинир, единственото оцеляло пиленце. Оттогава животното беше станало неин любимец.

Без да вдига шум, остави кошницата на земята и се зае да сплете венеца си. Часовете се изнизаха ефимерни като въздушни духове и когато първите сенки се спуснаха над гората, Нинир отвори огромно око и съсредоточено го впи в господарката си. Перата на гърба й настръхнаха и второто око се появи в мрака. Избуха. Майя вдигна очи и се усмихна на птицата със златисти очи. Противно на навиците си, започна да се облича, без да се доближи до гнездото, за да я погали.

Когато падна нощта, девойката напусна колибата си. Гирляндата цветя върху косите й пръскаше ухание във въздуха. Водена от факлата си и от далечния вой на инструментите, се отправи към храма. От една скала огледа града, който се простираше в краката й. Примигващите светлини му придаваха вид на риба от дълбините. Можеше да различи очертанията на първия пръстен, зает от горите, които ограждаха храма. По-нататък се извиваше дъгата на втория пръстен, претъпкан от пазарища и жилищни квартали.

Отправи се към подемника. Майсторски изработена система от скрипци, противотежести и лостове позволяваше достъпа на жриците и на други хора с право да се качват до платото. Почака малко до шахтата на елеватора, докато механизмът скърцаше. Някой се качваше или току-що беше слязъл. Най-накрая звънът на камбанките оповести, че платформата е на път да дойде. Когато се появи, вътре нямаше никого. Угаси факлата, преди да влезе. След това направи необходимите маневри за спускането и изчака ново иззвъняване да й покаже, че се приближава до първата площадка. Напусна платформата и зави вдясно. Там се качи на втори елеватор, който я отведе до следващото ниво. Повторно пристъпи вдясно, стигна до третия, последен елеватор и спускането й приключи.

Не беше случайно, че напускаше Свещената планина чрез смяна на елеватори, като всеки следващ оставаше вдясно на предходния, тоест спускаше се от върха по усукваща се надясно спирала, а изкачването към затворения й свят се извършваше по обратния начин. Тази схема беше грижливо вкоренена във философията на цивилизацията, която я беше създала. Духът влизаше или излизаше от едно състояние в друго, очертавайки спирала: това беше една от първите тайни, които научаваха послушниците. Спиралата надясно означаваше бягство, комуникация, контакт; наляво — затвор, усамотение, завръщане. И танц като онзи, който Майя щеше да започне, описвайки спирала навън, после още една — навътре, беше един от най-ефикасните начини за влизане в контакт с божеството. Енергията, породена от тези танци, беше извор на мистерии…

Напусна последната платформа и отново запали факлата от огъня, който пламтеше в една ниша. В равнината се виждаха и други факли, които се движеха в посока към храма. Но тя не последва тълпата. Без да спира, мина край главния вход и се запъти към една почти невидима врата, разположена в дъното. Там се присъедини към останалите девойки — сред тях беше и Даная, — които тази нощ щяха да танцуват пред Богинята.

Групата образуваше прекрасен ансамбъл от прозрачни воали и гирлянди от цветя, които се рееха над канелените тела. Звън на цимбали оповести началото на церемонията. Майя се опита да забрави притеснението си. Тайно принесе изкуството си в дар на Богинята с надеждата, че ще я освободи от Ра-Теш. Звукът на флейтите, усилен от акустиката на храма, разтърси амфитеатъра, пълен със зрители, както и равнината, осветена от стотици запалени клади по върховете на хълмовете.

Нещо вълшебно се случваше по време на Белтейн. Възторгът, предизвикан от спираловидните танци превръщаше фестивала в мистично преживяване, чиято връзка с Богинята никой не поставяше под съмнение. Любовният транс, постигнат в нощта, когато боговете се сливаха чрез своите създания, беше различен от изпитвания през останалата част от годината. Как да се съмняваш дали Белтейн е сексуалният празник на Богинята?

Остро ухание на рози изпълни помещението. Дъжд от листенца се посипа отвисоко, хвърлян от невидими ръце. Това беше знакът. Цимбалите се присъединиха към флейтите и редицата девойки започна да описва контурите на раковина. Този мотив се повтори няколко пъти, докато накрая синхронът се разтури. Луд танц, чийто ритъм музикантите едва следваха, насити атмосферата с енергия.

Майя забрави всичко, с изключение на желанието да изопва тяло и да се върти. Почувства топлина по бутовете и бузите си, растяща възбуда между бедрата и трескав възторг, който я караше да се върти, да се изправя на колене и да пада с извит гръб, докато главата й докосне земята, без да престава да размахва ръце — като безсрамна птица, която моли за помощ или за любов: Богинята беше проникнала в тялото й. Завърши танца в тази поза и преди ехото от последния акорд да заглъхне във въздуха беше вдигната от чифт ръце, които не изчакаха овациите на публиката, за да я отнесат към залите, където се провеждаха езотеричните ритуали. Това церемониално отвличане беше очаквано от всички. Всеки отмъкна партньорката си и сред глъчка и смях изтичаха към хълмовете, за да се въргалят под открито небе в тази уникална нощ, в която падаха всички задръжки.

Но Майя не успя да чуе възторжените викове и езическите песни, а само учестеното дишане на онзи, който я носеше на ръце из потъналите в мрак коридори. Въпреки че не виждаше лицето му, знаеше кой е. В тъмнината прецени по въздушното течение, че са стигнали до по-голяма зала. Похитителят й я остави на земята, където тя остана за няколко секунди, без да се осмели да пристъпи напред, докато светлината на факла не блесна в един ъгъл. Но жрецът вече беше изчезнал.

Три жени я съпроводиха до една стая. Там съблякоха туниката й, окъпаха я и я парфюмираха, преди да я загърнат в лека зелена роба от лен: цветът на Богинята. Една от жените донесе напитка, предназначена за Майя. Беше сладка и богата на подправки амброзия, която изпълни тялото й с топли пари. Когато жените се оттеглиха, Ра-Теш излезе от една скрита ниша, сложил рогата корона. С този атрибут Богът на природата трябваше да се съедини с Богинята Майка в акт, който щеше да осигури изобилието и плодовитостта на империята за цяла година.

— Ще те любя така, че винаги ще се връщаш при мен — прошепна.

Дойде много красива жена и ги отведе в друга стая. Пронизващ аромат се излъчваше от няколко паници и къпеше леглото с изпарения, които възбуждаха сетивата. Майя затвори очи, за да не вижда чия беше устата, която целуваше гърдите й, или ръцете, които я разсъбличаха. Чу молитвите на жената, която призоваваше природните стихии; и в един момент я зърна — напълно гола под черния си воал, да очертава с жезъла си кръг около тях.

Тогава почувства идването на дух, който я изпълваше с мъдрост. Замаяна от наркотиците, вече не виждаше пред себе си Ра-Теш, а самия Рогат бог, вечния си любовник, който се бореше да си я върне, прониквайки със сила в нейната девственост. Тя самата се вкопчи в бедрата на Бога и стискайки устни, за да надмогне болката, се изви в дъга в търсене на неговата мъжественост.

Отвъдното се отвори пред двамата. Вече не бяха девица и жрец, а Богинята и нейният Рогат съпруг, които възпроизвеждаха най-древния ритуал, докато молитвите на жрицата възхваляваха силите, струящи от това ложе, където един мъж и една жена бяха инструменти на силите на природата и се превръщаха в Мъжкото и Женското: двата първични образа на Бога.