Даина Чавиано
Затворена котка (27)

27

Още беше топло, но вечерите носеха омарата на вълнуващата карибска есен: рядък годишен сезон, който само обитателите на тази зона познават; време, изпълнено с влага и ураганни ветрове, които понякога се разразяват в най-ясни дни.

Внезапната буря изненада Мелиса в автобуса. Вятърът духаше яростно и хората се притискаха под стрехите на къщите, в малките магазинчета и във всякакви сушини. За щастие, спирката, където трябваше да слезе, имаше заслон. Там изчака около двайсет минути, преди да реши да тръгне на бегом, преследвана от един ситен дъждец, който изтръгваше облаци пара от асфалта.

Пристигна измокрена, но се спаси от бурята, която отново набираше сили. Въпреки че беше едва четири следобед, падащият мрак обявяваше идването на нощта. Точно такова време обожаваше Мелиса. Едва докосна вратата с кокалчетата на ръката си, и тя се отвори.

— Подгизнала си — каза Сибила.

— Не много — отвърна тя, опитвайки се да настрои очите си към оскъдната светлина. — Използвах, че се проясни за кратко.

Температурата беше паднала значително. Предишни вечери старият стенен термометър показваше трийсет и пет градуса по Целзий: обичайната температура за хаванското лято. Сега показваше двайсет и три.

— Да идем в библиотеката — предложи Сибила.

Минаха по коридора до стаята в дъното. Момичето се отпусна в любимото си кресло — един фотьойл от черна кожа, почти половинвековен — и помести лост, за да наклони облегалката.

— Днес ще направиш първото си пътуване — обяви жената и побърза да каже: — Но не търси логика в преживяването.

— Какво ще видя?

— Не знам, при всеки човек е различно.

От време на време някоя мълния осветяваше следобеда, докато дъждът плющеше върху покривите.

— Затвори очи — заповяда жената. — Намираш се във вътрешността на ума си, в пълен мрак.

Отне й известно време, докато се концентрира. Зрението й упорито показваше цветове и форми, които не бяха там. Лека-полека започна да потъва в мрака.

— Сега потърси сиянието.

Различи светло петно: врата, изкована от светлина. Протегна ръка. Като я докосна, потъна в опалово сияние, сякаш влизането я беше заразило с блясъка си, и разбра, че този ореол ще я защитава.

— В тази светлина ще се чувстваш свободна, защото там не съществува време, нито пространство. Това е измерението на собствения ти ум.

Въпреки че блясъкът я ослепяваше, не се наложи да затвори очи, за да премине през огнената врата. Белотата остана назад. Пред нея се простираше поле, осеяно със сини облаци. Оранжевият ореол над един хълм й показа, че слънцето току-що се беше скрило. Клоните на няколко дървета бяха неподвижни и голи; други — по-голямата част — бяха изпъстрени с филизи, които дори в сгъстяващия се полумрак изпъкваха с яркото си зелено.

— Какво виждаш? — чу някак си далечен гласа на Сибила.

— Една долина привечер — отговори тя и звукът на собствения й глас я изплаши.

Едва ги бе прошепнала, но думите й отекнаха гръмко в тишината.

— Изследвай. Опипай онова, което ще срещнеш. Пипай смело.

Приближи се до един храст. Откъсна листо и го поднесе към носа си; миришеше на ментол, като мента. Стисна листа между пръстите си и силата на аромата се утрои. Лек бриз разклати клоните на храста. За първи път си даде сметка, че е студено.

— Виждаш ли нещо интересно? — чу тя.

— Едно огромно дърво.

— Иди до него.

Мелиса се приближи, огледа го внимателно и за момент можеше да се закълне, че набръчканата повърхност на ствола потрепери.

— Харесва ми — призна Мелиса. — Не знам защо, но ми харесва.

— Това е дърво наставник.

— Какво представлява то?

— Сродно растение. Келтите са умеели да ги разпознават. Не знам как го направи, но намери своето на това място; помоли го за помощ.

Момичето си помисли, че да искаш помощ от растение е абсурдно, ала си спомни предупреждението на учителката си: „Не търси логика в преживяването“. Освен това, както винаги, интуицията й я теглеше в посока, противоположна на разсъдъка й.

Почувства обич към дървото.

— Покажи ми пътя — помоли го тя. — Можеш ли да говориш?

Чу шумолене зад гърба си и с известна боязън се завъртя на петите си. Въпреки че никога не беше я виждала, веднага я позна. Беше облечена в тъмни дрехи и разбра, че е тя. В сгъстяващия се мрак се носеше сянката.

— Какво става? — достигна до нея гласът на Сибила.

— Тук има някой.

— Това е твоят личен водач; не се страхувай. Подарък от дървото е.

Гласът на жената се чуваше отдалеч. Думите й стигаха до нея все по-трудно, като че ли съществуваше невидима интерференция между това място и останалата част на света.

„Губя връзка“, помисли си Мелиса.

— Ти ме повика — каза сянката.

— Коя си ти?

— Твоят личен водач.

— Не, ти си тя.

— Тя? — повтори сянката и на Мелиса й се стори, че долавя почти присмехулен оттенък. — Ако знаеше…

— Какво?

— Аз и една личност често говорим за теб. Всеки път, когато те споменаваме, ти си Тя.

— Казвам се Мелиса.

— Името ти е маска. Всички имена са маски, освен истинското, а няма да го узнаеш, докато не му дойде времето.

— Поискай талисман.

— Чу ли? — прошепна Мелиса.

— Какво?

— Един глас…

— Това е Сибила.

— Сибила? — И изведнъж Мелиса си спомни. — А, да! Но за какво ми е талисман?

Сянката се наведе и вдигна нещо от земята.

— Ето. Това е ключ за входа към Отвъдното.

Мелиса видя кръглия син камък, приличащ на лапис лазули, който й подаваше загърнатата в черни воали фигура.

— Нямам никакъв интерес да влизам в Отвъдното — увери я Мелиса, докато камъкът падаше в отворената й длан.

— Твърде късно — отвърна сянката. — Вече си там.

Момичето се огледа около себе си.

— Това ли е Отвъдното?

— Да. Какво си мислеше?

Мелиса замълча объркана.

— Намираме се на място, където животът и животът след живота се смесват.

— Живот след живота?

— Онова, което познаваш като смърт, но смъртта не съществува.

— Взе ли талисмана, Мелиса?

— Учителката ти се тревожи — предупреди сянката. — Защо не й отговориш?

— Да, у мен е!

Едва чуваше Сибила и си помисли, че ако не вика, жената също няма да я чуе.

— Какво ще правя с камъка?

— Запази го в спомените си. Ще ти послужи да намериш това и други места.

Мелиса се опита да пробие с поглед мрака, който забулваше лицето на сянката.

— Ще ти помогне да намериш и мен — отвърна тя на незададения й въпрос.

Пейзажът потрепери като образ в някоя локва, където са хвърлили камък.

— Мелиса — чу с изненадваща яснота гласа на Сибила. — Ще преброя от десет до едно. Когато приключа, ще отвориш очи. Десет…

— Коя си ти? — отново попита тя.

— Ти знаеш — отвърна сянката.

— Девет.

— Не съм сигурна. Представям си много неща…

— Осем.

— … но мисля, че всички са абсурдни.

— Седем.

— Защо? — прошепна сянката. — Защото не изглеждат логични ли?

— Шест.

Контурите започнаха да се замъгляват.

— Ти сянката на Анаис ли си?

— Пет.

Смехът на сянката отзвуча като все по-заглъхващо ехо.

— Четири.

— Нейната сянка ли си? — настоя Мелиса, докато тъмнината около нея се сгъстяваше, и то не заради настъпването на нощта.

— Три.

— Имената не са важни — прошепна сянката. — Нито едно от тях не е истинско… въпреки че понякога са верни.

— Две.

— Какво искаш да кажеш?

— Друг път — отвърна сянката, докато се стопяваше. — Някой друг път…

— Едно.