Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (13)

10.

— Никой не е виновен — каза председателят.

— Може би, но имам чувството, че залитаме от едно необяснимо бедствие към друго — рече Ема и зачете на глас дългия списък пред себе си. — Пожар в склада, който спира строежа за няколко дни; при разтоварването на единия котел въжетата се късат и той се озовава на дъното на пристанището; хранително отравяне, което изважда от строя седемдесет и трима електротехници, водопроводчици и заварчици; спонтанна стачка…

— Какъв е крайният резултат, председателю? — попита майор Фишър.

— Изоставаме сериозно от графика — отвърна Бюканан. — Няма шансове първият етап да приключи до края на годината. Ако нещата продължават в същия дух, няма надежда да спазим първоначалните срокове.

— А какви ще са финансовите последици от едно такова забавяне? — поинтересува се адмиралът.

Финансовият директор Майкъл Карик направи справка със сметките си.

— Дотук надхвърляме бюджета с около триста и дванайсет хиляди паунда.

— Можем ли да покрием допълнителните разходи от резервите си, или ще трябва да разчитаме на някакъв краткосрочен заем? — попита Добс.

— Разполагаме с повече от достатъчно да покрием първоначалния дефицит по сметката — каза Карик. — Но ще трябва да направим всичко по силите си да наваксаме изгубеното време през следващите месеци.

„Всичко по силите си“ — записа Ема в бележника си.

— Може би при тези обстоятелства е разумно да отложим обявяването на датата на пускане на вода — каза председателят, — тъй като започва да изглежда, че ще се наложи да преразгледаме първоначалните си предвиждания както за срока, така и за планираните разходи.

— Когато бяхте заместник-председател в „П & О“, имали ли сте се подобни проблеми? — попита Нолс. — Или сегашното състояние е необичайно?

— Крайно необичайно е. Всъщност никога не съм се сблъсквал с подобно нещо — призна Бюканан. — При всеки строеж има неприятни изненади, но в крайна сметка нещата обикновено се компенсират.

— Застраховката ни покрива ли някои от тези проблеми?

— Успяхме да предявим няколко претенции — каза Диксън, — но застрахователните компании винаги налагат граници, а в един или два случая ние вече ги прекрачихме.

— Но тези забавяния несъмнено са по вина на „Харланд и Волф“ — каза Ема. — Така че можем да се позовем на съответните наказателни клаузи в договора.

— Де да беше толкова лесно, мисис Клифтън — отвърна председателят. — „Харланд и Волф“ оспорват почти всичките ни претенции и твърдят, че не са пряко отговорни за забавянията. Въпросът се е превърнал в бойно поле за юристите и това ни струва още повече пари.

— Виждате ли оформящата се картина, председателю?

— Не съм сигурен какво имате предвид, адмирале.

— Дефектно електрооборудване от иначе надеждна компания в Ливърпул, котел на дъното, разтоварван от кораб от Глазгоу, нашите момчета се натравят, но не и другите работници в корабостроителницата, макар че храната се осигурява от един и същи доставчик от Белфаст?

— Какво намеквате, адмирале?

— Твърде много съвпадения за моя вкус, които по една случайност се случват по същото време, когато ИРА започва да показва мускули.

— Вижда ми се доста необосновано предположение — обади се Нолс.

— Може би чета прекалено много по въпроса — призна адмиралът, — но пък съм роден в графство Мейо в семейството на баща протестант и майка католичка, така че мнителността ми може да върви с територията и произхода ми.

Ема погледна през масата и видя, че Фишър трескаво си води записки, но остави химикалката си веднага щом забеляза, че го наблюдават. Тя знаеше, че Фишър не е католик, което се отнасяше и за дон Педро Мартинес, чието верую се свеждаше единствено до личния му интерес. В края на краищата бе продавал с готовност оръжие на германците през войната, така че какво му пречеше да има вземане-даване и с ИРА, ако можеше да постигне целта си?

— Да се надяваме, че ще ви представя по-положителен доклад на заседанието следващия месец — каза председателят, без ни най-малко да изглежда убеден в думите си.

След края на срещата Ема остана изненадана, че Фишър бързо напуска залата, без да размени дума с никого. И това ли беше една от случайностите на адмирала?

— Ема, може ли да поговорим? — попита Бюканан.

— Ей сега идвам, председателю — каза Ема и излезе в коридора точно когато Фишър изчезна надолу по стълбите. Защо не беше взел асансьора? Тя влезе в кабината и натисна бутона за партера. Когато вратата се отвори, не излезе веднага, а остана да гледа как Фишър минава през въртящата се врата и излиза от сградата. Когато Ема стигна вратата, Фишър вече се качваше в колата си. Ема остана в сградата и гледаше как той потегля към портала. За нейна изненада зави наляво към доковете, а не надясно към Бристол.

Ема мина през вратата и изтича при колата си. Когато стигна портала, погледна наляво и видя автомобила на майора в далечината. Тъкмо щеше да го последва, когато пред нея мина един камион. Тя изруга, зави наляво и продължи след него. Потокът коли в насрещното платно правеше изпреварването невъзможно. Беше изминала само половин миля, когато забеляза колата на Фишър пред „Лорд Нелсън“. Щом приближи, видя майора в телефонната кабина до кръчмата. Набираше номер.

Ема остана зад камиона и продължи, докато кабината не изчезна в огледалото. После обърна и бавно подкара обратно, докато кабината не се появи отново. Спря до тротоара, но не изгаси двигателя. След малко майорът излезе от кабината, качи се в колата си и потегли. Ема не подкара след него. В края на краищата знаеше много добре къде отива.

Когато след няколко минути мина отново през портала, Ема не се изненада да види колата на майора паркирана на обичайното й място. Взе асансьора до четвъртия етаж и отиде направо в трапезарията. Неколцина директори, в това число и Фишър, стояха край шведската маса и се обслужваха. Ема също си взе чиния и се присъедини към тях, след което седна до председателя.

— Искахте да говорим ли, Рос?

— Да. Трябва спешно да обсъдя нещо с вас.

— Не точно сега — каза Ема, докато Фишър се настаняваше срещу нея.

 

 

— Дано да е важно, полковник, защото тъкмо излизам от среща с председателя на Камарата.

— Мартинес има нов шофьор.

— И какво от това? — попита секретарят на кабинета.

— Навремето беше човек на Лайъм Дохърти.

— Командирът на ИРА в Белфаст ли?

— Същият.

— Как се казва? — попита сър Алън и взе молив.

— Кевин Рафърти в Северна Ирландия.

— А в Англия?

— Джим Крофт.

— Ще ти трябва още един човек в екипа.

 

 

— Никога досега не съм пил чай в Палмовия салон — каза Бюканан.

— Свекървата ми Мейзи Холкомби работеше навремето в хотел „Роял“ — обясни Ема. — Но по онова време не ни позволяваше с Хари и да припарим тук. Казваше, че било „изключително непрофесионално“.

— Още една жена явно изпреварила времето си — каза Рос.

— Може би. Но ще оставя разказа за Мейзи за друг път — каза Ема. — Първо моля за извинение, че не исках да говорим по време на обяда или поне докато Фишър можеше да подслушва.

— Нали не го подозирате, че има пръст в проблемите ни?

— Не пряко. Всъщност дори бях започнала да мисля, че може да е станал нов човек. До тази сутрин.

— Но той се представя много добре на заседанията на борда.

— Така е. Едва тази сутрин открих на кого е лоялен всъщност.

— Нищо не разбирам — каза Рос.

— Нали помните, че след края на срещата поискахте да поговорим, но аз се измъкнах?

— Да. Но какво общо има това с Фишър?

— Проследих го и открих, че се обажда по телефона.

— Както несъмнено са направили и някои други директори.

— Несъмнено, но те се обаждат от сградата. Фишър излезе навън, пое в посока към пристанището и се обади от телефонна кабина пред кръчмата „Лорд Нелсън“.

— Не мога да кажа, че заведението ми е познато.

— Може би именно затова го е избрал. Разговорът продължи по-малко от две минути и той се върна в „Барингтън“ навреме за обеда, преди някой да забележи отсъствието му.

— Защо му е да е толкова потаен относно това на кого се обажда?

— Заради думите на адмирала. Фишър е трябвало незабавно да докладва на шефа си и не е искал да рискува да го чуят.

— Да не би да мислите, че Фишър е замесен по някакъв начин с ИРА?

— Самият Фишър не, но дон Педро Мартинес — определено.

— Дон Педро кой?

— Мисля, че е време да ви разкажа за човека, чийто представител е майор Фишър, как синът ми попадна на него и какво е значението на една статуя на Роден, по-точно „Мислителят“. Така ще започнете да разбирате с какво си имаме работа.

 

 

Трима мъже се качиха на вечерния ферибот от Хейшам за Белфаст. Единият носеше сак, вторият куфарче, а третият — нищо. Не бяха приятели или познати. Бяха ги събрали единствено особените им умения и виждания.

Пътуването до Белфаст обикновено траеше около осем часа и през това време повечето пътници се опитваха да дремнат. Не и тези тримата. Те отидоха в бара, поръчаха си три пинти „Гинес“ — едно от малкото неща, които бяха общи за тях — и се настаниха на горната палуба.

Съгласиха се, че най-доброто време за свършването на работата е около три сутринта, когато повечето други пътници ще са заспали, пияни или прекалено уморени, за да им пука. В уречения час единият напусна групата, прескочи веригата с надпис САМО ЗА ЕКИПАЖА и безшумно се спусна по стълбите в трюма. Озова се сред големи дървени контейнери, но не му беше трудно да открие четирите, които му трябваха. В края на краищата върху тях се мъдреше щампата „Харланд и Волф“. С чук „кози крак“ той охлаби пироните от задната страна на контейнерите — общо 116 броя. След четирийсет минути се върна при другарите си и им съобщи, че всичко е готово. Без да кажат нито дума, двамата му колеги слязоха в трюма.

По-едрият, който приличаше на зарязал спорта боксьор тежка категория с подобните си на карфиол уши и счупения си нос, извади пироните от първия контейнер, откърти дъските и разкри електрически панел със стотици червени, зелени и сини жици. Панелът беше предназначен за мостика на „Бъкингам“ и чрез него капитанът щеше да е в състояние да поддържа връзка с всяка част на кораба, от машинното отделение до камбуза. Неколцина електроинженери се бяха трудили цели пет месеца, за да конструират това забележително устройство. На младия специализант от университета Белфаст с докторат по физика му бяха нужни само клещи и само двайсет и седем минути да го съсипе. Той отстъпи назад да се възхити на работата си, но само за момент, защото боксьорът върна дъските на мястото им. След като се увериха, че са сами, се заеха с втория контейнер.

Вътре имаше две бронзови перки, изковани с любов от екип майстори от Дърам. Изработката им бе отнела месец и половина и те с право се гордееха с крайния резултат. Специализантът отвори куфарчето си, извади бутилка азотна киселина, разви капачката и бавно изля съдържанието й върху перките. Когато по-късно сутринта отвореха контейнера, те щяха да са готови за вторични суровини, а не за инсталиране.

Третият контейнер съдържаше онова, което младият доктор очакваше с най-голямо нетърпение, и той не остана разочарован, когато якият му колега се справи с дъските. Навигационният компютър „Ролекс“ беше първият по рода си, фигурираше във всички рекламни материали на „Барингтън“ и обясняваше на потенциалните пътници защо трябва да предпочетат „Бъкингам“ пред всичко останало, когато става въпрос за безопасност. Нужни му бяха само дванайсет минути да превърне творението от уникат в ненужен боклук.

Последният контейнер съдържаше великолепно корабно кормило от дъб и месинг, изработено в Дорсет. Всеки капитан би се гордял да застане зад подобен шедьовър на мостика. Младият мъж се усмихна. Времето изтичаше и кормилото вече нямаше да послужи за нищо, така че той го остави в пълния му блясък.

След като колегата му постави и последната дъска на мястото й, двамата се върнаха на горната палуба. Ако някой беше проявил непредпазливостта да ги обезпокои през последния час, щеше да открие защо бившият боксьор навремето бе известен с прякора Унищожителя.

Щом се върнаха на палубата, колегата им слезе надолу по спиралното стълбище. Времето вече не беше на негова страна. С помощта на носна кърпичка и чука той внимателно закова обратно всички 116 пирона. Работеше върху последния контейнер, когато чу двете изсвирвания на корабната сирена.

Когато фериботът акостира на Дънегол Кий в Белфаст, тримата слязоха през интервали от петнайсет минути. Никой от тримата не знаеше имената на другите, но и тримата знаеха, че никога повече няма да се срещнат.