Даина Чавиано
Затворена котка (2)

2

От дневника на Мелиса

Днес се събудих като вещица. Разбрах го още щом отворих очи и видях диска на пълната луна. Всеки път, когато се събудя, окъпана от този блясък на старо сребро, знам, че нещо ще се случи. Жумях, докато привикна със светлината. След това започнах да разглеждам предметите в спалнята си. Еднорогът от слонова кост препускаше в лек тръс из хартиените ливади, а двойката от плаката се гърчеше в любовен екстаз. В безсънните ми утрини гледам да не се усетят, че ги наблюдавам. Би било като да откриеш тайните на свита феи, които честват разгулните си празници в гората. Може да е опасно.

Занимавах се с това половин час, докато не си спомних онова, което исках да забравя: Едгар и неговите извити вежди, Едгар и загорелите му от слънцето рамене, Едгар и светлите му коси, Едгар и очите му с цвят на тъмна меласа… Обзе ме гняв. Ако можех, бих си изтръгнала гениталиите. Понякога ми се иска да бъда безполово и неопределено същество, но хормоните ми не позволяват да забравя, че съм жена.

Тирсо ме увери, че е загуба на време, защото Едгар не си пада по жени, а точно този разбойник разбира от тези неща. Господи! Защо винаги се влюбвам в недостъпни мъже? Но това е моята специалност: сладострастна и нещастна. Такава съм. В живота си и във всичко.

Примерно сега се сещам, че дори не съм започнала заданието. Можеше да го свърша снощи, но бях уморена и нищо нямаше се получи. Жалко, защото луната беше много красива. След малко ще пробвам, въпреки че не вярвам да постигна нещо толкова рано сутринта… Денем съм пълна скръб, кръгла нула на ента степен. Мисля, че в предишен живот съм била вампир. Обичам слънцето само за да прекарвам часове в блуждаещи мисли. Ако ще използвам ума си за нещо, предпочитам спокойствието на нощта.

А! Трябваше да се сетя, започва менструацията ми. Лунна кръв — така са я наричали едно време. И е истина. Няма начин цикълът ми да се освободи от фазите на луната. Опитвала съм да го променя много пъти с хапчета, но всеки път, когато спра да ги пия, тялото ми отново се синхронизира с природата. Разбира се, не открито. Яйчниците ми са много лукави. Забелязала съм, че лека-полека изместват датата на цикъла и всеки месец закъсняват с четири или пет дни, докато пълнолунието ги застигне.

Веднъж — преди да се ожени за Селесте, Алваро ми каза, че женската природа го изумява. „Вие сте загадка — ме увери с изражение на недоспал поет. — Не разбирам защо ставате толкова особени всеки път, когато имате този проблем.“ Аз го открих, когато придружих Ана да направи първия си — тя се закле, че ще бъде последен — аборт в живота й… само защото тепърва започваше да следва, беше неомъжена и родителите й щяха да получат инфаркт, ако разберяха… Когато излезе от болницата, предупредена, че кръвотечението е менструацията след всеки аборт, тя се промени внезапно и необратимо. Не знам дали и на други жени се е случило същото, но изведнъж приятелката ми намрази годеника си до такава степен, че не пожела да го види повече. Тогава разбрах какво измъчва жените по време на менструация: това са децата, които губим всеки месец; това е мъката по живота, който се процежда между бедрата ни, мъртъв, преди да се роди.

Не знам защо отново мисля за това. Подозирам, че имам гени на мазохист. Но просто нищо не се получи, както си представях. Откакто започнах да раста, всичко се промени. И с годините стана по-зле. Мисля, че затова реших да уча със Сибила.

Обичам да си представям, че вселената има други цветове, че в космоса действат по-свободни и по-поетични закони. Няма нищо по-вълнуващо от това да гледаш как се оформят тези неясни образи по повърхността на някое огледало или в някоя чаша. Знам, че не са във водата или в стъклото, а вътре в мен. Умът ми има криле и се учи да лети.

Това магическо търсене е най-голямата ми тайна. Само Тирсо, Селесте и Алваро знаят за нея: моите три парки, моите три сродни души… За мен е утеха да я споделям с тях, въпреки че и тримата не я одобряват.