Даина Чавиано
Затворена котка (34)

34

От дневника на Мелиса

Искам да си спомня… Искам да си спомня… Искам да си спомня… За себе си, за Анаис, за всички. Знам, че тя си спомня нещата отчасти. Поне интуитивно го е усещала, когато е написала, че смъртта е само полет към друг живот, освобождение на духа ни, за да може да посети други животи. Тя е знаела, без да има нужда от Сибила. И мисията й е била да води.

Древните народи също са знаели. В някакъв момент са открили връзката между сексуалната енергия и духа и са я изобразили като змия, която може да отприщи пророчески или изцелителни сили, както и да предизвика лавина от неконтролируеми желания. Анаис е била изпълнена със страст и се е бояла от въздействието й. Сексът е бил за нея извор за връзка с подсъзнанието, въпреки че накрая се е отклонила в опита. Може би възможността да си възвърне паметта я е уплашила и затова е написала в дневника си: Не искам да си спомням… Не искам да си спомням… Не искам да си спомням…

Но този риск все още съществува. Оставени сме на произвола на змията, която преминава през гръбначните ни прешлени, издига се към върха на черепа ни или потъва дълбоко във вътрешностите ни. Това е нож с две остриета, защото, ако го използваме с еротични цели, нашето желание се превръща в магнит, който я улавя в плен; но ако изпаднем в онова състояние, до което се достига чрез медитация, мистериозната змия ще се укроти, за да улесни контакта ни с божественото. Тайната е в умението да я контролираме, да приспиваме егото й с мантри, легенди или каквато и да била друга доза мистицизъм. Но моето малко змийче, изглежда, е полудяло. Не разсъждава и не чува. Пробягва като светкавица през гръбнака ми, заравя се в либидото ми или ме оставя да дишам дъха на Бога.

Сега разбирам мистичното свойство на желанието: Ерос и Бог са двете крайности на една и съща сила. Оргазмът е начин на просветление, защото позволява да съзрем онази частица вечност, която някои мистици постигат само след години на усърдие. Мнозина, в стремежа си да се докоснат до божественото, се вкопчват в други тела в безплодното си търсене на вечността.

Но нирваната не е истинска без огъня на душата. Изпих една чаша, в която клокочеше духът, и не съм съгласна да се лиша от тази амброзия. Искам извор от нея. Зърнах частица от себе си и откривам, че съм загадка. Не мога да се позная, не знам що за човек съм. Нищо не е по-близо до лудостта от съзерцанието на незабулена душа. Искам да си спомня. Имам нужда да си спомня, независимо от страха, независимо от оковите на желанието, защото да видиш други прераждания е като да се докоснеш до опасна тайна: душата рискува вечна парализа. Въпреки това трябва да разбера коя съм, да се докосна до недостатъците си и страховете си, да се потопя в предишната си същност, в онова, което битува в ума ми, когато спя.

Искам да пулсирам в нощта и да се къпя отново в лъчите на луната. Имам нужда да продължа да сънувам. Това е единственото ми спасение. Ние сме хранилища на табута и норми, създадени да държат юздите на ума, а само в сънищата — тези проблясъци на съзнанието без задръжки — се разкриват истините на духа. Ние сме нашите сънища.