Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (43)

40.

Петък сутрин

Дон Педро още беше замаян. Толкова много неща се бяха случили за толкова малко време.

Бе събуден в пет от силно настоятелно блъскане по вратата и остана озадачен защо Карл не е отворил. Предположи, че някое от момчетата се връща след бурна нощ и си е забравило ключа. Стана, облече халата си и слезе долу с намерението да обясни на Диего или Луис какво точно е мнението му за събуждане в такъв ранен час.

Щом отвори вратата, няколко полицаи нахълтаха в къщата, изтичаха горе и арестуваха Диего и Луис, които спяха в леглата си, позволиха им да се облекат и ги качиха в една чакаща кола.

Защо Карл не се притичваше на помощ? Или бяха арестували и него?

Дон Педро изтича горе и отвори вратата на стаята на Карл. Леглото му беше недокоснато. Той слезе бавно в кабинета си и набра домашния телефон на адвоката си, като ругаеше и удряше с юмрук по бюрото, докато чакаше някой да вдигне.

Най-сетне му отговори сънен глас и заслуша внимателно, докато клиентът описваше несвързано случилото се. След минута мистър Евърард се разбуди окончателно и спусна единия си крак на пода.

— Ще ви се обадя веднага щом разбера къде са откарани и в какво са обвинени — каза той. — Не казвайте на никого нито дума за станалото, докато не се чуем.

Дон Педро продължи да удря с юмрук бюрото и да крещи ругатни, но никой не го слушаше.

Първото позвъняване бе от „Ивнинг Стандарт“.

— Не коментирам! — изрева дон Педро и тресна слушалката. Продължи да следва съвета на адвоката и даде същия рязък отговор на „Дейли Мейл“, „Мирър“, „Експрес“ и „Таймс“. Дори нямаше да вдига телефона, ако не очакваше така отчаяно новини от Евърард.

Адвокатът най-сетне се обади малко след осем да му каже къде са задържани Диего и Луис, като през следващите няколко минути обясняваше колко сериозни са обвиненията.

— Ще поискам да ги пуснат под гаранция, макар че изобщо не съм оптимист — каза той.

— Ами Карл? — попита дон Педро. — Казаха ли ви къде е и в какво е обвинен?

— Отричат да знаят каквото и да било за него.

— Продължете да търсите — нареди дон Педро. — Все някой трябва да знае къде е.

 

 

В девет часа Алекс Фишър облече двуреден костюм на тънко райе, сложи си вратовръзката на полка и обу чисто нови черни обувки. Слезе в кабинета си и прочете още веднъж писмото с оставката, преди да запечати плика и да го адресира до мисис Хари Клифтън, „Барингтън Шипинг“, Бристол.

Помисли си какво трябва да направи през следващите два дни, ако иска да изпълни уговорката с дон Педро и да си гарантира останалите три хиляди паунда. Първо трябваше да бъде в офиса на „Барингтън Шипинг“ в десет часа, за да връчи писмото на мисис Клифтън. След това щеше да посети два местни вестника, „Бристол Ивнинг Поуст“ и „Бристол Ивнинг Уърлд“, и да даде на редакторите копия от оставката си. Не за първи път негово писмо щеше да се появи на първа страница.

Следващата му спирка щеше да е пощата, където щеше да прати телеграми до редакторите на всички национални вестници с простото съдържание „Майор Алекс Фишър подава оставка от борда на «Барингтън Шипинг» и призовава за оставката на председателя, тъй като се бои, че компанията е изправена пред банкрут“. След това щеше да се върне у дома и да чака при телефона. Вече беше подготвил отговори за всички най-вероятни въпроси.

Излезе малко след 9:30 и се включи в бавния натоварен трафик към пристанището. Не изгаряше от нетърпение да връчи писмото на мисис Клифтън; възнамеряваше да се държи уклончиво и да си тръгне бързо, подобно на куриер, който трябва да достави документи за развод.

Вече беше решил да закъснее няколко минути и да я накара да чака. Докато минаваше през портала, внезапно осъзна колко ще му липсва това място. Включи Би Би Си, за да чуе последните новини. Полицията арестувала трийсет и седем рокери в Брайтън и ги обвинила в нарушаване на обществения ред; Нелсън Мандела започнал да излежава доживотната си присъда в затвор в Южна Африка; двама мъже били арестувани на Итън 44… Той стигна паркинга и изключи радиото. Итън 44…? Побърза да включи радиото отново, но новината бе минала и се наложи да слуша подробности за сблъсъците между младежките групи в Брайтън. Лично Алекс винеше правителството, задето беше отменило задължителната казарма.

— Водачът на Африканския национален конгрес Нелсън Мандела започна да излежава доживотната присъда за саботаж и заговор за сваляне на правителството в Южна Африка.

— Повече никой няма да чуе за този кучи син — убедено каза Алекс на глас.

— Лондонската полиция нахлу в къща на Итън Скуеър в ранните часове на деня и арестува двама души с аржентински паспорти. По-късно днес те ще бъдат изправени пред съда в Челси…

 

 

Дон Педро излезе от Итън Скуеър 44 малко след 9:30 и бе посрещнат от залп от светкавици, които едва не го ослепиха, докато търсеше относителната анонимност на някое такси.

След петнайсет минути, когато таксито спря пред мировия съд в Челси, дон Педро бе посрещнат от още повече обективи. Проби си път през тълпата репортери до зала №4, без да спира и без да отговаря на въпросите им.

Когато влезе в залата, мистър Евърард бързо отиде при него и започна да му обяснява процедурата, която предстоеше. След това се спря подробно върху обвиненията и призна, че изобщо не е уверен, че момчетата ще бъдат пуснати под гаранция.

— Някакви новини за Карл?

— Не — отвърна Евърард. — Никой не го е виждал или чувал, откакто е тръгнал за „Хародс“ вчера сутринта.

Дон Педро се намръщи и седна на първия ред, а Евърард се върна на масата на защитата. В другия край седеше младок в къса черна мантия и проверяваше някакви документи. Дон Педро усети искрица надежда, щом това бе най-добрият избор на обвинението.

Нервен и изтощен, той огледа почти празната зала. От едната страна бяха накацали неколцина журналисти с отворени бележници и извадени химикалки, подобно на глутница хрътки, очакващи да се нахвърлят върху ранена лисица. Зад тях, в дъното на залата, седяха четирима мъже, които позна веднага. Подозираше, че те знаят много добре къде е Карл.

Отново погледна напред към служителите, които проверяваха дали всичко е на мястото си преди появяването на единствения човек, който можеше да открие процедурата.

Часовникът удари десет и в залата влезе висок слаб мъж с дълга черна мантия. Двамата юристи се изправиха и се поклониха почтително. Магистратът отвърна на поздрава им и зае мястото си в центъра на издигнатия подиум.

След като се настани, той бавно огледа залата. Дори да беше изненадан от необичайния брой журналисти за сутрешното заседание, не го показа с нищо. Кимна на секретаря, настани се удобно на стола си и зачака. След секунди в залата влезе първият ответник и зае мястото си. Дон Педро впери поглед в Луис. Вече беше решил какво трябва да направи, ако момчето бъде пуснато под гаранция.

— Прочетете обвинението — каза съдията на секретаря.

Секретарят се поклони, обърна се към ответника и заговори гръмко.

— Луис Мартинес, обвинен сте в това, че сте влезли с взлом в частно жилище и по-точно в апартамент номер четири на Глийб Плейс дванайсет, Лондон, в нощта на шести юни шейсет и четвърта година, където сте унищожили няколко вещи, собственост на мис Джесика Клифтън. Как пледирате, виновен или невинен?

— Невинен — измънка ответникът.

Съдията си записа отговора в бележника си, а защитата стана от мястото си.

— Да, мистър Евърард — каза съдията.

— Ваша Чест, клиентът ми е човек с безупречен характер и репутация и тъй като това е първото му нарушаване на закона и е с чисто съдебно минало, той иска да бъде пуснат под гаранция.

— Мистър Дъфийлд — обърна се съдията към младия мъж в другия край на масата. — Имате ли някакви възражения срещу искането на защитата?

— Нямам възражения, Ваша Чест — отвърна обвинителят, като едва се надигна от мястото си.

— В такъв случай определям гаранция от хиляда паунда, мистър Евърард. — Съдията си записа още нещо в бележника. — Клиентът ви ще се яви в съда да отговори на обвиненията на двайсет и втори октомври в десет часа сутринта. Разбрахте ли, мистър Евърард?

— Да, Ваша Чест, много съм ви задължен — отвърна адвокатът с поклон.

Луис слезе неуверено от банката на обвиняемия. Евърард му кимна към баща му и Луис седна до него на първия ред. Двамата не размениха нито дума. Секунди по-късно се появи Диего, воден от полицай. Зае банката на обвиняемия и зачака прочитането на обвинението.

— Диего Мартинес, обвинен сте в опит за подкуп на брокер от Сити, с което сте нарушили закона. Как пледирате, виновен или невинен?

— Невинен — твърдо заяви Диего.

Мистър Евърард бързо скочи на крака.

— Това, Ваша Чест, също е първо провинение без предишни престъпвания на закона, така че отново без колебание ще поискам освобождаване под гаранция.

Мистър Дъфийлд стана от мястото си и още преди съдията да успее да го попита, заяви:

— Короната няма възражения за пускане под гаранция в този случай.

Евърард беше озадачен. Защо обвинението се отказваше от битка? Всичко се оказваше твърде лесно. Или пропускаше нещо?

— В такъв случай определям гаранция от две хиляди паунда — каза съдията. — Ще прехвърля случая във Върховния съд. Датата за разглеждане на делото ще бъде определена в съответствие с графика на съда.

— Благодаря, Ваша Чест — каза Евърард.

Диего слезе от банката на обвиняемия и отиде при баща си и брат си. Без да разменят нито дума, тримата бързо напуснаха залата.

Минаха през ордата фотографи и излязоха на улицата, без да отговарят на настоятелните въпроси на журналистите. Диего спря минаващо такси. Тримата се настаниха мълчаливо на задната седалка и продължиха да мълчат, докато дон Педро не затвори входната врата на Итън Скуеър 44 и не се събраха в кабинета.

През следващите два часа обсъждаха какви възможности са им останали. Малко след пладне решиха как да действат и незабавно се заеха с работа.

 

 

Алекс изскочи от колата и почти изтича в сградата. Взе асансьора до най-горния етаж и бързо тръгна към кабинета на председателя. Секретарката, която явно го очакваше, го въведе веднага.

— Ужасно съжалявам за закъснението — каза леко задъханият Алекс.

— Добро утро, майоре — отвърна Ема, без да става от стола си. — Секретарката ми каза само, че сте се обадили вчера и че искате да ме видите, за да обсъдим някакъв важен личен въпрос. Естествено, запитах се за какво ли може да става дума.

— Няма за какво да се безпокоите — каза Алекс. — Просто сметнах, че трябва да ви кажа, че въпреки различията ни в миналото смятам, че бордът едва ли би могъл да има по-добър председател в тези трудни времена и че съм горд да работя с вас.

Ема не отговори веднага. Опитваше се да проумее какво го е накарало да промени решението си.

— Наистина имахме различия в миналото, майоре — каза тя, все още без да му предлага да седне. — Така че се боя, че в бъдеще ще се наложи бордът да се оправя някак без вас.

— Може би не — с топла усмивка отвърна Алекс. — Явно не сте чули новината.

— Каква новина?

— Седрик Хардкасъл ме помоли да заема мястото му в борда, така че всъщност нищо не се е променило.

— В такъв случай явно вие не сте чули новината. — Ема взе писмо от бюрото. — Неотдавна Седрик продаде всичките си акции в компанията и се оттегли като директор, така че вече няма право на място в борда.

— Но той ми каза… — заекна Алекс.

— Със съжаление приех оставката му и смятам да му пиша, за да му кажа колко съм благодарна за вярната му и безрезервна служба на компанията и колко трудно ще е да му намерим заместник в борда. Ще добавя послепис, че се надявам да го видя на церемонията по кръщаването на „Бъкингам“, както и да пътува с нас на първото плаване до Ню Йорк.

— Но… — отново почна Алекс.

— Докато във вашия случай, майор Фишър — каза Ема, — тъй като мистър Мартинес също продаде целия си дял в компанията, нямате друг избор, освен да се оттеглите от директорското място. И за разлика от Седрик, с радост ще приема оставката ви. Работата ви през годините бе вредна и ръководена от желание за мъст. Ще си позволя да добавя, че нямам желание да ви виждам на церемонията и че със сигурност не сте поканен на първото плаване. Честно казано, компанията ще се справя много по-добре без вас.

— Но аз…

— И ако оставката ви не бъде на бюрото ми до пет следобед, ще бъда принудена да изляза с изявление, че вече не сте член на борда.

 

 

Дон Педро отиде до сейфа, който вече не бе скрит зад картина, въведе шестцифрения код, завъртя шайбата и отвори тежката врата. Извади два паспорта без печати и дебела пачка чисто нови банкноти от по пет паунда, която раздели поравно между синовете си. Малко след пет часа Диего и Луис излязоха поотделно от къщата и тръгнаха в различни посоки: знаеха, че следващия път ще се видят или зад решетките, или в Буенос Айрес.

Дон Педро остана сам в кабинета да обмисля останалите му възможности. В шест часа включи вечерните новини, като очакваше да преживее унижението да види как напуска тичешком съда със синовете си, преследван от журналисти. Водещата новина обаче не беше от Челси, а от Тел Авив и в нея не фигурираха Диего и Луис, а лейтенант Карл Лунсдорф от СС, който беше поведен пред камерите в затворническа униформа и с окачена на врата табелка с номер.

— Още не съм победен, копелета такива! — извика дон Педро към екрана.

Виковете му бяха прекъснати от настойчиво чукане на вратата. Той си погледна часовника. Момчетата бяха излезли преди по-малко от час. Да не би някой от тях вече да бе арестуван? Можеше да се досети кой от двамата е задържаният. Дон Педро излезе от кабинета, прекоси салона и предпазливо отвори вратата.

— Трябваше да се вслушате в съвета ми, мистър Мартинес — каза полковник Скот-Хопкинс. — Но вие не го направихте и сега лейтенант Лунсдорф ще бъде съден като военнопрестъпник. Така че не ви съветвам да посещавате Тел Авив, макар да признавам, че бихте представлявали интерес като свидетел на защитата. Синовете ви са на път за Буенос Айрес и за тяхно добро се надявам никога повече да не стъпват в страната, защото ако направят тази глупост, със сигурност няма да си затворим очите за втори път. Колкото до вас, мистър Мартинес, определено се задържахте тук прекалено дълго и смятам, че е време също да заминете за родината си. Да кажем, в рамките на следващите двайсет и осем дни? Ако не се вслушате и този път в съвета ми… е, да се надяваме, че няма да се срещнем отново.

С тези думи полковникът му обърна гръб и изчезна в здрача.

Дон Педро затръшна вратата и се върна в кабинета си. Остана да седи зад бюрото си повече от час. Накрая вдигна телефона и набра номер, който не му бе позволено да си запише и бе предупреден, че може да използва само веднъж.

Когато му вдигнаха на третото иззвъняване, не се учуди, че никой не заговори.

— Трябва ми шофьор — каза само дон Педро.