Даина Чавиано
Затворена котка (38)

38

Шестото й чувство я предупреди, че тази сутрин нещо ще се случи. Атмосферата пулсираше неуловимо и вятърът се насищаше с озон. Погледна небето и облаците, листата на цъфналата китайска роза. Всичко блестеше в необичайни цветове. Започна да се облича, като обръщаше внимание на ароматите, които прекосяваха кожата й.

„Нещо ще се случи“, помисли си с удвоено безпокойство, когато не успя да определи природата на предчувствието.

Затопли парче хляб и го натопи в малко олио. Това беше закуската й, преди да излезе. Докато вървеше към работата, си спомни излизането с Рохер. Не разбираше защо не й се беше обадил. Онази среща беше възпламенена от дозата отчаяние и страст, с които бе пропито всичко на острова, но също така и от някаква нежност, може би началото на любов. Или тези измислици бяха само плод на въображението й? Тормозена от мисълта, че се е оставила да бъде излъгана, се качи на автобуса, без да осъзнава какво прави. Почти механично стигна до Дома на културата.

В библиотеката я спря директорът. Изражението на лицето му и тонът, с който произнесе: „Трябва да говоря с теб“, бяха достатъчни, за да заподозре, че предчувствието й е на път да стане реалност. Последва го до кабинета му, разположен на горния етаж, и когато той се започна със заобикалки, вместо да говори по същество, подозрението й се превърна в увереност.

— Не знам откъде да започна — призна той, ровейки в джобовете си в търсене на пурета. — След проблема с картинната изложба ДС нареди по-сериозно разследване. Преди два дни ми изпратиха доклад… Не знаех, че се събираш с антисоциални елементи.

— Аз също току-що разбирам — каза Мелиса. — Доколкото ми е известно, никой от приятелите ми не е престъпник.

Директорът се прокашля нервно.

— Според доклада посещаваш дома на лице, уволнено от работа. Някой си — порови в документите пред себе си — Марио Тирсо Алмагер.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Знаеш пред каква криза сме изправени. На миналото събрание…

— Уволнена съм, така ли?

Настъпи напрегната тишина.

— Да.

Мелиса изпита огромно облекчение. По-добре, много по-добре. Вече нямаше да си налага да се връща на това място, където непрекъснато трябваше да прехапва език, за да не протестира.

— Чудесно.

— Моля?

— Омръзна ми от полицаи, предрешени като цивилни, от инквизитори, от измислени ереси…

— Ще ти дам един съвет — прекъсна я директорът. — Ако искаш да си намериш работа, промени поведението си. Това, което казваш, няма да ти помогне.

Мелиса се изправи. Спокойният й тон прозвуча учудващо безразличен:

— Предпочитам да умра от глад, отколкото да се налага да казвам „да“ всеки ден, когато е очевидно, че трябва да кажа не.

Обърна се и излезе, като тресна вратата така, че отекна из цялата сграда. Без да губи време, отиде в галерията, за да прибере някои неща, които държеше в едно шкафче.

На входа срещна Рохер. За момент помисли, че е дошъл да я търси, но надеждите й се изпариха за две секунди. Следваше го Сусана.

— Познавате ли се? — попита тя Мелиса и без да дочака отговор, ги запозна. — Рохер, тя е прочутата Мелиса, за която толкова съм ти говорила. Работим заедно и организираме изложби.

— Работехме — поправи я Мелиса, без да си направи труда да обясни на момичето връзката си с него. — Току-що ме уволниха.

Едгар, който в този момент излизаше от галерията, чу последните й думи.

— Изхвърлили са те? — попита полууплашен-полуядосан. — Не е възможно. Ти си една от малкото разумни хора, които имаме тук.

— Има места, където подчинението се предпочита пред здравомислието — отвърна Мелиса.

— Какво ще правим без теб?

— Същото каквото и досега.

Рохер не вземаше участие в разговора, сякаш искаше да мине незабелязан. Или се срамуваше? Хвърли му прикрит поглед и остана с впечатлението, че я изучава. Почувства се като мишка пред пепелянка.

— Съжалявам за работата ти.

Искреният тон на гласа му я подразни още повече.

„Как може да е такъв лицемер?“, помисли си тя.

— Извинете — добави той, — трябва да тръгвам.

— Ще дойда с теб — каза Сусана.

Мелиса се показа на вратата и го видя да хваща приятелката й под ръка. Гневът й започна да се превръща в неприязън, не към Сусана, която нищо не знаеше, ами към Рохер заради наглостта му да се появи тук с една от най-добрите й приятелки. Най-лошото беше, че дори не можа да признае, че го познава.

— Какво мислиш да правиш?

Въпросът на Едгар я извади от унеса й.

— Не знам — отвърна тихо, свивайки рамене. — На един приятел му се случи нещо подобно и сега живее от подаянията на другите. Поне баба ми има пенсия.

Едгар я изгледа с тъга. Не знаеше какво да измисли, за да я ободри.

— Защо не идем в кафенето? Тъкмо ще ми разкажеш какво стана.

— Първо ще си прибера някои неща.

Почака я няколко минути, докато тя отново се появи с папка, пълна с листа. Минаха през главния вход в посока към терасата, защитена от слънцето от короната на вековно дърво. В кафенето имаше само вода и „крокети без гарнитура“, тоест без хляб. Едгар плати за четири крокета и се отправи към масата. Мелиса го чакаше и разсеяно си играеше с едно плодче, което беше паднало в полата й.

— Виж кой се задава.

Но Лео вече ги беше открил зад плетеницата от храсти и пресичаше улицата. С един скок изкачи двете стъпала до терасата и целуна и двамата с такава жар, че я накара да се почувства особено неудобно. Сега настроението й варираше от гнева към Рохер до притеснението, което предизвикваше у нея новодошлият. Това усили раздразнението й. Отгоре на всичко трябваше да преразкаже разговора си с директора с всички подробности.

— И кой е твоят „антисоциален“ приятел? — попита Едгар.

— Тирсо. Може да си го видял на поетичния рецитал.

— Онзи слабичкият, който дойде да те търси, когато разговаряхме?

— Същият.

Никой не беше докоснал крокетите. Лео захапа един.

— Вкусът е ужасен.

Мелиса опита своя и се съгласи.

— Умирам от глад — добави.

Лео я погледна настойчиво.

— Каня ви да хапнем.

— Обедно време е. Навсякъде ще има огромни опашки.

— Никъде няма да ходим. Аз ще сготвя.

— Ти?

— Лео е фантастичен готвач — обяви Едгар. — Сътворява изискани ястия от какво ли не.

— А днес чувствам вдъхновение.

— Благодаря, но не обичам да отнемам на хората малкото, което имат.

— Където има за двама, има и за трима — каза Лео.

Мелиса го изгледа изненадана, защото тонът му намекваше за нещо друго.

— Хайде, мила — упрекна я Едгар, — не ставай досадна. От проклетия рецитал този тип не спира да говори за теб.

Мелиса се поколеба няколко секунди. Раздразнението й беше отстъпило място на чувство, близко до желание за мъст. Погледна Едгар, след това Лео, чийто поглед задържа за няколко секунди.

— Хайде де, не ни карай да ти се молим — настоя Едгар. — Днес нямаш ангажименти.

— Добре, приемам — каза най-сетне. — В крайна сметка днес съм свободна.

Стори й се, че тя също имаше предвид нещо друго.