Даина Чавиано
Затворена котка (20)

20.

Мелиса застана пред гардероба. Задачата да избере тоалета си никога не беше лесна, защото обличането за нея не бе акт на кокетство. Дрехите функционираха като допълнение към природата й, а понякога като маска. Преди години носеше минижупи, защото не се чувстваше уверена в себе си и си мислеше, че ще отклонят вниманието от някоя нейна черта, която тя самата не можеше да определи. По-късно темпераментът й започна да се променя; стана по-дистанцирана и се отказа от стария си гардероб. Сега носеше дълги и въздушни поли. Купи си сандали, а за защита използваше гривни и екзотични обеци. Разбира се, в страна, където всичко беше с дажби, трябва да си факир, за да се обличаш по този начин, но Мелиса имаше въображение в излишък, както и добри контакти на черния пазар. Така успя да си направи доста прилични тоалети.

Девойката се почеса по главата. В друг ден би избрала лилави или червени, доста агресивни дрехи. Сега би било най-добре да изглежда беззащитна. Порови старателно, преди да избере белия костюм и един шал със златни ресни. Гримира се и завърши тоалета си с две капки парфюм. Отиде да се огледа в голямото огледало. Нещо липсваше. Върна се в спалнята и отвори дървеното ковчеже, където държеше няколко чифта обеци във формата на стари монети. Точно това й трябваше. Довери се на колективното подсъзнание, за да обърка тайната полиция: жена, накитена с ослепителната белота на девица, не можеше да представлява опасност.

Бибиткането на клаксон я извади от унеса й. Взе чантата и излезе бързешком. Колата я чакаше с отворена врата.

— Всичко ли взе? — попита Ернесто, който беше зад волана. — Не искам да стане като миналия път, когато по средата на пътя трябваше да се връщаме, за да вземем документите.

Мелиса направи жест, с който показа, че всичко е наред.

— Кой още ще чете? — попита Тирсо.

— Освен Сели и Алваро, нямам представа.

— Дано не се срещна с онези изроди от общината — каза Тирсо злобно. — Знаеш, че не мога да ги понасям.

— Аз пък се надявам да дойдат — каза тя жлъчно. — Ще припаднат, като чуят тези стихотворения.

Колата потегли бързо по почти безлюдните улици и след няколко минути стигнаха до някогашния дворец в Стара Хавана, сега превърнат в Дом на младия творец. Двайсетина маси си деляха пространството около централния двор, където обикновено се провеждаха поетичните и музикалните рецитали.

Първоначално идеята беше младежите да присъстват на културни събития в неофициална обстановка, където щяха да се сервират чай, освежителни напитки и леки храни, но от тази идея бяха останали само масите и столовете. При всички положения мястото си оставаше подходящо за запознанства с интересни хора.

На една маса седеше Едгар, който й помаха с ръка веднага щом я видя.

— Разбрах, че ще прочетеш няколко стихотворения. Вярно ли е?

Мелиса потвърди.

— Ела с мен. — Дръпна я няколко крачки встрани. — Искам да те запозная с едни приятели. Това е Фреди…

Мелиса подаде ръка на един шишко, който, вместо да я погледне в очите, впи лаком поглед в шала с ресните. За момент се изплаши, че ще й го свали от раменете и ще побегне.

— Каква прелест! — възкликна дебеланкото. — Къде намери този шал? Прилича на един, който носеше Фреди…

На Мелиса й се стори, че не е чула добре. Нали той беше Фреди? Момчето забеляза объркването й:

— Фреди е любимата ми певица; затова ме наричат така. Певица на болеро, дебела и божествена…

Но Едгар не му позволи да продължи:

— Мелиса, това е Лео.

Тя остана като вцепенена. Без нито един жест, нито дума веднага разбра: този беше любовникът на Едгар. Подаде му ръка, почти трепереща. Беше… фантастичен мъж. Топлата усмивка, която й отправи, почти опроверга очевидното.

„Поредният отписан мъж — помисли си с горчивина. — Какво нещастие, по дяволите!“

Тирсо докосна лакътя й:

— Трябва да вървиш.

Селесте, Алваро и останалите двама младежи вече се бяха настанили на местата си в централната част на двора. Един празен стол я чакаше. Докато другите четяха, се запита кои ли ще бъдат тази вечер агентите на ДС, скрити сред публиката. Беше развила шесто чувство, за да ги засича. Видя нови лица сред зрителите редом с редовните посетители. Различи няколко смътно познати физиономии и си даде сметка, че тези хора посещават мястото при определени случаи, без да се смесват с останалите…

Най-накрая дойде нейният ред. Отвори тетрадката и започна да чете с бавен и овладян глас. Три от стихотворенията можеше да се окажат опасни, но бяха написани по такъв начин, че звучаха двусмислено; останалите две бяха доста еротични.

Беше усъвършенствала стил, който объркваше мнозина. Не че й пукаше какво ще си помислят другите, но се забавляваше от смущението, породено от контраста между ефирния й, почти призрачен вид и текстовете, наситени с опасни намеци и фини премълчавания.

След като всички прочетоха стихотворенията си, голяма част от публиката се пръсна на групи.

— Едгар ми е разказвал за теб — прошепна Лео в ухото на Мелиса, — но спомена само, че сте колеги и че пишеш. Забрави да каже основното.

— Кое?

— Че си много хубава… а това е опасно за жена, която пише по определени теми.

— Така ли?

— Предизвиква греховни мисли.

— Трябва да тръгваме — съобщи Едгар, като подаде глава между двамата. — Ще закъснеем за театъра.

— Ще се видим по-късно — каза й Лео и я погледна за миг в очите.

Тя почувства как главата й олеква. Знаеше, че още е на крака, но изпита усещане, че нейният астрален двойник се е свлякъл на пода.

— Момиче, усмихни се — извади я от унеса Тирсо. — Държиш се идиотски.

— Имам нужда да се поразходя.

— Щях да ви предложа да минем по „Малекон“ — предложи Ернесто. — Искате ли?

Мелиса се съгласи.

— Ще предупредя Алваро и Сели — каза Тирсо. — Може би ще искат да дойдат.

И докато Тирсо се опитваше да спаси приятелите си от група почитатели, Мелиса доближи ръка до лицето си, за да вдиша аромата, който Лео беше оставил по нея.