Даина Чавиано
Затворена котка (37)

37

Бил е много красив мъж, ако се съди по онази снимка, на която приличаше по-скоро на гръцко божество, отколкото на смъртен. Но това не обясняваше какво се бе случило между Анаис и него, защото не беше какво и да е лице: гръцки бог бе неговият собствен баща. Мелиса се разкъсваше между две противоречиви чувства: погнуса и заслепление. На снимката се виждаше млад мъж с дълга коса, с почти женска красота и черти, подобни на пианистите и композиторите от романтизма, включително Шопен и Лист; само че този музикант, който по-късно е щял да бъде бащата на писателката, е бил много по-красив от своите починали колеги. Такъв сигурно го е познавала девойката, която по-късно щяла да го превърне в свой любовник.

Мелиса беше поразена от ужас. Дори не можеше да го обвини в педофилия, защото Анаис не е била малко момиченце, когато се среща с него в хотела му, и защото именно тя го съблазнява. Връзката им можеше да има само едно определение, същото, което беше дало заглавието на книгата: кръвосмешение. Как се беше случило подобно нещо?

Разбра, че няма друг начин, освен да се разрови в детството на Анаис. Знаеше, че съществува дневник за първите й години. Рохер й беше прочел няколко пасажа, но не й даде книгата, защото беше собственост на архива на университета. Трябваше да я потърси, за да открие препратки, които щяха да й помогнат да разбере първопричината за тази странна любов.

Един неин приятел, който работеше в Националната библиотека, й намери Дневник от детството, един от най-малко известните текстове, може би защото хората обикновено не обръщат внимание на мечтите и желанията на децата, като че ли това са капризи на недовършена душа, или сякаш не разбират, че сред техните гукащи страхове се крие коренът на голям брой бъдещи нещастия… и вероятно следата на хиляди минали животи.

Прочитът на този дневник я смути до крайност. Забелязваше прилика между мислите на онова дете и собствените си тревоги: решението й да чете повече, за да компенсира времето, загубено в забавления; убеждението, че единственото й удоволствие е да се потопи в света на страниците и буквите, където тя е Всезнаещата Богиня; жаждата й за самота, за да подхранва съзерцателния си дух; отхвърлянето на съвременния свят и афинитета й към ерата на големите замъци… Онзи Дневник съдържаше мисли, които самата Мелиса споделяше, защото бяха минали през ума й години по-рано. Беше удивително. Тя и Анаис са си приличали още от детска възраст, като изключим онази странна любов. Почувства нейната беззащитност, самотата и отчаянието й пред необяснимото отсъствие на бащата. Навсякъде четеше един и същ мъчителен въпрос: „Защо не мога да бъда с него?“ А после безумната й изповед след причастие, когато признава как й се струва, че вместо тялото Христово целува и приема тялото на баща си.

Омагьосана пред такова светотатство, Мелиса страдаше заедно с малкото момиче, което продължаваше да жадува за баща си. Как й се искаше да я прегърне и приласкае! Да я увери, че желанието й да я пази, е толкова голямо и всяка друга любов е излишна. Колко мъка й причиняваше съзерцанието на онази тъга от непреодолимата дистанция на времето, безсилна да я облекчи!

Най-накрая стана свидетел на мъчителната кулминация на тази връзка, с години подхранвана от епистоларен огън, докато достигне връхната си точка във взаимното обладаване на двете тела. Но тя отказа да ги съди по човешките закони. Може би онази телесна връзка между баща и дъщеря е била единственият начин, който две души близнаци са намерили, за да запълнят накуп толкова години раздяла. Може би това е бил най-отчаяният начин, с който са се надявали да възстановят една любов, осакатена от обстоятелствата. Било е почти самоубийствено деяние, но никой от двамата не е могъл да му се противопостави: нито Анаис, вече омъжена и във вихъра на любовния си живот, нито авантюристичният пианист, преситен от жени и болен.

Мелиса разсъждава дълго върху тази случка. С часове медитира в тъмнината, докато се предаде на съня, напускайки онзи ад, който кипеше в тетрадките на една мъртва жена. Единственият траен образ бе споменът за нейния талисман. Синият камък се носи сред искрящо черен океан, въртейки се около себе си, докато не беше уловен от една прозрачна ръка.

— Действията ни в даден живот имат своето обяснение или последствие в други превъплъщения — чу се далечен, но силен глас. — Раждаме се много пъти, за да се борим срещу своите лоши наклонности и за да осмислим желанията… Някои неща се случват, защото са въпроси от миналото.

Умът й се насели с образи: манастир с обрасли с мъх стени, с арки издигнали към небето вратите и прозорците му; върволицата послушници, пъплеща по коридорите и прекосяваща градината, за да отиде на литургията, сред тях — сянката, която признаваше греховете си: гордост и ерудиция; и лицето на младия свещеник, защитено от решетката на изповедалнята… Видя бичуванията, които двамата си нанасяха — първо в съседни киши, после — в една обща. Жадната плът отстъпваше пред възбудата, предизвикана от наказанието. Виждаше кожата на девойката, нашарена от камшика, но мека на допир. Виждаше плътта на свещеника, разкриваща нарастващото му желание, нежните му ръце, галещи голия гръб на жената. Грях, хиляди пъти мечтан, е грях, хиляди пъти сторен, сякаш напяваше ехото между стените на манастира. Това си мислеха двамата всеки път, когато се отдаваха на съюза си. Изглежда, предпочитаха освобождаващото действие на потискането на желанието, което ги измъчваше безспир.

Мелиса предположи, че онази монахиня — наречена Анаис, тоест сянката — и онзи свещеник — тоест баща й — се търсят във всеки живот, обсебени от своята винаги забранена любов. Епохата и обстоятелствата бяха без значение. Във всеки живот желанието придобиваше нови форми и се раждаше отново в нови варианти. Процесът се повтаряше, защото, противно на онова, което гласяха човешките закони, никой от двамата не се беше научил да живее без вина заради любовта си.

— Трябва да приемем, че любовта стои по-високо от човешките закони — прошепна гласът, — но все още сме слепи. Ако тя можеше да си спомни това в следващия живот, щеше да си спести всички тези мъчения, но все още не се е научила да живее в мир със себе си.

Мелиса разбра, че всеки човек изпитва различни видове любов във всяко прераждане.

— Обичаме безброй пъти — достигна до нея ехото на гласа. — И въпреки това не признаваме огромната си способност на обич. Правим всичко възможно, за да се убедим, че сме по-склонни към насилие, отколкото към любов.

— Защо?

— Защото сме раздвоени.

— Раздвоени?

— В самите себе си. Но това е друга история, а ти все още не си готова…