Даина Чавиано
Затворена котка (40)

40

Първопричина за онзи порив не беше акт на любов, а на отмъщение, но този акт на отмъщение се беше превърнал в акт на любов към самата себе си. Въпреки че гневът й към постъпката на Рохер не се беше изпарил, след онова преживяване се почувства освободена, сякаш, като наруши едно табу, беше открила врата, през която можеше да преминава без опасност да бъде унищожена. Беше се изправила срещу господстващия ред и още бе жива.

Сега разполагаше с ново бойно снаряжение, което й даваше достъп до неземни и неведоми преживявания. Беше толкова тайно оръжие, че дори най-добрите агенти не биха заподозрели съществуването му. И това примитивно и смъртоносно копие, по-съвършено от всички оръжия, сътворени от човека, беше единственото, способно да се регенерира. Духът й беше територия, която изцяло й принадлежеше. Там се поместваше нейната същност, която беше част от Бога, която я превръщаше в Бог; и тази същност не допускаше друг закон, освен този на сърцето й. Въпреки това онази частица божественост изчезваше веднага щом се върнеше към света на ежедневието. Тогава започваше да се съмнява във всичко — в истинността на преживяванията си, в етиката на поривите си — сякаш ограниченията на този живот бяха по-силни от всички уроци, предадени от една вечна сила.

Почувства се объркана. За първи път от години насам не страдаше от обичайното напрежение заради задължението да става рано. Запита се какво ще прави занапред. Първо щеше да говори с баба си. Десет минути премисля най-добрия начин да го направи и се подготвя за варианти на реакцията й. Не знаеше как ще го приеме възрастната жена, която понякога можеше да бъде много непредвидима.

Отиде в кухнята, където се чуваше шуртене на вода. Както се случва винаги, когато се планира нещо, упражненията се оказаха безполезни. Жената изслуша историята, без да спира да мие съдовете. Накрая настана мъртвешка тишина и без да се обърне да я погледне, тя каза:

— Знаеш ли какво е закусвала вчера зъболекарката? Запарка от лимонови листа.

Объркана, Мелиса успя само да попита:

— Коя зъболекарка?

— Онази, която живее на ъгъла, майката на близнаците. Дойде да ме помоли за няколко листа от лимоновото дърво. Децата й навършиха седем години миналата седмица и им отрязаха правото на мляко. Сега харчи цялата си заплата, за да им купува храна и мляко с огромна надценка, а дори не може да ги опита… Горката!

Мелиса не знаеше какво да каже. В продължение на няколко минути, които й се сториха вечност, продължи да чува шуртенето на водата, стичаща се върху чиниите. Не издържа повече и настоя:

— Възможно е повече да не си намеря работа. Като ти сложат етикета „антисоциален“ в досието, никой не иска да те наеме.

— Помниш ли онези години, в началото на осемдесетте, когато селяните имаха право да продават всичко на свободния пазар?

Мелиса помисли, че баба й се е побъркала.

— Бабо! Не чу ли какво ти казах? Загубих работата си! Изхвърлиха ме, защото на човек от ДС не му харесаха отговорите ми и защото имам един приятел, който спи с мъж.

Възрастната жена спря да мие чиниите и се обърна бавно.

— Чух те. И не ми викай, не съм глуха. — Взря се в лицето на Мелиса. — И не ме гледай така, не съм луда. Станалото, станало. Не знам защо се тревожиш. В крайна сметка парите са безполезни в страна, в която няма какво да си купиш… Ти вярваш ли в Господ?

Мелиса се поколеба. Не знаеше дали баба й има предвид своя католически Бог или Господ по принцип.

— Мисля, че да.

— Хубаво, тогава върви в стаята си и се помоли. Имай вяра, че Той ще ти помогне. Знаеш, че когато Бог ти затваря вратата, ти отваря прозорец. Така че не ме тормози повече с твоето уволнение. Стигат ми историите на съседите. И вярвай ми, те са истински трагедии!

Обърна й гръб и се върна към мръсните чинии. Мелиса остана със зяпнала уста. Не минаваше и месец, без бабата да я изненада със своеобразния си начин да посреща бедствията на ежедневието. Сега, когато знаеше присъдата си, разбра, че няма смисъл да настоява. Хвърли поглед към кухненската маса и отвори кутията, за да провери какво има вътре. Бе останало едно парче хляб. В хладилника имаше половин консерва кондензирано мляко. Капна мъничко върху хляба и отнесе закуската в стаята си.

През останалата част от деня се опита да пише, но излизаха само фрази, изпълнени с гняв. Беше нещо, което вече й се бе случвало. От време на време се вглеждаше в облаците, преди да затрака ожесточено по старата си „Ъндърууд“^[1]. Веднъж се позвъни на вратата, но не си направи труда да провери кой е. Баба й щеше да се погрижи да прогони който и да е посетител.

Продължи да пише, докато първите звезди не се появиха във вечерния полуздрач. Потърси опипом нощната лампа, не светна. Приближи се до стената, но крушката на тавана също не работеше. Тогава си даде сметка, че домът и кварталът са потънали в мрак. Беше време да остави историите си и да се посвети на други занимания.

Пипнешком се придвижи по коридора и излезе на улицата. Предположи, че баба й си е легнала, в противен случай щеше да се люлее на верандата. Затвори вратата след себе си и се запъти към ъгъла, като светлината от керосиновите фенери, идваща през прозорците, осветяваше пътя й.

Не срещна никого, освен няколко деца, които подскачаха сред натрупаните кашони при месарницата. Стъпките на девойката накараха малчуганите да избягат. Мелиса чу смеховете им да се отдалечават към булеварда и изчака няколко секунди, за да се увери, че е сама. След това хвана телефона и започна да набира произволни номера. Всеки път, когато някой вдигаше, повтаряше една и съща фраза и затваряше.

Беше решила да използва обществения телефон, за да не я засекат у дома й. Изчисли, че ако успее да прави по двайсет обаждания на вечер, за един месец щяха да станат шестстотин. Беше убедена, че може да постигне тази или близка цифра заради почти ежедневното спиране на тока. За да компенсира вечерите, в които обстоятелствата щяха да й попречат да осъществи мисията си, реши сега да преизпълни плана си. За късмет, все още имаше достатъчно монети. След като прошепна: „Долу — знаеш кой“, при двайсет и петото обаждане, тръгна да се прибира.

Отваряше решетката, за да излезе на верандата, когато столът на баба й изскърца.

— Къде ходиш? Из цялата къща те търсих.

— Ходих до ъгъла.

— Следващия път предупреждавай — каза сърдито и с друг тон добави: — Търсиха те по телефона.

— Кой?

— Чакай да видим дали ще си спомня — измърмори възрастната жена сред скърцанията на старото дърво. — Първо беше Сибила, после онзи твой приятел със странния глас.

— Тирсо ли? — подсети я Мелиса.

— Точно той.

Момичето тръгна да влиза.

— И имаш един пакет на масата в трапезарията.

Мелиса се спря.

— Пакет ли?

— Донесе го някой си Рохелио.

— Да не е Рохер?

— А, да. Рохер.

— Кога дойде?

— Тази вечер.

Мелиса отиде в трапезарията. До запалената газена лампа лежеше пакет. Отвори го с треперещи пръсти и извади една книга. Беше биография на Александър Велики. Между страниците й намери теменужка, все още свежа, и послание: „Ако бях император, бих сложил света в краката ти. Засега приеми това цвете в аванс.“

Да му се обади ли, или да изчака? Изпита страх. Завладя я усещане за несигурност, сякаш интуитивно долавяше, че е на път да допусне грешка. Нещо в душата й я предупреждаваше да внимава, да не бърза. Но в същото време беше убедена, че няма значение дали ще действа, или ще изчака, защото колкото и да умуваше, винаги щеше да избере гибелната пътека. Може би такава бе съдбата й. Може би беше въвлечена в интрига, от която не можеше да избяга.

Открехна прозореца и остави луната да освети мебелите. Телефонът засвети призрачно под нейната сребриста и древна светлина. Омагьосана, вдигна слушалката.