Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (50)

47.

— Налага ли се да обличам смокинг за вечеря? — попита Хари, след като разопакова багажа си.

— Не. За първата и последната вечер дрескодът винаги е неофициален.

— И какво означава това? Защото дрескодът май се променя с всяко поколение.

— За теб — костюм и вратовръзка.

— Някой ще вечеря ли с нас? — попита Хари, докато вадеше единствения си костюм от гардероба.

— Джайлс, Себ и Сам, така че ще сме само семейството.

— Значи Сам вече е член на семейството?

— Себ май мисли така.

— Значи е късметлия. Макар да признавам, че очаквам с нетърпение да опозная по-добре Боб Бингам. Надявам се някой път да вечеряме с него и жена му. Как се казва тя?

— Присила. Но те предупреждавам, че двамата са коренно различни.

— Какво имаш предвид?

— Няма да кажа нищо, докато не я срещнеш. После сам ще си направиш изводите.

— Звучи интригуващо, макар че предупреждението може да се смята за улика. Във всеки случай вече реших, че Боб ще запълни няколко страници в следващата ми книга.

— Като добър или като лош?

— Още не съм решил.

— Каква е темата? — попита Ема, докато отваряше гардероба.

— Уилям Уоруик и жена му на ваканция на борда на луксозен лайнер.

— И кой кого убива?

— Горкият изтормозен съпруг на председателката на корабна компания убива жена си и бяга с корабния готвач.

— Но Уилям Уоруик ще реши случая много преди да са стигнали пристанището и злият съпруг ще прекара остатъка от живота си в затвора.

— Не, няма — каза Хари, докато се мъчеше да реши коя от двете вратовръзки да сложи за вечеря. — Уоруик няма право да го арестува на борда на кораб, така че на съпруга му се разминава.

— Но ако корабът е английски, съпругът ще бъде отговорен според английските закони.

— А, точно тук е уловката. С цел избягване на данъци корабът плава под чужд флаг, в случая либерийски, така че е достатъчно съпругът да подкупи местния началник на полицията и случаят никога няма да стигне до съда.

— Чудесно — каза Ема. — Защо не се сетих за това? Би могло да реши всичките ми проблеми.

— Смяташ, че ако те убия, това ще реши всичките ти проблеми ли?

— Не, идиот такъв. Имах предвид данъците. Май ще те вкарам в борда на директорите.

— Направиш ли го, ще те убия — каза Хари и я прегърна.

— Под чужд флаг — повтори Ема. — Как ли ще реагира бордът на тази идея? — Тя извади две рокли от шкафа и ги вдигна. — Коя да бъде, червената или черната?

— Нали уж каза, че ще сме неофициални.

— Това не важи за председателя — отвърна тя.

На вратата се почука.

— Естествено, че не важи. — Хари отиде да отвори и се озова лице в лице с главния стюард.

— Добър вечер, сър. Нейно Величество кралицата майка е изпратила цветя на председателя — каза Брейтуейт, сякаш подобни неща се случваха всеки ден.

— Обзалагам се, че са лилии — каза Хари.

— Откъде знаеш? — попита Ема, докато в каютата влизаше як млад мъж с голяма ваза лилии.

— Защото са първите цветя, които й поднесъл херцогът на Йорк много преди тя да стане кралица.

— Ако обичате, сложете ги на масата в средата на каютата — каза Ема на младежа, докато вземаше прикрепената към букета картичка. Щеше да му благодари, но той вече беше излязъл.

— Какво пише? — поинтересува се Хари.

— „Благодаря за паметния ден в Бристол. Надявам се вторият ми дом да има успешно първо плаване.“

— Дърта професионалистка — каза Хари.

— Много вежливо от нейна страна — рече Ема. — Не ми се вярва цветята да издържат много след Ню Йорк, Брейтуейт, но бих искала да задържа вазата. Един вид спомен.

— Мога да сменя лилиите, докато сме в Ню Йорк, госпожо председател.

— Много вежливо от ваша страна, Брейтуейт. Благодаря.

 

 

— Ема ми каза, че искаш да си следващият председател на борда — каза Джайлс, докато сядаше на бара.

— Кой борд е имала предвид? — попита Себастиан.

— Реших, че на „Барингтън“.

— Не, в резервоара на майка ми има още няколко галона. Но ако ми предложи, може и да помисля дали да не вляза в борда.

— Много мило от твоя страна — каза Джайлс, докато барманът поставяше пред него уиски със сода.

— Не, повече се интересувам от „Фартингс“.

— Не мислиш ли, че на двайсет и четири си малко млад за председател на борда на банка?

— Може и да си прав, поради което се опитвам да убедя мистър Хардкасъл да не се пенсионира, преди да е навършил седемдесет.

— Но тогава ще си само на двайсет и девет.

— Иначе казано, четири години по-голям от теб, когато за първи път си влязъл в Парламента.

— Така е, но станах министър чак на четирийсет и четири.

— Само защото членуваш в погрешната партия.

Джайлс се разсмя.

— Няма да се учудя, ако един ден те заваря в Камарата на общините, Себ.

— Ако го направя, вуйчо Джайлс, ще ме гледаш през трибуната, защото ще седя на отсрещните банки. Пък и възнамерявам да натрупам състояние, преди да си помисля дали да се покатеря точно на този мазен стълб.

— А кое е това прелестно създание? — попита Джайлс и слезе от високия си стол, когато Сам се присъедини към тях.

— Приятелката ми Сам — каза Себастиан, без да може да скрие гордостта си.

— Можела си да направиш и по-добър избор — усмихна й се Джайлс.

— Знам, но едно бедно имигрантско момиче не бива да е твърде придирчиво — отвърна Сам.

— Ти си американка — каза Джайлс.

— Да. Мисля, че познавате баща ми, Патрик Съливан.

— Наистина познавам Пат и много го уважавам. Винаги съм смятал, че за него Лондон е само първото стъпало на една блестяща кариера.

— Абсолютно същото мисля и аз за Себастиан — каза Сам и хвана ръката му.

Джайлс се разсмя.

Ема и Хари влязоха в грил ресторанта и Ема попита:

— Каква е шегата?

— Сам току-що постави сина ти на мястото му. „Бих се оженил за тази хитруша само заради измислицата й“^[1] — каза Джайлс и се поклони на Сам.

— О, не мисля, че Себастиан прилича на сър Тоби Хлъц. Всъщност той прилича на Себастиан.

— „И аз!“ — каза Ема.

— Не — намеси се Хари. — „И не ми трябва друга зестра, освен още една шега като тази.“

— Съвсем се обърках — каза Себастиан.

— Както казах, Сам, можела си да направиш и по-добър избор. Но съм сигурен, че по-късно ще обясниш на Себ. Между другото, Ема, роклята ти е убиец — каза Джайлс. — Червеното ти отива.

— Благодаря, Джайлс. Утре ще облека синя, така че ще ти се наложи да измислиш нещо друго.

— Да ви поръчам питие, госпожо председател? — шеговито предложи Хари, който жадуваше за джин с тоник.

— Не, скъпи, благодаря. Умирам от глад, така че е по-добре да седнем.

Джайлс намигна на Хари.

— Още като бяхме на дванайсет те предупредих да избягваш жените, но ти реши да не ме послушаш.

Докато вървяха към масата в средата на помещението, Ема спря да побъбри с Рос и Джийн Бюканан.

— Виждам, че си върнахте жената, Рос, но какво стана с колата ви?

— Когато се върнах в Единбург — отвърна Рос, — тя бе заключена на полицейския паркинг. Платих цяло състояние да си я прибера.

— Не толкова, колкото за тези — каза Джийн и докосна огърлицата си от перли.

— Подарък, за да ме откачи от въдицата — обясни Рос.

— А в същото време спасихте от въдицата компанията — рече Ема. — За което ще ви бъдем вечно благодарни.

— Не благодарете на мен — каза Рос. — А на Седрик.

— Иска ми се да можеше да дойде на това плаване — каза Ема.

 

 

— Момче ли искахте, или момиче? — попита Сам, докато оберкелнерът дърпаше стола й.

— Не дадох избор на Гуинет — рече Джайлс. — Казах й, че трябва да е момче.

— Защо?

— По чисто практични причини. Едно момиче не може да наследи фамилната титла. В Англия всичко се предава по мъжка линия.

— Колко архаично — рече Сам. — Аз пък си мислех, че британците са цивилизована раса.

— Не и когато става въпрос за наследяване на титли — каза Джайлс.

Тримата мъже станаха, когато Ема дойде на масата.

— Но мисис Клифтън е председател на борда на „Барингтън“.

— И си имаме кралица на трона. Не се безпокой, Сам, накрая ще победим онези дърти реакционери.

— Не и ако моята партия се върне на власт — каза Себастиан.

— Това ще стане, когато динозаврите отново започнат да бродят по земята — засмя се Джайлс.

— Кой е казал това? — попита Сам.

— Мъжът, който ме победи.

 

 

Лайъм не почука на вратата, а просто отвори, вмъкна се вътре и се огледа, за да се увери, че никой не го е видял. Не искаше да му се налага да обяснява какво прави един млад мъж в каютата на възрастен джентълмен в такъв час. Не че някой би коментирал.

— Има ли вероятност да ни прекъснат? — попита той, след като затвори вратата.

— Никой няма да ни безпокои преди седем сутринта, а тогава няма да има кого да безпокоят.

— Добре — каза Лайъм.

После коленичи, отключи големия сандък, отвори капака му и огледа сложния механизъм, за чието сглобяване им бе нужен цял месец. През следващия половин час проверяваше дали няма откачени жици, дали всичко е на мястото си и дали часовникът се задейства при завъртане на ключа. След като се увери, че устройството работи идеално, се изправи и каза:

— Всичко е готово. Кога да го активираме?

— В три след полунощ. И ще ми трябват трийсет минути да махна всичко това — добави Гленартър, докосвайки двойната си брадичка, — и да имам достатъчно време да стигна до другата си каюта.

Лайъм се върна при сандъка и нагласи таймера.

— Трябва само да завъртиш ключа, преди да тръгнеш, и да провериш дали секундарникът се движи.

— Какво може да се обърка?

— Ако лилиите са още в каютата й, нищо. Никой на този коридор, а може би и на долната палуба няма да има шансове за оцеляване. В пръстта под цветята има шест фунта динамит, много повече от необходимото, но по този начин можем да сме сигурни, че ще приберем парите.

— Донесе ли ключа ми?

— Да — каза Лайъм. — Каюта седемстотин и шест. Ще намериш новия си паспорт и билета под възглавницата.

— Има ли нещо друго, за което да се безпокоя?

— Не. Само провери дали секундарникът се движи, преди да излезеш.

Гленартър се усмихна.

— Ще се видим в Белфаст. А ако случайно се озовем в една и съща спасителна лодка, не ми обръщай внимание.

Лайъм кимна, отиде до вратата и я отвори предпазливо. Надникна навън. Никой не се връщаше от вечерята. Той бързо мина по коридора и отвори врата с надпис САМО ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ. Затвори тихо след себе си и се спусна по металните стъпала. Не срещна никого. След около пет часа това стълбище щеше да се напълни с паникьосани хора, питащи се дали не са се сблъскали с айсберг.

Когато стигна седма палуба, отвори вратата и надникна. Пак не видя жива душа. Тръгна по тесния коридор към каютата си. Неколцина пътници се връщаха от вечеря, но никой не прояви никакъв интерес към него. През годините Лайъм бе превърнал анонимността в изкуство. Той отключи вратата на каютата и тутакси се строполи на леглото си. Беше си свършил работата. Погледна си часовника — 9:50. Очертаваше се дълго чакане.

 

 

— Някой се вмъкна в каютата на лорд Гленартър малко след девет, но още не съм го видял да излиза — каза Хаскинс.

— Може да е стюардът.

— Малко вероятно, полковник. На вратата има табелка „Не безпокойте“, пък и човекът не почука. Влезе така, сякаш каютата е негова.

— В такъв случай наблюдавайте внимателно вратата и ако някой излезе, не го изпускайте от очи. Отивам да проверя дали Кран има да докладва нещо от втора класа. Ако няма, ще опитам да дремна за няколко часа. Ще ви сменя в два. Ако се случи нещо съмнително, веднага ме събудете.

 

 

— И какво си планирала за нас, когато пристигнем в Ню Йорк? — попита Себастиан.

— Ще останем там само за трийсет и шест часа, така че не можем да си позволим да изгубим нито миг — отвърна Сам. — Сутринта отиваме в музея „Метрополитън“, после правим бърза разходка из Сентръл Парк и обядваме в „Сарди“. Следобед отиваме във „Фрик“, а за вечерта татко ни е намерил билети за „Здрасти, кукло!“ с Карол Чанинг.

— Значи няма да има време за пазаруване?

— Ще ти позволя да се разходиш по Пето авеню, но само ще разглеждаш витрините. Не можеш да си позволиш дори кутията, та какво остава да сложиш нещо в нея. Но ако искаш някакъв спомен от посещението, ще минем през „Мейси“ на Западна трийсет и четвърта, където можеш да избираш от куп неща за по-малко от долар.

— Май отговаря на стандартите ми. Между другото, какво е „Фрик“?

— Любимата художествена галерия на сестра ти.

— Но Джесика никога не е стъпвала в Ню Йорк.

— Това не й пречеше да знае всяка картина във всяко помещение. Там ще видиш най-любимата й картина.

— Вермеер, „Момиче, прекъснато по време на музика“.

— Не е зле — похвали го Сам.

— И още един въпрос, преди да изгася лампата. Кой е Себастиан?

— Не е Виола.

 

 

— Сам си я бива, а? — каза Ема, след като двамата с Хари излязоха от ресторанта и заслизаха по широкото стълбище към каютата си на главната палуба.

— И Себ може да благодари на Джесика за това — отвърна Хари и я хвана за ръка.

— Иска ми се да беше с нас сега. Вече щеше да е нарисувала всички, от капитана на мостика до Брейтуейт, сервиращ следобедния чай. Нямаше да пропусне дори Персей.

Хари се намръщи, докато вървяха мълчаливо по коридора. Не минаваше нито ден, без да се упрекне, че не бе казал на Джесика истината за самоличността на баща й.

— Попадал ли си на джентълмена в трета каюта? — прекъсна мислите му Ема.

— Лорд Гленартър ли? Не, но видях името му в списъка на пътниците.

— Дали не е същият лорд Гленартър, който се оженил за баба Изобел?

— Възможно е. Срещнахме се веднъж, когато бяхме в замъка на дядо ти в Шотландия. Много приятен човек. Вече би трябвало да е прехвърлил осемдесетте.

— Чудно ми е защо е решил да дойде на първото плаване, без да ни уведоми?

— Сигурно не е искал да те безпокои. Да го поканим на вечеря утре. В края на краищата той е последната връзка с онова поколение.

— Чудесна идея, скъпи — рече Ема. — Утре сутринта ще му напиша бележка и ще я пъхна под вратата му.

Хари отключи вратата на каютата и се дръпна, за да й направи път.

— Ужасно съм уморена — каза Ема и се наведе да помирише лилиите. — Не знам как се справя кралицата майка всеки ден.

— Това й е работата и я бива, но се обзалагам, че и тя ще се умори, ако опита да бъде председател на „Барингтън“ за няколко дни.

— Въпреки това предпочитам моята работа пред нейната — каза Ема, докато събличаше роклята си и я окачаше в гардероба, преди да изчезне в банята.

Хари прочете отново картичката от Нейно Величество кралицата майка. Лично послание! Ема вече беше решила да сложи вазата в офиса си, когато се върнат в Бристол, и да слага в нея лилии всеки понеделник. Хари се усмихна. И защо не?

Когато Ема излезе от банята, Хари влезе и затвори след себе си. Тя свали халата си и си легна. Беше прекалено уморена, за да помисли дали да не прочете няколко страници от „Шпионинът, който дойде от студа“ от един млад автор, който Хари й бе препоръчал. Изгаси нощната си лампа и каза: „Лека нощ, скъпи“, макар да знаеше, че Хари не може да я чуе.

Когато Хари излезе от банята, тя вече спеше дълбоко. Той я зави като малко дете, целуна я по челото, прошепна: „Лека нощ, скъпа“ и си легна, развеселен от лекото й мъркане. Никога не би му минало през ума да намекне, че тя хърка.

Остана да лежи буден. Гордееше се с нея. Пускането на кораба едва ли можеше да мине по-добре. Обърна се настрани с очакването, че ще се унесе, но макар клепачите му да бяха натежали и да бе уморен, не можеше да заспи. Нещо не беше наред.