Даина Чавиано
Затворена котка (30)

30

Мелиса отказваше да стане от леглото, защото не успяваше да се освободи от тежестта в корема. Когато отиде до тоалетната, реши твърдо, че ще потърси някакво извинение, за да не ходи на работа. Менструацията й беше дошла, а за капак й бе останал съвсем малко памук. Вече повече от месец минаваше ежедневно през аптеката и получаваше един и същ отговор: няма. Идеята да си сложи парче плат между бедрата — като жените от Средновековието, накърняваше достойнството й. Реши да се обади на Сусана.

— Това не е проблем — успокои я приятелката й. — Най-напред ела на събранието. Чух, че се задават лоши работи, и е по-добре да сме подготвени. После ще идем у нас. Там ще ти дам нещо.

— При всички положения не се чувствам добре.

— Вземи два аспирина.

При тази почти категорична заповед Мелиса нямаше друг избор, освен да излезе. Преглътна безпокойството, сънливостта, раздразнението си и цялата гама от усещания, които бяха месечният подарък от хормоните й. Когато стигна до службата, събранието вече беше започнало. Сусана й помаха от един ъгъл.

— Нещо ново? — прошепна Мелиса.

— Ще ни дадат грамота за преизпълнение на поставените задачи.

След доклада, прочетен от зам.-директора — който завърши с аплодисментите на дисциплинираното множество, — дойде ред на секретарката на Синдиката, която започна да изброява новите директиви, оправдаващи някои отсъствия. Например: занапред ще може да се иска позволение за неявяване на работа заради липса на обувки. Обясни, че са били принудени да вземат това решение след пет случая на другари, на които се наложило да си останат у дома, защото нямали какво да обуят. Също така ще се приемат отсъствия на жените в дните на месечния им цикъл, защото превръзките и памукът бяха ограничени и голям брой жени нямаха достатъчно чаршафи или кърпи у дома, които да използват през въпросните дни.

— Виждаш ли? — прошепна Мелиса на приятелката си. — Можеше да отсъствам.

Накрая секретарката на Синдиката заговори за случая на другаря… — поправи се — гражданина Хулио Тале, който беше изгонен от центъра заради антиреволюционните си коментари. Всички знаеха, че Тале имаше връзки с чуждестранната преса, на която сътрудничеше, пишейки статии за музика и балет. Ако някой чужденец дойдеше да пита къде е, подходящият отговор би бил, че Хулио е в болница поради здравословни проблеми. Вече се беше случил жалкият гаф на другарката рецепционистка, която от незнание бе информирала едни канадци, че Хулио е изгонен по политически причини. Беше възможно и други да дойдат да питат за него; така че тази грешка не биваше да се повтаря.

Сега пред микрофона застана първият секретар на районния комитет на партията, който започна да изрежда известния списък с културните успехи на страната. Мелиса си помиеш, че плешивото човече страда от преждевременна склероза, защото идеално си спомняше миналото, но забравяше какво се е случило наскоро. Например спомена с изобилни подробности кампанията за ограмотяване на селяните, проведена преди трийсет години, когато Мелиса още не е била родена, но забрави да спомене, че в последните месеци бяха закрити няколко картинни изложби и бяха цензурирани стотици книги и филми.

След това партиецът прочете доклад за проблемите на хартиената индустрия. Заради недостига на хартия беше необходимо да се даде предимство на учебните и политическите текстове за сметка на литературната продукция. Щяха да се съкратят до минимум тиражите на романите: необходима жертва в този труден час.

Мелиса изпусна няколко гигантски прозевки, които се опитваше да прикрие, докато не осъзна, че по-голямата част от присъстващите също се бореше да потисне своите. Въпреки това краят на речта прогони сънливостта и предизвика паника. Човекът обяви, че заради условията, създадени от империалистическото ембарго, министерството ще трябва да се лиши от голям брой работници в сектора на културата. Вече се правеха първите стъпки да се определи кои ще бъдат засегнатите работни места, и т.н., и т.н., и т.н.

— Накратко — каза Сусана тихо, — ще останем без работа.

— Не се притеснявай — напомни й Мелиса иронично. — Куба е единствената страна в Латинска Америка, в която няма безработица.

В този момент събранието се изправи на крака и шумно изръкопляска. Само хората, които седяха на последните редове, си позволиха дързостта да аплодират не толкова ентусиазирано. Секретарят на партията завърши речта си със „Социализъм или смърт!“, което удвои овациите.

На излизане се срещнаха с Едгар. Безмилостното слънце го беше изгорило още повече, превръщайки го в почти златисто същество.

— Как ви се стори събранието? — попита.

— Като всяко друго — отговори неопределено Сусана. — А на теб?

— Напомни ми на вица за генерала, който останал без муниции и войници, но продължил да крещи: „Пратете подкрепление, побеждаваме“. Тези хора правят същото.

— Мислиш, че ще ни уволнят ли?

— Все ми е едно.

— Не искаш ли да знаеш?

Едгар сви рамене.

— След като никога за нищо нямам думата, защо да се притеснявам?

— Трябва да вървим — прекъсна го Сусана. — Идваш ли с нас?

— Не мога, чакам един приятел.

Мелиса разбра кого имаше предвид.

— До утре тогава — каза Сусана и повлече Мелиса, която се оглеждаше във всички посоки с надеждата да зърне Лео.

Видя го отдалеч и той — нея. Въпреки разстоянието момичето забеляза вълнението, изписано на лицето му, когато двамата се поздравиха с жест. Тази среща предизвика у нея неприятното усещане за загуба, като нещо, което вече беше изживяла по-рано и което отново се повтаряше… Образът на двама души, които се опитваше да достигне, остана закотвен в съзнанието й до края на вечерта.