Даина Чавиано
Затворена котка (29)

29

От дневника на Мелиса

… И тогава произнесе вълшебната дума: „Анаис“. Знаеше всичко за нея, повече, отколкото аз самата бях успяла да проуча. Изглежда, беше наясно с всяка повратна точка на идеите й, знаеше наизуст всяка лекция, която беше изнесла през последните години от живота си. Именно Рохер ми потвърди онова, което усещах интуитивно: нещо липсваше в онази книга с грижливо подбрани писма; нещо, което той знаеше, защото го е чел някъде другаде. Липсваше същността на онзи вътрешен импулс, превърнал Анаис в смело създание, което без страх се изправя срещу демоните си. Писмата бяха скрили не само любовната връзка между нея и Хенри, но и един друг аспект, който я беше накарал да прекрачи отвъд табуто: страстта й към Джун, съпругата на Хенри Милър. Анаис се беше влюбила в нея през очите на писателя. Колко мъчителна и зловредна е любовта! Докато Хенри говорел на Анаис за красотата на Джун, се задействал някакъв механизъм на чувствителното женско подсъзнание. Без да знае, Хенри подготвил почвата, за да може Анаис да се влюби в Джун от пръв поглед.

Спомних си онова платоническо преживяване от юношеството, както и опита на други мои приятелки, които бяха споделяли с мен, че са се предали на подобни чувства. Въпросът, който винаги си задаваме пред някоя съперница, е един и същ: „Какво толкова изключително притежава тази жена? Какво е намерил у нея?“ В този миг отговорът може да поеме по който и да е от двата пътя: първият — ирационален, където ревността се превръща в мания или омраза; вторият — не толкова разрушителен, въпреки че наистина е по-странен и се изразява в нездраво любопитство, което често се превръща във вариант на сексуално привличане.

Сигурно нещо подобно се е случило на Анаис. Но за разлика от други жени тя не се е опитала да прогони зараждащата се страст. Тъкмо напротив, приела я с цялата й сила. И макар че никога не я е осъществила, смелостта й да се отдаде на тази любов я беше превърнала в символ на пламенно и безгранично „аз“; в един вид героиня, за която закон са само импулсите, извиращи от духа й.

Рохер познава добре всички безумия, процъфтявали тайно в Париж през 30-те години, също така и други, за които едва загатна и обеща да разкрие по-късно. Въпреки това зад думите му, изглежда, се крие нещо повече от обикновена начетеност. Всеки би казал, че разбирането му за събитията идва от пряк опит: сякаш в даден момент е могъл да обсъди тези данни със самата Анаис…

Той е едновременно привлекателен и будещ боязън мъж; един вид змия, която омагьосва със слово и поглед. Имам чувството, че лесно би могъл да манипулира ближния си, оставяйки го на произвола на каквато и да било интрига.

Докато ме затрупваше с данни за Анаис и епохата й, забравих къде се намирам, едва разбрах кога е дошъл Алваро и чувах само гласа на Селесте, която се намесваше от време на време в този безкраен монолог.

Преди да си тръгне, ми остави книгите. Едната от тях, на английски, беше сборник със съкратени откъси от Дневник с експлозивното заглавие: Кръвосмешение. Другата, също съставена от неиздавани текстове, звучеше обещаващо като първата: Хенри Милър, неговата съпруга и аз.

Разменихме си телефоните и той настоя да вечерям с него. Истината е, че не исках, но ми се стори невъзпитано да откажа, след като бях приела книгите.

Сега, когато лежат върху бюрото ми, призракът на Анаис се издига по-осезаем от всякога и една идея се върти в главата ми. Не съм я споделяла с никого, дори с Тирсо, защото подозирам, че наистина ще ме помисли за луда, но става дума за възможност, която не мога да пренебрегна: ако съм била Джун в предишен живот, това би обяснило защо сянката на Анаис ме преследва толкова настоятелно, също така би обяснило собствената ми обсебеност от нея.

Някъде бях чела, че истината може да бъде по-странна от измислицата.