Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (26)

23.

— Мразя тази магистрала — каза Джесика. — Винаги събужда толкова черни спомени.

— Успяха ли да разберат какво всъщност е станало? — попита Клайв, докато задминаваше един камион.

Джесика бързо погледна наляво, а после назад.

— Какво правиш?

— Просто проверявам — отвърна тя. — Заключението на съдебния лекар беше смърт при катастрофа. Но аз знам, че Себ все още вини себе си за смъртта на Бруно.

— Но това не е честно, както знаем и двамата.

— Кажи го на Себ — отвърна Джесика.

— Къде те заведе баща ти на обяд вчера? — попита Клайв, за да смени темата.

— Наложи се да отменя срещата в последния момент. Наставникът ми искаше да обсъдим кои картини да включа в лятната изложба на Кралската академия. Така че ще обядвам с татко в понеделник, макар че трябва да призная, че изглеждаше разочарован.

— Може би е искал да говори с теб по някакъв конкретен въпрос.

— Не се сещам за нещо, което да не може да изчака до понеделник.

— И коя картина избрахте с наставника?

— „Смог две“.

— Добър избор!

— Мистър Дънстан като че ли е уверен, че от академията ще я вземат предвид.

— Това онази картина ли е, която видях опряна на стената в апартамента, преди да излезем?

— Да. Смятах да я подаря на майка ти, но за съжаление всички избрани за изложбата картини трябва да бъдат изпратени до следващия четвъртък.

— Тя ще се гордее да види картина на бъдещата си снаха в изложба на Кралската академия.

— Всяка година в академията се пращат над десет хиляди картини, от които се избират само няколкостотин, така че не бързай с пращането на поканите. — Джесика отново погледна наляво и после назад, докато Клайв задминаваше още един камион. — Родителите ти имат ли представа защо им отиваме на гости?

— Едва ли можех да направя по-дебел намек — от сорта на „искам да ви запозная с момичето, с което смятам да прекарам остатъка от живота си“.

— Ами ако не ме харесат?

— Ще се влюбят в теб; но пък на кого му пука? Аз не бих могъл да те обичам повече, отколкото те обичам сега.

— Толкова си сладък — каза Джесика, наведе се и го целуна по бузата. — Но на мен ще ми пука, ако родителите ти не са сигурни. В края на краищата ти си единственият им син, така че е нормално да са малко изнервени, дори притеснени.

— Нищо не може да притесни майка ми, а татко няма да има нужда от убеждаване, след като се запознае с теб.

— Иска ми се да имах нервите на майка ти.

— Такава си е тя. Възпитаница е на „Родийн“, където са ги учили само на едно — как да се сгодиш за представител на аристокрацията. И тъй като в крайна сметка се е омъжила за краля на рибения пастет, ще е направо очарована от идеята нашето семейство да се сроди с твоето.

— Баща ти грижа ли го е за подобни неща?

— Никак даже. Работниците от фабриката го наричат Боб, за най-голямо възмущение на майка ми. Освен това го направиха президент на всичко в радиус от двайсет мили около къщата, от футболен клуб „Лаут“ до обществото на хористите в Клийторпс, а горкичкият е далтонист и няма никакъв музикален слух.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него — каза Джесика.

Макар че продължиха да бъбрят, Клайв усещаше, че с всяка измината миля Джесика става все по-напрегната, а когато минаха през портала на Мейбълторп Хол, тя съвсем млъкна.

— Боже мой — промълви все пак, когато поеха по широката алея с високи стройни брястове от двете страни, които се губеха в далечината. — Пропуснал си да ми кажеш, че живееш в замък.

— Татко купи имението, защото е било собственост на графа на Мейбълторп, който опитал да извади дядо ми от бизнеса в началото на века. Подозирам обаче, че освен това е искал да впечатли и майка ми.

— Е, аз определено съм впечатлена — каза Джесика, когато пред тях се появи триетажното имение.

— Да, признавам, че трябва да продадеш няколко буркана рибен пастет, за да купиш такава съборетина.

Джесика се разсмя, но смехът й секна, когато предната врата се отвори и се появи иконом, следван от двама слуги, които изтичаха по стъпалата да отворят багажника и да вземат багажа им.

— Нямам багаж и за половин прислужник — прошепна Джесика.

Клайв й отвори вратата, но тя не помръдна. Той я хвана за ръка и я поведе нагоре по стъпалата и през парадния вход на къщата.

Мистър и мисис Бингам ги очакваха в преддверието.

Джесика си помисли, че краката й ще се подкосят, когато видя майката на Клайв — толкова елегантна, изтънчена и самоуверена. Мисис Бингам пристъпи напред с дружелюбна усмивка.

— Толкова се радвам най-сетне да се срещнем! — възкликна тя и целуна Джесика по двете бузи. — Клайв ни разказваше толкова много за теб.

Бащата на Клайв стисна топло ръката й.

— Трябва да кажа, млада госпожице, че Клайв изобщо не е преувеличавал. Красива си като картина.

Клайв избухна в смях.

— Надявам се да не е така, татко. Най-новата картина на Джесика се казва „Смог две“.

Докато домакините им ги въвеждаха в салона, Джесика не пускаше ръката на Клайв и започна да се отпуска едва когато видя портрета на Клайв, който бе нарисувала за рождения му ден малко след като се запознаха. Беше окачен над камината.

— Надявам се да нарисуваш и мен някой ден — каза мистър Бингам.

— Джесика вече не се занимава с такива неща, татко.

— С удоволствие, мистър Бингам — каза Джесика.

Докато Джесика сядаше до Клайв на канапето, вратата се отвори и икономът се появи отново, следван от прислужница с голям сребърен поднос, на който имаше сребърен чайник и две големи чинии със сандвичи.

— Краставици, домати и сирене, мадам — каза икономът.

— Но както забелязваш, без рибен пастет — прошепна Клайв.

Джесика нервно изяждаше всичко, което й се предложи, докато мисис Бингам бъбреше за натоварения си живот и как все не й остава и един свободен миг. Тя като че ли не забеляза, когато Джесика започна да нахвърля скица на бащата на Клайв върху една салфетка. Смяташе да довърши портрета, когато остане сама в спалнята си.

— Довечера ще вечеряме скромно, само семейството — каза майката на Клайв, докато предлагаше на Джесика поредния сандвич. — Но за утре съм планирала празнична вечеря с неколцина приятели, които с нетърпение очакват да се запознаят с теб.

Клайв стисна ръката на Джесика. Много добре знаеше, че тя мрази да е център на вниманието.

— Много мило, че сте си направили толкова много труд, мисис Бингам.

— Моля те, наричай ме Присила. В тази къща не държим на церемониите.

— А мен приятелите ме наричат Боб — каза мистър Бингам, докато й подаваше резен пандишпан.

Когато след час се качи в стаята си, Джесика се чудеше защо изобщо се е притеснявала. Едва когато видя дрехите си разопаковани и окачени в гардероба, започна да изпада в паника.

— Какъв е проблемът, Джес? — попита Клайв.

— Ще успея да се преоблека за довечера, но нямам какво да нося за официалната вечеря утре.

— Не бих се безпокоил за това. Имам чувството, че утре сутринта майка ми смята да те помъкне на пазар.

— Но аз не мога да й позволя да ми купува каквото и да било, щом не съм й поднесла подарък.

— Повярвай ми, тя просто иска да се изфука с теб и ще изпита много по-голямо удоволствие, отколкото ти. Просто си мисли за това като за кашон рибен пастет.

Джесика се разсмя.

— Не беше чак толкова зле, нали? — попита Клайв, докато влизаше след нея в спалнята.

— Не би могло да е по-добре — отвърна тя. — Баща ти е невероятен, а майка ти положи такива усилия да ме накара да се почувствам като у дома си.

— Някога спала ли си в легло с балдахин? — попита той, докато я прегръщаше.

— Не, не съм — отвърна Джесика, докато леко го отблъскваше. — А ти къде ще спиш?

— В съседната стая. Както виждаш обаче, между двете има врата, защото някога тук е спала любовницата на графа, така че ще дойда при теб по-късно.

— Не, няма — шеговито отвърна Джесика. — Макар че идеята да съм любовница на граф ми допада.

— Няма начин — каза Клайв и коленичи пред нея. — Ще ти се наложи да се задоволиш с мисис Бингам, принцесата на рибения пастет.

— Пак ли ми правиш предложение, Клайв?

— Джесика Клифтън, обожавам те, искам да прекарам целия си живот с теб и се надявам, че ще ми окажеш честта да станеш моя съпруга.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна Джесика, също коленичи и го прегърна.

— От теб не се ли очаква да се колебаеш и да мислиш известно време?

— Мислих много за това през последните шест месеца.

— Но аз си помислих…

— Никога не е било заради теб, глупчо. Не бих могла да те обичам повече дори да исках. Просто…

— Просто какво?

— Когато си сирак, няма как да не се чудиш…

— Понякога си адски глупава, Джес. Влюбен съм в теб и пет пари не давам кои са или са били родителите ти. А сега ме пусни, имам малка изненада за теб.

Джесика пусна годеника си и той извади от вътрешния си джоб червена кожена кутийка. Тя я отвори и избухна в смях, когато видя бурканчето рибен пастет „Бингам“. Имаше си и надпис: „Пастетът, който ядат дори рибарите“.

Джесика разви капачката и потопи пръст вътре.

— Гадост — каза и извади изящен викториански пръстен със сапфир и диамант. — О! Обзалагам се, че няма такива във всеки буркан. Прекрасен е — каза, след като го облиза.

— Бил е на баба ми. Баба Бетси била местно момиче от Гримсби. Дядо се оженил за нея, докато работил на траулер, много преди да натрупа състоянието си.

Джесика се взираше в пръстена. После каза:

— Прекалено е хубав за мен.

— Баба Бетси едва ли би се съгласила.

— Ами майка ти? Как ще се почувства, когато го види.

— Идеята беше нейна — отвърна Клайв. — Така че хайде да слезем и да им съобщим новината.

— След малко — каза Джесика и го прегърна.