Даина Чавиано
Затворена котка (4)

4

Като излезе от вкъщи, чу, че я викат. Беше Каридад, председателката на Комитета за бдителност.

— Да не забравиш, че събранието е днес — провикна се отдалече.

— Не знам дали ще мога да дойда.

Жената се приближи.

— Миналия път не дойде — я предупреди тя.

— Ами зависи от лекциите ми.

— Ти не завърши ли преди шест месеца?

— Сега карам следдипломна квалификация — излъга тя, проклинайки наум онази клюкарка.

Каридад вдигна рамене.

— Хубаво, както решиш. Като ми поискат нов доклад, ще трябва да кажа, че си някак незаинтересована. Не искам да ти създавам проблеми, но знаеш какви клюкари са хората. После някой ще тръгне да протестира и аз ще съм виновна.

На Мелиса й се стори, че започва да се задушава. Ако не се отдалечи веднага от тази змия, щеше да каже на висок глас неща, които не биваше.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна рязко, обърна се и тръгна бързо, като не позволи на жената да се доизкаже.

Обедната жега вдигаше изпарения от кофите за боклук, изложени под открито небе. Зловонието заливаше улиците, защото според официалната преса нямаше достатъчно гориво за боклукчийските камиони.

„Народът живее в свинщина, докато те през цялото време са в колите си с климатици“, си помисли Мелиса.

С горчивина си спомни, че родителите й принадлежат към тази каста на привилегировани, и се опита да мисли за нещо друго. Не искаше да се депресира толкова рано.

 

„Трябва да се освободя от отрицателни мисли — посъветва се тя. — Може да е лошо за кармата ми.“

С тъга призна, че, така или иначе, кармата й вече беше доста лоша. Непрекъснато лъжеше. Мислеше едно, но трябваше да каже друго. Опита да се ободри, като си припомни какво планира да напише.

Много преди да стигне до автобусната спирка, видя събралото се множество. Повече от четирийсет души се блъскаха под малката козирка на спирката, търсейки спасение от палещото обедно слънце. Една минута изучава хоризонта, на който не се виждаха никакви превозни средства.

— Отдавна ли не е минавал? — обърна се към една жена.

— От час и двайсет минути.

Предпочете да върви пеша. Въпреки че трябваше да измине двайсетина пресечки, това щеше да й помогне да мисли за други неща. Предишните дни беше валяло и сега погледът й се натъкваше на зеленина, изпъстрена с други цветове. Забави крачка, за да вдиша аромата на розовите храсти. Въпреки че още не бяха разцъфнали, листенцата им бяха опърлени от слънцето. Леко сладникавият аромат й напомни за детството: онзи далечен и загубен свят, където с часове следваше някоя колона мравки до мравуняка, който почти винаги се намираше в цепнатината на някоя стена с неприятната миризма на мъх.

„Ако трябва да обрисувам детството си, бих го описала с една миризма — помисли си тя. — Детството ми винаги ухаеше на дъжд.“

Вярно. Когато се измокреше под пороя или видеше как се скупчват бързите черни облаци, в ума й винаги изплуваха спомени от детството. Отгоре на всичко притежаваше почти вълшебен инстинкт за общуване с мократа природа. Смътно си спомни, че е зодия Риби… Жалко, защото тя не вярваше в тези неща и се сещаше за астрологията само за да даде поетично обяснение, ако разсъдъкът й не намираше друга доводи. Приятелите й се учудваха, когато в слънчев ден тя се спираше на средата на изречението или по средата на пътя, извиваше врат нагоре, разширяваше ноздри и с маниер на средновековна кошута произнасяше злокобното прорицание: „Ще вали“. В началото й се смееха в лицето. По-късно се научиха да уважават предсказанията й и бързаха да стигнат където са тръгнали, преди да е завалял порой, който никой метеоролог не беше предвидил.

За момента Мелиса беше сигурна в едно: този ден нямаше да вали. Топлината беше тъй смазваща, че реши да поседне за малко. По това време на деня паркът беше пуст. Единственото огнено дърво^[1], което като по чудо все още бе живо, беше разпиляло порой цветове в основата си. Оранжево-червеният килим покриваше тревата до мраморната пейка, където тя се беше подслонила. Спомни си лунната баня, която я събуди сутринта, и неволно потръпна, когато си спомни тази сияйна сперма, вещаеща необикновени събития. Може би затова отново беше започнала да пише в дневника си, към който винаги се връщаше с упоритостта на психопат, отдаден на манията си.

Отвори чантата си, за да извади бележник и писалка. Знаеше, че тази нейна страст да запълва страници е безполезна; пълна загуба на време и хартия. В половината от случаите блуждаещите й мисли се докосваха до метафизиката, друг път бяха дълги лични монолози. В тези писания — много по-различни от разказите й — имаше две личности, които изникваха неочаквано и нямаха връзка помежду си: едната беше самата Мелиса; другата… една сянка. Беше толкова обсебена от нея, че я виждаше дори в сънищата си. При пълнолуние положението се влошаваше.

Въпреки упоритостта, с която водеше дневника си, подозираше, че никога няма да стане писателка. Липсваше й необходимата издръжливост да мисли с часове върху конкретен сюжет; да скицира някакъв герой и да добавя облекло, жестове, характерни черти; да се спре, за да си представи тембъра на гласа му или начина, по който би реагирал, ако някой реши да се пошегува с него. Единственото, което беше успяла да публикува, бяха няколко стихотворения и три разказа в различни списания, и чувстваше огромно неудовлетворение, защото искаше да пише сериозно… Не, това не беше подходящият израз. Искаше да пише с размах. Би се радвала да завърши цял сборник разкази или роман, или трилогия; би искала да е като онези мъже и жени, способни да изливат анекдоти и персонажи върху листа със същата лекота, с която фокусник вади гълъби от ръкавите си. Но беше твърде уплашена от заобикалящия я свят. Предусещаше, че нещо ще се случи, а в родината й, когато се случваше нещо, по принцип то не беше хубаво.

Въпреки това беше очарована от онази сянка, която се разхождаше из текстовете и в сънищата й с грацията на непредвидимо същество. Беше свободно създание, необвързано със света, което нямаше представа какъв огромен интерес буди у нея. Тя беше плод на въображението й, беше като дъщеря, сестра или майка, за която трябва да се грижиш, когато остарее. Беше единственият персонаж, когото беше видяла да се развива. Винаги й хрумваха нови неща за него. Или по-скоро за нея; защото сянката имаше женска душа. Няколко пъти беше изпитала известен страх, когато героинята й споменаваше места или събития, които изглеждаха реални, но й бяха чужди; след това заключаваше, че тези безумни фрагменти са плод на автоматичното писане. При всички положения сянката винаги беше там: невинна, объркана, успокояваща като домашен любимец, който мърка между краката й и я кара да забрави напрежението от деня. Обичаше я с болезнено и тягостно чувство, както би обичала някой познат, както би искала да я обичат.

 

Писалката пареше пръстите й по-силно, отколкото слънцето прегаряше тревата. Под сянката на огненото дърво бризът освежи въздуха. А под ръката на Мелиса хартията започна да се изпълва с мастило.