Даина Чавиано
Затворена котка (12)

12

Въпреки жегата нюансите на следобеда, които оцветяваха в огнено старите сгради, я очароваха. Затова, след като прекара два часа в издателството, реши да се разходи по улица „О Таили“, която в този час на деня гъмжеше от народ. Често обикаляше из Стара Хавана — от Авенида дел пуерто до централния парк — не само по необходимост, но и защото беше едно от любимите й занимания. Папратите, които растяха в пукнатините на балконите и по покривите на колониалните къщи, се спускаха на етажирани пластове, придавайки привлекателен блясък на мръсния градски пейзаж.

Като стигна до „Сан Игнасио“, реши да мине през „Ла модерна поесия“ и зави наляво, в посока улица „Обиспо“. Докато вървеше към книжарницата, вдишваше смесицата от миризми, които се носеха по павираните и недоасфалтирани улички. Това беше аромат, който познаваше по-добре от миризмата на дома си: морска селитра, разлят петрол в залива, червен фасул, евтин парфюм, зловония от клоаките, карамел, пудра… Помисли си за старите дилижанси, теглени от коне и управлявани от елегантни чернокожи. Екотът на копитата, теглещи скрибуцащите седалки, където пътуват дамите, загърнати в облаци плат и парфюми, внесени от Европа, се смесва с песента на глашатаите и глъчката на робите, които правят дневните покупки за господарите си. Представи си кошниците върху потните глави, двуколките и тяхното крехко равновесие, и преносимите подноси, които се поставят в стратегически точки по ъглите или площадчетата. От тези места се излъчва аромат на ананас и манго, на рози и жасмин, на хрупкави свински пръжки и медени сладкиши със сусам… Преглътна слюнката си. С тъга си помисли, че рефлексът на Павлов няма да й послужи за нищо. Блестящата й университетска диплома никога нямаше да й даде достъп до богатите сладкарски произведения, на които са се радвали кубинските роби от XVIII век.

Сред тази оргия от образи и несбъднати желания някой застана на пътя й. Не я видя да се задава от никое конкретно място. Не разбра откъде се появи. Отдръпна се, за да й направи път, но жената не помръдна. Беше дребна и възрастна негърка със сиви коси и набраздено от бръчки лице. На Мелиса й хрумна, че може да е бабата на гуихес: онези черни и палави духове, които живеят в реките и лагуните на острова. Жената я погледна със замъглени очи.

— Пази се от кукумявката — прошепна с нисък и колеблив глас. — После да не кажеш, че Муба не те е предупредила.

След това продължи бавния си ход и остави Мелиса поразена.

Момичето се огледа, за да провери дали някой друг беше станал свидетел на това странно видение. Хората продължаваха да се роят във всички посоки, тичаха, смееха се, блъскаха се или викаха, без никой да я погледне. Обърна се пак, но старицата беше изчезнала, погълната от тълпата или може би от мистериозното измерение, откъдето се бе появила.

Продължи към книжарницата, решена, че нищо няма да смути разходката й. Малко след това стигна до мястото, което миришеше на евтина хартия и мастило. Вентилаторите на тавана цепеха следобедната пара, вдигайки вихрушки от топъл въздух, които само пречеха на потта да се натрупва по кожата, но без да освежават напълно. Огледа рафтовете с поезия. След това проучи разделите за разкази, романи, речници… Накрая излезе с празни ръце. Повечето от книгите бяха политически текстове, а от тях беше погълнала в изобилие, откакто се бе родила.

Пресече булевард „Сан Рафаел“ в посока към спирката тъкмо навреме, за да хване един автобус. Изминаха трийсет задушаващи минути, преди да дойде нейната спирка. Когато успя да слезе с известно блъскане, улиците на скромния квартал „Луяно“ й се сториха като оазис в летаргичното пладне.

Малко след това вече отваряше вратата на една сграда. По стълбите се разливаше силната миризма на чай. В апартамента си Селесте и Алваро следваха своя обичаен ритуал: тя пишеше в стаята, а той приготвяше нещо за ядене.

— Идваш навреме — каза й Алваро и я целуна.

— Не съвсем — чу се гласът на Селесте от стаята.

Мелиса погледа въпросително приятеля си.

— От известно време работи върху едно стихотворение — прошепна той. — Но май не й върви.

Почти на пръсти се отправиха към кухнята. Докато Алваро слагаше лимон в чашите и обясняваше на Мелиса как е накарал един китаец да му продаде малко чай на черния пазар, се чуха различни шумове, които идваха от стаята в дъното: влачене на стол, неразбираем шепот, два удара с ръка, объркан стон, едно гневно „Каква свинщина!“, последвани от мъртвешка тишина. Накрая се чу звучна въздишка. Лицето на Алваро се озари:

— Хайде, ела бързо.

Селесте лежеше просната върху леглото с вид на пълна изнемога, но лицето й сияеше.

— Как си? — поздрави и стана да целуне Мелиса.

— Не толкова добре като теб, докато не ти кажа новината.

— Случило ли се е нещо?

— Нося няколко нови стихотворения… и трябва да ги чуеш.

— О, не! Не днес.

— О, да! Днес, да — отвърна Мелиса безмилостно. — Колко пъти безропотно търпя твоите половинчасови рецитали; така че днес е мой ред.

— Добре, имам ли избор! — въздъхна Селесте, но Алваро разпозна тайното удоволствие, което се криеше зад оплакванията на жена му.

Всъщност Мелиса и Селесте се обожаваха. Тези престорени караници бяха само повод за създаване на пререкание, което иначе би липсвало в отношенията им. Той знаеше, че всъщност техните спорове добавяха сол и пипер към приятелството им. Тримата седнаха на ракитения килим и Мелиса прочете стихотворенията.

— Трябва да махнеш последните два стиха от първото — каза Алваро. — Според мен са излишни.

Мелиса прегледа бързо страниците си, почете малко и се съгласи:

— Прав си. — И задраска редовете с молив. — Друго?

— Няма нужда толкова да обясняваш заглавието на третото — отново настоя приятелят й. — На твое място бих го оставил Предчувствие.

Мелиса отново погледна листата, каза:

— Вярно — и задраска безжалостно няколко думи.

Обърна поглед към приятелката си.

— Не ти ли харесаха, Сели?

— Да, но мислех за нещо друго. Обърни внимание на образите, които си използвала: вода, сомнамбулизъм, хипноза, бухали… Всички са лунни символи.

— Вярно — без малко да се пошегува Мелиса. — Може би напоследък съм по-„лунатична“ от всякога.

— И пак е странно — продължи Селесте. — Ти си Риби с асцендент Везни, тоест управляващите ти планети са Нептун и Венера. Ако беше Рак, всичко щеше да има обяснение, защото е знак, подвластен на Луната, но при твоята звездна карта не си го обяснявам.

— Не ви ли казах за рождената ми карта?

— Каква рождена карта? — попита Алваро.

— Направих си я преди месец, от чисто любопитство. Забравих да ви кажа.

— Какво е интересното?

Мелиса порови в чантата си и след няколко секунди извади един омачкан лист, който подаде на Селесте.

— Нали ви казах? — възкликна победоносно Селесте. — Има Рак в медиум цели^[1]. Там е лунното влияние… Трудно е да се объркаш в тези неща.

— Така ли? — рече Алваро. — Не си ли спомняш деня, в който се запознахме с нея? Хвана се на бас, че е Водолей.

— Почти е Водолей — потвърди жена му. — Според картата Венера и Меркурий са в дома, където е нейният Водолей… Виждаш ли? Уми сърце на водолей. Няма друг избор, освен да витае в облаците. За капак с този асцендент Везни непрекъснато се колебае. Толкова търси съвършенството, че действа три пъти по-бавно от останалите хора. При всички положения Везните стабилизират малко разсъдъка й. Лошото е, че при пълнолуние Ракът започва да се вълнува и хармонията отива по дяволите.

— Някой ден ще те изгорят като вещица на Площада на революцията — измърмори Алваро. — Ще видиш Синята брада да произнася реч, докато пали фитила и те обвинява, че си агент на ЦРУ.

— Винаги съм вярвала, че си колкото Водолей, толкова и Риби — продължи Селесте, без да му обръща внимание. — Риби е най-мистичният знак, а на теб още малко ти остава, и ще левитираш. Също така имаш достатъчно черти от Водолей. Водолеите винаги изпреварват времето си и го правят чрез поредица духовни скокове, които смайват останалата част от човечеството.

— За това съм съгласен — призна Алваро. — Законите на диалектическия материализъм не могат да обяснят как функционира тази главица. Затова, дами и господа, уважаеми съдебни заседатели, другарки и другари, жената, която виждате тук, е само една оптическа илюзия, генетична мутация, която произхожда от Средните векове и която чрез някакъв империалистически експеримент е дошла да зарази с отровата си нашето комунистическо общество, което с толкова жертви…

— За бога, Алваро — възрази Мелиса. — Стига си говорил глупости.

— Говоря глупости ли? — оплака се той с тон на обиден. — Аз?

— Вярно е, скъпи — намеси се Селесте. — Шегите са уместни до един момент, но стига вече.

— Значи от половин час се опитваш да анализираш литературните наклонности на Мелиса според хороскопа й, а моя милост говори глупости.

— Мисля задълбочено, миличък — измърка Селесте. — Не се сърди. Спомни си, че Законът на предизвикателството е един от законите на магията, които най-много уважавам, и моят принцип винаги е бил да наруша Аристотеловата логика. И за да спреш да се цупиш, ще ти обясня, че всяко видение или знак, колкото и невероятно да изглежда, може да се превърне в Предизвикателството.

— Добре, добре. — Алваро тръгна към кухнята. — Защо ли се меся в женски разговори? Накрая винаги ми объркват здравия разум.

Селесте и Мелиса го видяха да излиза, погледите им се срещнаха и се усмихнаха като ученички, които бяха погодили лош номер на някого.

— Бях в издателството — сподели Мелиса. — Оставих им един разказ за вампири.

— Не ми ли донесе копие?

— Да, ето го. Между другото, като тръгнах оттам, имах близка среща.

— С извънземно? — попита Алваро, който се връщаше с още чай.

— По-скоро с извънземна.

Мелиса им разказа подробно случката с възрастната жена и мистериозното й предупреждение за кукумявката.

— Сигурна ли си, че не я познаваш? — попита настойчиво Селесте.

— Напълно.

— Ааах… — глухото възклицание на Алваро накара и двете да се обърнат към него.

— Какво? — попита Мелиса, леко изплашена.

— Ти си дъщеря на Оя^[2].

Селесте сякаш също изпадна във внезапен транс. Лицето й на италианска мадона придоби блуждаещ вид.

— Ами да! — възкликна тя. — Как не разбрахме по-рано?

Мелиса се огледа критично в огледалото, като се опитваше да открие някакво изключително качество, което очевидно й беше убягнало. Не откри нищо необикновено.

— За какво говорите?

— Още не си разбрала — й каза Алваро снизходително. — Направихме изследване върху афрокубинските божества.

— И открихме нещо много интересно, докато анализирахме теорията за архетипите на Юнг — продължи Селесте. — Оказва се, че оришите^[3] обхващат почти всички биотипове и темпераменти на кубинците.

— Как така?

— Знаеш, да си дете на светец, означава — наред с другите неща, — че имаш психологически или физически характеристики, подобни на божеството. Например синовете и дъщерите на Бабалу Айе обикновено са заобиколени от животни; тези на Ошун притежават особен сексапил…

— Разбираш ли? — настоя Алваро. — Афрокубинските божества представляват човешки типове. Без съмнение ти си дъщеря на Оя.

Мълчанието на Мелиса им показа, че все още не разбираше за какво говорят.

— Оя е богинята, владетелка на гробището — обясни Селесте. — Тя се грижи за пътеките, които водят до отвъдното.

— Затова колекционираш кукумявки — прекъсна я Алваро — и затова пишеш стихове за тъмни нощи и разкази за вампири, и затова лунната светлина те зарежда по особен начин. Всичко съвпада.

Мелиса гледаше Алваро със зяпнала уста.

— Значи ти се подиграваш с астрологията, но ме уверяваш, че афрокубинските богове са причината да обичам кукумявките.

— Тази теория е резултат от научен корелационен анализ.

Мелиса беше на път да се ядоса.

— Хубаво — прие тя. — Да предположим, че съществуването на архетипите в рамките на едно населено място е вярно, но как тази жена разбра, че харесвам кукумявките?

— Тя нищо не е знаела, миличка. Трябвало е само да те погледне, за да разбере.

Изражението на Мелиса беше красноречиво. Все още не проумяваше.

— Обясняваме ти, че става дума за биотипове със съответните им психологически характеристики — настоя Селесте. — Виж се в някое огледало: слаба си като гробищен кипарис, по-плъзгава от горски смок, с гъста тъмна коса като конска грива и с тези очи на сова, естествено, че самата Оя отговаря за теб!

Мелиса изпусна една въздишка.

— Това е най-… — щеше да каже „голямата глупост“, но се въздържа — езотеричното нещо, което някога съм чувала.

— Виж дали твоят медиум цели съвпада с твоя ориша. И двете неща са свързани с луната.

— Значи според вас афрокубинският пантеон и моят хороскоп обясняват личността ми и литературните ми пристрастия.

— Ако не ги обясняват — настоя Селесте, — поне навеждат на мисълта, че между тях има връзка. Споменаването на кукумявката показва, че онази жена е видяла нещо присъщо на природата ти и се е опитала да те предупреди.

— За какво да ме предупреди?

— Знам ли — Селесте вдигна рамене. — Може би за темперамента ти. С Оя трябва да се внимава. Ако я предизвикат, може да се разяри като фъртуна.