Даина Чавиано
Затворена котка (13)

13

От дневника на Мелиса

Аз съм нощно животно, вярно е; но не съм кукумявка. Те ме привличат като всеки друг символ, свързан с мрака. В душата ми живее друго същество.

Докато вечерта изтлява, нещо в душата ми се раздвижва. Завладява ме импулс да се хвърля на земята и да направя нещо, което никога не правя сутрин: да се протегна. Само когато съм сама, се осмелявам да изпълня тази маневра. Опирам се на ръце и колене, изнасям тялото назад, после напред и оставам няколко секунди в поза на кобра… О, каква наслада! После излизам да се потопя във влажния въздух на нощта, за да вдишам парата, която се отделя от земята: това е часът, в който светът ухае най-хубаво.

Постоях сред тревите и сега ги виждам да се приближават. Движат се с грация, придобита за хиляди години. Това е най-красивото земно създание. Ако някой ден срещнем същества от други светове и някой предложи да им покажем едно-единствено животно, аз бих гласувала за котката. Бих я избрала заради елегантността й, заради спокойствието й, заради прекрасния маниер, с който притваря очи, когато вселената я отегчава.

Бих искала да имам любовник котарак: да си мяукаме влюбено по покривите, далеч от насилието; да се облизваме, за да изличим нечистотиите на цивилизацията; да се разхождаме безмълвно по пътеки, които ще се превърнат в наши тайни коридори; да се движим елегантно, за да не пречим на никого, и никой да не усеща присъствието ни… Никой няма да може да ни затвори, нито да ни прикове към едно място.

Котките са свободни създания, в това се корени най-силното им обаяние. Обичат, ала не се привързват; отдават се, но не изневеряват на принципите си. Ако всички имахме по една котка в душата си, тираниите мигом щяха да рухнат. Никой диктатор нямаше да намери наивници, които да вярват, че да живееш затворен под неговата закрила е по-хубаво, отколкото да си свободен и без фалшивата му защита. Никой не може да подчини представител на семейство котки. Би трябвало повече да имитираме нормите им на социално поведение: уважението им към чуждата територия, към свободната воля, към независимостта на всеки индивид… Те са малки богове. От години ги наблюдавам и всеки път, когато ги виждам да се движат и да действат, душата ми се опиянява от движенията им.

Знам, че в мен живее една резервирана и дива котка; женска — крехка на вид, която се преструва на покорна, докато точи нокти, скрити във възглавничките. Обичам спокойствието, но веднага атакувам, ако някой се опита да наруши тази хармония. Това е единственият начин за оцеляване в свят, изграден по образ и подобие на един величествен вожд. Какво друго може да направи едно създание, чийто основен инстинкт е любовта, щом се е родило на място, където оцеляват най-циничните, не най-нежните?

Историята винаги се повтаря. В крайна сметка всички диктатури са еднакви. Продължават да съществуват, готови да режат глави, за да поддържат властта си, и се целят във вулвата с отровните си стрели, сякаш този тесен процеп би бил решаващ за краха им… Въпреки че може би са прави. Всеки полъх на любовни свободи води до упадък на властта. И ако опасността произтича от най-унизената група, заплахата се умножава. Затова не бива да се учудваме, че тираните са най-верните пропагандатори на патриархата.

Иска им се да ни виждат покорни, верни, кротки, каквито смятат, че винаги сме били. Ала сме ги заблудили. Вярват на измислицата за слабия пол, защото все още си въобразяват, че физическата сила е основата на въображаемото им надмощие. Забравили са някои подробности. Ние сме се обучавали в продължение на хиляди години и умеем да намираме сгодния случай за действие. Разполагаме с достатъчно търпение и хитрост. Живеем по-дълго и издържаме повече на болка. Овладели сме тайната на изчакването, основата на уловките, изненадващите финални доводи, подадени в подходящия момент.

Интуиция. Така някои мъже наричат този тип интелигентност, която малцина от тях успяват да възприемат, защото винаги са се борили с препятствията директно, защото не са се посветили да изследват криволиците на чудото, наречено „инстинкт“. Загубили са хилядолетия еволюция, спечелени от нас, и сега е трудно да срещнеш мъж, който вибрира на тази фина честота, където улавяме определени сигнали. Постигат го само онези божествено непредубедени, онези благородни мъже, носещи в гърдите си болезнено женско сито, онези тъй уверени в себе си, че не се боят да покажат цялата сладост, която таят в душата си. Тези мъже ме подлудяват, те са възхитително мъжествени. Само те могат да разберат тревожното мяукане на една котка. Останалите — господата мъжкари, радетелите на патриархата, жреците на насилието — се отчайват, умират си да разберат за какво говорим или защо сме направили нещо, когато, според тях, сме обещали друго. Трудно е да не чувстваш жал към тези изгубени брънки. Не знаят. Не познават. Загубили са пътя. Не знаят, че е невъзможно да разбереш една котка, ако преди това не се научиш да мяукаш.