Мики Спилейн
Ловци на момичета (6)

Шеста глава

Тихият глас от брокерската агенция „Пиъридж“ ме информира, че мога да се срещна с мистър Рикърби след двайсет минути в закусвалнята на ъгъла на Шесто авеню и Четирийсет и пета улица. Когато влязох, той вече седеше на една странична маса с чашка кафе пред себе си — един търпелив посивял човечец, който очевидно разполагаше с цялото време на света.

Сложих на масата собствената си чашка кафе, седнах срещу нето и казах:

— Много са ти особени присъствените часове.

Той пусна една дежурна усмивка — трениран и все пак несъзнателен жест, предназначен за всеки, който би могъл да ни наблюдава в момента. Но в очите му не се четеше търпение. Те сякаш водеха свой собствен живот, държани винаги нащрек от някаква смътна сила. Последният брой на „Нюз“ беше сгънат на вътрешната страница, където малка снимка изобразяваше под ъгъл лежащото на пода мъртво тяло на Стария Дюй. Ченгетата бяха хвърлили вината за убийството на терористите от района.

Рикърби ме изчака, докато казах:

— Днес се срещнах с Лаура Нап.

После кимна:

— Разследвахме доста щателно този вариант.

— Разбрахте ли за сейфа? Имал е вградена алармена система.

Той кимна още веднъж.

— За твоя информация ще ти кажа следното. Нито един отдел не успя да установи някаква връзка между смъртта на сенатор Нап и убийството на Ричи. Ако смяташ, че в сейфа се е намирала някаква държавна документация, дълбоко се лъжеш. Нап притежаваше дубликати на всички документи, които бяха у него, и ние ги прибрахме до един.

— Освен това и тези фалшиви бижута — добавих аз.

— Зная. Съмнявам се, че те означават нещо, дори и с оглед прикритието на Ричи. Май няма съмнение, че въпросното оръжие е било използвано за две различни цели. Всъщност, оттогава постъпи информация, че със същата марка пистолет е извършено още едно убийство, този път в Лос Анджелис. Станало е преди година, а жертвата е един търговец на употребявани коли.

— Значи идеята не я бива.

— И не е оригинална. — Той остави чашата с кафето и се взря в мен през масата. — Пък и мен не ме интересува никой друг, освен Ричи. — Той направи кратка пауза, помълча няколко секунди и после добави:

— Вече реши ли да ми кажеш каква информация получи от него?

— Не.

— Е, поне няма да ми се налага отново да те наричам лъжец.

— Зарежи тая работа.

Леката усмивка на Рикърби бавно угасна и той сви рамене.

— Тогава кажи какво искаш.

— Коул. Нужна ми е информация за него.

— Веднъж вече говорихме за това.

— Добре, каза ми, че било тайна. Но сега той е мъртъв. Ти искаш убиец, аз искам убиец и ако не се споразумеем по някакъв начин помежду си, никой не получава нищо. Това ясно ли ти е?

Пръстите му така стискаха чашата, че ноктите му побеляха от напрежението. Остави да мине цяла минута, преди да вземе окончателно решение.

— Представяш ли си колко хора търсят този… убиец? — попита той.

— И аз съм бил в този бизнес, приятел.

— Добре. Ще ти кажа следното. Не зная абсолютно нищо за последната мисия на Ричи и дълбоко се съмнявам, че ще се добера до нещо, но едно поне знам със сигурност — той изобщо не трябваше да се връща тук. Наруши заповедите и ако не го бяха убили, щеше да получи мъмрене от началството.

— Но Коул не беше новак — казах аз.

И за първи път Рикърби загуби самообладание. В погледа му се четеше объркване, смущение от този внезапен провал на нещо, което той самият беше изградил.

— Ето това е най-странното.

— Тъй ли?

— Ричи беше четирийсет и пет годишен. От 1941 работеше ту в един отдел, ту в друг, а досието му беше безупречно. Изключително стриктен човек, който за нищо на света не би нарушил заповед. Би могъл да се приспособи към ситуацията, ако това се налага, но дори и в подобен случай, пак би се съобразявал с известни разпореждания. — Той млъкна, хвърли ми един поглед над чашата си и бавно поклати глава. — Аз просто… не мога да си го обясня по никакъв начин.

— Нещо го е принудило да се върне.

Този път очите му отново възвърнаха обичайния си любезен поглед. Беше си позволил тези няколко мига и толкова. Сега пак се беше върнал към работата, същността на много дълги години самодисциплина и за случайния наблюдател изглеждаше почти безчувствен.

— Зная — каза той.

Изчакваше и ме дебнеше да му предоставя и една дума, която би могла да го прати по следите на убиеца. Използвах чашката с кафе, за да скрия собствените си мисли, прехвърлих още веднъж всички възможности, докато вече бях сигурен какво искам, и се облегнах назад.

— Имам нужда от още време — казах аз.

— Времето за мен не е важно. Ричи е мъртъв. Щеше да бъде от значение, ако можеше да го запази жив.

— Но за мен е важно.

— Колко време искаш, за да ми кажеш?

— Да ти кажа какво?

— Това, което Ричи беше решил, че е достатъчно важно, за да го сподели с теб.

Ухилих се.

— Вероятно около седмица.

Сега очите му бяха станали заплашителни, леденостудени зад очилата, всяко едно — недвусмислен ултиматум.

— Добре тогава, още една седмица. По не повече. Само гледай да я надхвърлиш и ще ти покажа номера, за които не си и помислял, когато се налага да накараш човек да се почувства нещастен.

— Дотогава бих могъл да открия убиеца.

— Няма да успееш.

— Едно време не се справях чак толкова зле.

— Беше много отдавна, Хамър. Сега си едно нищо. Не смесвай нещата. Единствената причина, поради която все още не съм те притиснал здраво, е, защото просто не би могъл да ми скроиш някой номер. Ако смятах, че си в състояние, подходът ми щеше да бъде съвсем различен.

Станах и бутнах назад стола си.

— Благодаря ти за доброто отношение. Признателен съм ти.

— Няма защо.

— Ще ти се обадя.

— Добре. Ще чакам.

Тихият, спокоен дъжд беше завалял отново и спускаше влажна пелена над града. Беше нежен и хладен, но все още не достатъчно силен, за да прогони тълпата от тротоарите в баровете или да накара хората да се втурнат към такситата. Беше чудесен дъжд, да повървиш под него, ако не бързаш, приятен дъжд, в който можеш да се отдадеш на размисъл.

Така че аз стигнах до Четирийсет и четвърта улица и завих на запад към Бродуей, следвайки схема отпреди седем години, която бях забравил, но която все още съществуваше. Когато стигнах до „Блу Рибън“, влязох в бара, изпих една халба тъмна бира, казах здрасти на няколко познати физиономии и после се върнах в блясъка на светлината.

Нощният пазач в „Хакард“ ми беше непознат, едно старче със заспал вид, което, изглежда, просто чакаше да му изтече времето, за да може спокойно да напусне живота и да премине в комфортното състояние на мъртвец. Наблюдаваше ме, докато се разписвах в книгата за нощните посетители, закуцука след мен към асансьора и ме остави да сляза, където исках, без да каже и дума, обзет единствено от нетърпението да се върне отново в своя стол на партера.

Намерих ключа си, завъртях топката и отворих вратата.

Мислех си за това колко беше странно, че някои неща могат да затъмнят всички останали, как от най-отдалечените дебри на съзнанието ти излиза онова, което представлява незабавна реакция на внезапен стимул. Разсъждавах си по тези въпроси и докато падах, осъзнах, че някой ме беше ударил, но не достатъчно силно, дадох си сметка, че цигареният дим, чиято миризма усетих, можеше да означава само едно — че съвсем не беше от мен и ако някой все още беше там, той беше чул, че асансьорът спира, беше разполагал с достатъчно време да угаси лампите, да ме причака и… да действа. Но времето не беше променило навика и моята реакция беше по-бърза от неговото действие.

Нещо метално ме халоса отзад по главата и се вряза във врата ми. Въпреки че падах, успях да усетя как той завъртя пистолета в ръката си, дочух изщракването на петле, дръпнато назад. Проснах се по очи, напълно безчувствен, и усетих топлата струя кръв, която се стичаше в яката ми. Лампата отново светна и върхът на някаква обувка ме подритна леко. Нечии ръце претърсиха джобовете ми, а движенията бяха съвсем професионални и пистолетът нито за миг не се отмести. Не можех да се помръдна, без тутакси да се окажа мъртъв, а състоянието ми на мъртвец беше продължило твърде дълго, за да го предизвикам отново.

Спаси ме кръвта. Раната беше голяма и кървеше достатъчно силно, за да го накара да вземе решение, че беше безсмислено да продължава. Краката отстъпиха назад, вратата се отвори, затвори и до мен достигна звукът от отдалечаващи се стъпки.

Добрах се толкова бързо, колкото можах, до бюрото си, измъкнах 45-калибровия, заредих го и натиснах дръжката на вратата. Приятелчето беше изчезнало. Знаех си, че няма да го има. Отдавна се беше изпарил. Вероятно имах късмет, защото той беше истински професионалист. И можеше да ме изчака отвън, ей така, за всеки случай и още първият му изстрел щеше да попадне точно там, където той искаше. Взрях се в ръката си. Тя трепереше твърде силно, за да успее да изпрати куршум дори близо до целта. Освен това, бях забравил да сложа патрон в затвора. В края на краищата с възрастта някои неща се променят.

С изключение на късмета. От него все още ми беше останало нещо.

Бавно обиколих офиса, като оглеждах местата, опустошени при щателното претърсване. Тършуването е било извършено бързо, но отново, по отношение на прецизността, личаха белезите на безспорния професионализъм. Нито секунда не беше пропиляна, нито едно движение не беше направено в погрешна посока и ако бях скрил нещо важно дори и в плик, то щеше да бъде намерено. Две места, за които навремето смятах, че са достъпни единствено за мен, бяха отворени майсторски, като второто и очевидно последното, носеше белега на нарастваща раздразнителност.

Дори бюрото на Велда беше претършувано и последната бележка от нея беше захвърлена на пола, превърната от нечий крак в смачкано листче хартия, от което беше останало само началото.

Аз прочетох Майк, скъпи… и това беше всичко, което успях да видя.

Ухилих се без всякакъв повод, но този път сложих в гнездото един пълнител, освободих предпазителя и после мушнах 45-калибровия патлак отляво в колана си. Изведнъж изпитах познатата тежест и ме обзе съзнанието, че ето тук, под ръката ми са животът и смъртта, средството за унищожение, за бързо отмъщение и възпоменание на всички онези, които бяха намерили своя край от същото това оръжие.

Майк, скъпи…

Къде отива съвестта, когато видиш тези думи?

Кои всъщност бяха мъртвите — тези, които убиваха, или тези, които вече бяха намерили смъртта си?

Изведнъж в този момент отново се почувствах както в старите времена и вече знаех, че обратният път ще бъде дълъг, ако оживея, или твърде къс до смъртта, дори нямаше да имам време да преброя секундите.

Долу на стола старецът щеше да бъде мъртъв, защото той единствен би могъл да разпознае човека, който се беше качил тук. Името в книгата за нощни посетители щеше да бъде фиктивно и щеше да бъде хитро подправено, все едно че е било записано там предварително и докато не изникнеше някакъв мотив, убийството на възрастния човек щеше да бъде просто още едно от останалите без обяснение неща, които се случват на самотните хора или на онези, които са сами и се намират прекалено близо до един терористичен свят, изложени на опасностите на нощта.

Почистих офиса така, че никой да не може да разбере какво се беше случило, измих си главата, избърсах кървавите петна от пода и после слязох по стълбите във фоайето.

Старецът се беше свлякъл на стола си и беше мъртъв, вратът му беше счупен с един-единствен професионален удар. Книгата за нощните посетители стоеше там непокътната, тъй че убиецът просто беше сложил един подправен подпис. Откъснах последния лист, уверих се, че никой не ме наблюдава и се измъкнах през вратата. Някъде към Осмо авеню накъсах листа и пуснах парченцата в канавката, калната вадичка дъждовна вода ги подхвана и ги понесе към канала на ъгъла.

Изчаках, докато дойде такси, което светеше зелено, свирнах му да се приближи и казах на шофьора къде да ме откара. Той натисна газта, отдели се от бордюра и се спусна без да бърза към пристанището, като търсеше посоченото място. Пое своя долар с мълчаливо кимване и ме остави пред бара на Бени Джо Гриси, където, ако пожелаете, можете да получите пълна програма на всякакви тъмни изпълнения. Можете да си поръчате проститутка или убийство, въобще каквото ви е необходимо, само да успеете да се вмъкнете вътре.

Ако има нещо, което бихте искали да научите за тази част от Батъри до Грантс Туум, която включва пристанищните съоръжения на Ню Йорк от двете страни на реката, или за асоциираните профсъюзи, или искате някое име да стигне до другия край на света, най-добре е да дойдете тук. Места като това могат да се открият в Лондон, Париж, Казабланка, Мексико Сити и Хонконг и ако човек се поразтърси достатъчно упорито, ще намери тяхната по-малка и видоизменена версия във всеки град на света. Просто трябва да знаете къде да търсите. А това си беше моят град.

На масата до вратата двамата, които проверяваха клиентите, направиха техния любезен знак, който означаваше „не влизай“. После дребният се надигна доста изморено, приближи се до мен и каза:

— Затваряме, приятел. Вече не пускаме клиенти.

След като не казах нищо, той се взря в лицето ми и посочи с пръст партньора си. Другият тип наистина си беше едричък и лицето му внезапно стана зло от това, че го безпокоят. Погледите ни се срещнаха, за момент той реши да следва схемата и каза:

— Без неприятности, приятелче. Не искам никакви главоболия.

— Нито пък аз, чадо.

— Тогава изчезвай.

Ухилих се, само дето си беше направо озъбване.

— Разкарай се.

Ръката ми улучи гърдите му, точно когато се обръщаше, и като се олюляваше идиотски, размахвайки ръце, той се тръшна по задник. Дребосъкът се приведе и се хвърли към мен, като си въобразяваше, че ми нанася страхотен удар, но с един ритник аз му размазах физиономията и го оставих да подсмърча до стената.

До този момент всички в бара се бяха обърнали към вратата и вече никой не разговаряше. Човек можеше да види възбудата, изписана на лицата им. Струваше им се много забавно, защото някой почти беше успял да прескочи рова с вода, само че не съвсем. Очакваха с нетърпение да видят какво ще последва, например, когато здравенякът се надигне от пода и успее да се задържи на краката си, а очевидно той самият също чакаше този момент.

В настъпилата тишина някой внезапно се обади:

— Десет към едно за Сладура — и също толкова тихо някой друг каза:

— За теб — пет към едно.

Отново с бавно движение всички се извърнаха и погледнаха към смешния дребен човечец в дъното — съсухрен и мърляв, но очевидно със слабост към залаганията, независимо от компанията. Някой се засмя и каза:

— Пепър знае нещо.

— Ами да — каза смешният човечец.

Но до този момент приятелчето беше успяло да се изправи на крака, на лицето му беше изписано колко много му харесва цялата тая работа и за проклетия ми даде ред да нанеса първия удар.

Не му причиних болка. Той ми го показа и се нахвърли отгоре ми, както и очаквах. Отново се озовах в онзи стар свят отпреди седем години, когато ближех мръсотията по пода и повръщах по него, чувствайки как вътрешностите ми се раздират, гърчейки се от онова диво засукване на кости, които поддават под още по-тежки кости, и докато на бара другите се кикотеха и крещяха, оня тип бавно ме убиваше до мига, в който накрая ми просветна, че това наистина ще стане и тогава му забих един ритник в топките. Сякаш целият свят се беше сгромолясал върху плещите му. Той се сгърчи в една бълваща купчина с изцъклени очи, пълни с омраза, в очакване на мига, когато неописуемата болка в стомаха щеше да отмине, и щом това стана, той посегна към колана си и измъкна един трийсетсантиметров нож. В този момент настъпи краят, и то за всички, защото аз също се пресегнах, а никое острие няма шанс пред този грамадански четирийсет и петкалибров копелдак, който можеше да изтрещи толкова пъти. Когато зърна лицето ми, очите му отново се изцъклиха и той каза „Съжалявам, Майк“ и да съм го оставел, защото не съм бил оня, за който ме мислел, той го разбрал, та затова да не съм го гърмял. За момент беше буквално на косъм и много добре го разбираше, после аз си прибрах желязото, без да спускам предпазителя, стъпих върху ножа, счупих го и казах на здравеняка да стане. Смешното човече на бара каза:

— Значи ми се падат общо петдесет.

— Казах ви, че Пепър знае нещо.

Здравенякът се изправи и каза:

— Нямам нищо срещу теб, Майк, това ми е работата.

Собственикът се приближи и се засмя:

— Съвсем като в старите времена, а, Майк?

— Трябва да си подбираш биячите, Бени Джо.

— Имат нужда от малко тренировки.

— Само че не върху мен.

— Изложи се тази вечер. За момент си помислих, че Сладура ти видя сметката.

— Не и когато имам патлак.

— Че кой знаеше? И през всичкото това време ти си се разкарвал без желязото си? Разбрах, че една нощ даже Гари Мос те е поотупал. Тебе! Вече си стар, Майк.

Из бара всички очи бяха насочени към мен и ме гледаха с любопитство и учудване.

— Те не ме познават, Бени Джо.

Дребният пълен човек сви рамене.

— Ами че кой искаш да те познае? Така си измършавял. Какво ще кажеш сега да се изнесеш оттук?

— Не почвай и ти, Бени Джо — казах аз. — Не ми казвай, че и ти напираш.

— И още как. При мен постоянно се въртят разни здравеняци. Само че хич не ми трябват застаряващи мъжаги. Те все се опитват нещо да доказват. Ще викна ченгетата и ще те подберат. Така че по-добре изчезвай, ясно?

Докато ми говореше, дори не го поглеждах, но сега не пропуснах да се обърна и да измеря с очи тлъстия дребосък — едно приятелче, което познавах от петнайсет години и което трябваше да има повече ум в главата си. То цял живот се беше напъвало да припечели нещо отгоре, но сега му се налагаше да опита дебелия край.

Тъй че отправих поглед към него, бавно и невъзмутимо, видях върху лицето му отражението на собственото си изражение и казах:

— Ще ти хареса ли, ако ти размажа топките, Бени Джо? Няма кой да ме спре. Искаш ли да извъртиш един тенор за този нещастен бардак, в който се подвизаваш като собственик?

Бени Джо почти успя да направи онова, което започна. Тая игричка трябваше да завърши в Дивия запад — как човек си създава репутация, като тръшва някой здравеняк. Почти успя да измъкне 25-калибровия си патлак, но после пак си стана старият Бени Джо и беше прекъснат насред нещо, което се оказа далеч не по силите му. Изтръгнах желязото от ръцете му, изпразних го, върнах му го и казах:

— Не си търси смъртта без причина, Бени Джо.

 

 

Смешното човече на бара с току-що спечеления петдесетак, попита:

— Не ме помниш, нали, Майк?

Аз поклатих глава.

— Преди десет години, ами, преди петнайсет. Пожарът в Картанс?

Аз отново поклатих глава.

— По онова време все още бях репортер. Бейлис Хенри от „Телиграм“. Сега ми викат Пепър. Тогава добре си погърмяхме с Кортес Джонсън и откачената му банда от Ред Хук.

— Това беше много отдавна, приятелю.

— Тогава вестниците писаха, че това ти бил първият случай. Беше получил поръчка от застрахователна агенция „Ейлиът“.

— Вярно — казах аз. — Спомням си този пожар. Сега вече се сещам и за теб. Така и не успях да ти кажа едно благодаря. Цялата проклета война изкарах без една драскотина и накрая да ме треснат при някаква тъпа кражба и за малко да си изгоря вътре. Тъй че, мерси!

— За мен беше удоволствие, Майк. Премията ми беше суперновината, която пипнах с твоя помощ.

— А сега какво ново?

— По дяволите, след онова, което са виждали момчета като нас, може ли нещо да е ново?

Отпих от бирата си и не казах нищо. Бейлис Хенри се ухили и попита:

— А с теб какво става?

— Че какво да става? — Напънах се гласът ми да прозвучи достатъчно отегчено.

Номерът обаче не мина.

— Хайде, Майк. От твоите информации винаги правех най-добрите материали. Дори когато не пиша, редовно чета колоните. Човек отдавна не идва на това място, размахвайки юмруци, ако няма причина. Колко време се валя в калта, Майк?

— Седем години.

— Преди седем години никога не би насочил патлак срещу Сладура.

— Тогава не ми беше необходимо.

— А сега?

— Сега ми е необходимо — повторих аз.

Бейлис Хенри крадешком се огледа наоколо.

— Ти нямаш разрешително за това желязо, Майк.

Аз се засмях, а изразът на лицето ми го накара да замръзне.

— Да не би Капоне да е имал? Това притесняваше ли го?

Другите от бара ни бяха оставили на мира. Двамата симпатяги се бяха върнали на масата си до вратата и наблюдаваха дъжда през прозореца. Музиката от ярко осветения джубокс звучеше странно и необичайно тихо, а на нейния фон разговорите се чуваха като приглушен шум.

Една дъждовна нощ може да върши такива неща. Може изцяло да промени хода на събитията. Сякаш преразпределя времето.

— Какво? — попитах аз.

— По дяволите, Майк, защо поне за момент не се опиташ да ме чуеш? Говоря от десет минути.

— Извинявай, малкият.

— Добре де, знам какво е. Само едно нещо.

— Какво?

— Кога ще ми го зададеш?

Погледнах го и отпих глътка от бирата си.

— Големия въпрос. Тоя, дето дойде тук, за да го зададеш на някого.

— Много разсъждаваш, Бейлис.

Той направи кисела физиономия.

— А, мога и още. Нацелил си някоя едра риба. Това място е особено, като пазар на крадци. Тук случайни хора не идват, защото си е специално място за специални хора. Искаш нещо, нали?

Помислих един момент и после кимнах.

— И какво можеш да ми предложиш?

Осеяното му с бръчки лице се вдигна към мен и на него цъфна една огромна усмивка.

— По дяволите, човече, за теб направо всичко.

— Познаваш ли един тип на име Ричи Коул? — попитах аз.

— Разбира се — каза той небрежно. — Държеше стая над моята. Беше ми добър приятел. Проклет контрабандист, който уж беше посредствен, но се оказа много по-едра риба, защото имаше мангизи, дето дребните пласьори изобщо не могат да помиришат. И все пак си беше готин.

Ето как плетката можеше да започне да се разплита в Ню Йорк, стига да знаеш откъде да я подхванеш. Преплитащите се събития и личности накрая могат да те отведат на кръстопът, където стои някой, и той само с едно махване на ръката може да те отпрати на вярната следа, стига да реши да го направи. Но и самото заплитане съвсем не е проста работа. То е резултат от смесване, преливане и забъркване години наред и въпреки че отговорът изглежда почти случайна работа, всъщност изобщо не е така.

— Още ли живее, там?

— Ами. Отдавна се премести. И вече не е контрабандист.

— Откъде знаеш?

Бейлис изгрухтя и довърши бирата си.

— Че защо един моряк ще държи обзаведена стая, докато го няма?

— Това пък откъде го знаеш?

Дребосъкът сви рамене и махна на бармана да се приближи.

— Майк, аз съм бил там. Много бира сме изпили заедно. — Той ми подаде нова халба и вдигна собствената си. — Ричи Коул беше момче, което направи доста мангизи, приятелю, не забравяй това. Щеше да ти хареса.

— Къде се намира квартирата му?

Бейлис пусна една широка усмивка.

— Я стига, Майк. Казах ти, че е приятел. И ако сега случайно е в беда, не смятам да му утежнявам положението.

— Не можеш — казах аз. — Коул е мъртъв.

Съвсем бавно той остави халбата на бара, обърна се с лице към мен, а челото му се набразди от бръчки.

— Как така?

— Застрелян.

— Знаеш ли какво, Майк? Винаги съм си мислел, че някой ден ще му се случи. Беше си му в картите.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях му патлаците. Имаше си ги таман три в един куфар. И освен това ме използваше за някои неща.

След като не отговорих, той сви рамене и се усмихна.

— Аз съм стара пушка, Майк. Помниш ли? Някои работи, дето ги зная отдавна, зализаните момченца по вестниците и досега не са ги научили. Все още имам връзки, които ми снасят по някой и друг долар тук-таме. Пък и нямам проблеми, правил съм толкова услуги, че сега ми се връщат, а, повярвай ми, тая работа с пенсията изобщо не стои така, както ти се вижда на пръв поглед. Тъй че аз си изкарвам по малко долари с добре подбрани указания и умни идеи. Сега за Коул — така и не успях да разбера какво точно беше нацелил, но без съмнение той се домогваше до някаква специална информация.

— Колко специална?

— Е, за мислещ човек като мен си беше специална, защото някой дребен контрабандист, за какъвто той се представяше, нямаше да се стреми да научи онова, което той искаше да знае.

— Хитро — обадих се аз. — Ти това каза ли го на Коул?

— Естествено — ухили се Бейлис, — но ние и двамата бяхме врели и кипели в онова, което вършехме, и се разбирахме само с един поглед. Никога не бих го дебнал.

— Хайде да отидем да огледаме квартирата му.

— Хайде първо да ми кажеш какъв беше той в действителност?

В момента си беше истинска драка, един Бейлис Хенри от старите времена, още преди да се пенсионира, най-добрият в тази тематика, сбръчкано човече, което обаче нямаше намерение да отстъпи и сантиметър.

Изобщо не ми пукаше за националната сигурност, както пишат по книгите, и затова казах:

— Ричи Коул беше федерален агент и остана жив достатъчно дълго, за да ме въвлече в тази история.

Той изчака известно време, като ме наблюдаваше, после сви решително рамене и нахлупи шапката над очите си.

— Ти даваш ли си сметка в какво се забъркваш? — попита ме той.

— И преди съм бил гърмян — казах аз.

— Да, ама все още не си бил мъртъв.

 

 

Жилищната кооперация беше една сграда от червеникавокафяв камък в Бруклин, която по войнишки маниер беше застанала рамо до рамо с още петдесет такива — цяла редица четириъгълници като лица, а прозорците й наподобяваха мрачните безизразни очи на удушен мъртвец с подпухналия език на малка каменна веранда, сякаш висяща от зейналата му уста.

Останалото вече не беше особено трудно, не и когато си се родил в този град, а и бездруго нямаш какво да губиш. Бейлис каза, че стаята била на партера откъм гърба на сградата, тъй че ние минахме в задния двор през мазето три къщи по-нататък, прескочихме дъсчените огради, които разделяха един куп боклук от друг, докато накрая се добрахме до прозореца, който ни трябваше, и се вмъкнахме вътре. Никой не ни видя. Или пък, ако все пак ни бяха видели, бяха решили да си траят. Ето какво местенце си беше.

В широкия колкото пръст лъч на джобното фенерче успях в тъмнината да откроя един диван, евтино кресло, бюфет и бюро. За обзаведена стая под наем, обстановката тук носеше белезите на лично присъствие, което пасваше с онова, което беше предположил Бейлис. Съществували са моменти, в които Ричи Коул е пожелавал нещо повече от най-елементарните човешки удобства, които трудно можеше да очаква в квартал като този.

Във вградения гардероб висяха някакви дрехи: тренчкот, плътно дънково яке и няколко ризи от груба материя. В единия ъгъл се виждаха чифт стари рибарски ботуши до над коленете и едни износени туристически обувки. В шкафа имаше бельо и няколко спортни фланелки, но нищо, което би подсказало, че Коул съвсем не е бил онова, за което се е представял.

Мястото, където открих отговора, беше бюрото. За всеки друг той не би имал никакъв смисъл, но за мен това наистина беше отговор. Ужасен, вледеняващ отговор, който сякаш ме връхлетя като облак, който смазваше и разкъсваше, докато си помислих, че всеки момент ще се пръсна.

Коул притежаваше един съвсем обикновен евтин фотоалбум. В него можеха да се видят обичайните снимки на какво ли не — от пивоварната Фокинг до моста Сан Франциско; снимки на Коул с разни момичета, на други момичета с други момчета, или просто на сами момичета — по подобие на хиляди други моряци, които се опитват да поддържат визуално подобие на живота.

Но още на първите няколко страници от албума юмрукът се заби в стомаха ми, тъй като на тях беше Коул отпреди много време, седеше на една маса в някакъв бар, отзад се виждаха няколко типа от ВВС, от едната му страна стояха двама редници от Осма ескадрила, а от другата… Там, до Ричи Коул, беше Велда.

Прекрасна, с черни гарванови коси, вързани на дълга конска опашка, гърдите й, изпълнили до краен предел роклята без ръкави, сякаш заплашваха всеки момент да се освободят. Устните й бяха нарочно навлажнени, а усмивката й — преднамерено лукава. Единият от редниците я гледаше с нескрито възхищение.

Бейлис прошепна:

— Какво ще кажеш, Майк?

Аз поклатих мълчаливо глава и отгърнах един лист.

— Нищо.

Няколко страници по-нататък се появи отново. На едната снимка стояха пред някаква кръчма заедно с един войник и момиче в униформата на WREN^[1], а на другата — до останките на разрушена от бомби сграда. До нея беше застанал същият войник, но момичето беше друго. В този албум нямаше нищо необичайно. Снимките вътре бяха сложени там отдавна. Както и писмата. Шест от тях бяха от 1944 година, адресирани до Коул, виждаше се номерът на някаква пощенска кутия в Ню Йорк и въпреки че съдържанието им беше съвсем безобидно, от него личеше, че двамата ги свързваше трайно познанство. Там беше и името на Велда, смешното „В“, което тя изписваше, зеленото мастило, което винаги използваше, и независимо от съзнанието, че по онова време дори не бях подозирал за съществуването й, омразата, която в момента изпитвах към Коул, беше болезнена. Радвах се, че е мъртъв, но ми се искаше да съм го убил аз. Поех дъх, задържах го за момент, после бавно издишах и вече не беше чак толкова зле.

Усетих, че Бейлис ме докосва по ръката и казва:

— Добре ли си, Майк?

— Разбира се.

— Намери ли нещо?

— Нищо съществено.

Изръмжа под нос.

— Задръстил си се с боклук.

— Това си е мой специалитет — съгласих се аз. — Хайде да се махаме оттук.

— Ами онези пистолети? Куфарът му трябва да е тук някъде.

— Не ни трябват. Да тръгваме.

— Значи си открил нещо. Би могъл да задоволиш любопитството ми.

— Добре — казах аз. — Излезе, че Коул и аз сме имали общ приятел.

— Това има ли някакво значение?

— Може би. Сега да изчезваме.

Той излезе пръв, аз го последвах и спуснах прозореца. Минахме по същия път, прехвърлихме се през дъсчените огради, които бяхме прескочили и на идване — първо Бейлис, подбутван от мен, и след него аз. Точно прехвърлях последната, когато внезапно до ръката си чух хрущене на дърво, а после почувствах как нещо подръпна ръкава ми към гредата. В този момент инстинктът и мигновената реакция ме сграбчиха отново и аз се строполих върху Бейлис, като в същото време измъкнах 45-калибровия и без дори да мога да се ориентирам откъде идваха безшумните изстрели, аз гръмнах с оглушителния трясък на този тежък мускет, който раздра нощта и с отекващ тътен извести на целия свят, че птичката е жива и има зъби.

От далечината до нас достигна дрънчене на консервни кутии, трополене на нечии крака, после шумно се отвориха прозорци, разнесоха се крясъци и ние двамата побързахме да изчезнем. Вървяхме по същата пътека, по която се беше измъкнал и нашият преследвач, но преднината му беше твърде голяма. Задните светлини вече се смаляваха надолу по улицата и след още няколко минути иззад ъгъла щеше да се покаже дежурната полицейска кола.

Не я дочакахме.

Шест пресечки по-нататък хванахме такси, отправихме се към бара на Ед Дейли и там слязохме. Нямаше нужда да обяснявам на Бейлис каквото и да е. Преди време самият той твърде често беше преживявал всичко това. Тресеше се целият и изглежда не можеше да престане да се налива. Вече беше излял в гърлото си две двойни, когато ме погледна с особено изражение и тихо каза:

— Господи, никога няма да се науча да си затварям устата.

 

 

Брокерската агенция „Пиъридж“ би могла да бъде каквото и да е. Бюрата, столовете, кантонерките и пишещите машини не означаваха нищо, въпреки че с тях се изчерпваше всичко. Единствено присъствието на посивелия човек с очилата, който седеше сам в ъгъла на чашка кафе, носеше определен смисъл.

— Е? — каза Арт Рикърби и аз знаех какво имаше предвид.

Поклатих глава. За момент той ме изгледа мълчаливо, а после отново отпи от чашката с кафе. Този тук много добре знаеше как да изчаква. Сега не бързаше за никъде, не се суетеше да предотвратява нещо. Просто очакваше мига на отмъщението, защото станалото беше станало, а рано или късно времето щеше да бъде на негова страна.

— Достатъчно добре ли познаваше Ричи? — попитах аз.

— Така мисля.

— Той поддържаше ли някакви връзки?

За момент лицето му помрачня, но после любопитството надделя и той остави чашката с кафе, за да извърне глава.

— По-добре обясни какво имаш предвид.

— Момичета, например — казах аз.

Когато отново се обърна, беше придобил предишното безстрастно изражение.

— Ричи беше женен. Съпругата му почина от рак през 1949.

— О? Откога се познаваха?

— Бяха израснали заедно.

— Деца имаха ли?

— Не. И Ричи, и Ан знаеха, че тя е болна от рак. Въпреки това след края на войната двамата се ожениха, но не искаха да оставят деца с това непосилно бреме.

— А преди това?

— Доколкото знам, винаги са си били верни един на друг.

— Дори по време на войната?

В очите му отново проблесна ням въпрос.

— Какво се опитваш да разбереш, Майк?

— Какъв беше Ричи през войната?

Преди да бъде точно класифицирана, мисълта премина през много канали.

— Дребен агент от Отдела за специално разследване към американските ВВС. По онова време беше капитан, изпратен със секретна мисия в Англия. Между нас съществуваше негласно споразумение и нито аз някога съм го питал, нито той пожела да сподели с мен нещо за работата, която вършеше.

— Нека да се върнем на момичетата.

— Не беше девственица, ако това имаш предвид.

Разбра, че ме засегна с тези думи, макар че не знаеше причината. Почувствах как целият се напрегнах и трябваше да направя съзнателно усилие да се отпусна, преди да заговоря отново.

— С кого общуваше, докато беше тук? Когато нямаше някаква задача?

Рикърби се смръщи и с нервно движение докосна очилата си.

— Имаше… няколко момичета. Всъщност никога не съм се интересувал. След смъртта на Ан… е, това изобщо не беше моя работа.

— Но си ги познавал?

Той кимна, като внимателно ме наблюдаваше. За пореден път прехвърли бързо вариантите и взе решение.

— Имаше една Грета Кинг — стюардеса от Американските въздушни линии, с която се срещаше от време на време. И Пат Бендър от Крейг Хаус. Маникюристка, бяха приятели от години. Брат й Лестър беше служил с Ричи, но го убиха точно преди края на войната.

— Изглежда не се е забавлявал кой знае колко.

— Той не търсеше развлечения. Бавната смърт на Ан уби в него желанието за подобни неща. Копнееше единствено за някаква задача, която да ангажира съзнанието му. Всъщност, виждаше се рядко дори с Алекс Бърд и ако…

— Кой е този?

— Алекс, Лестър и Ричи участваха в една и съща бойна група по време на войната. Освен че бяха истински професионалисти в работата си, свързваше ги и искрено приятелство. Лестър беше убит, Алекс си купи птицеферма в Марлборо, Ню Йорк, а Ричи остана на служба. След като Алекс се върна към цивилния живот, двамата с Ричи в известен смисъл позагубиха връзка. Знаеш какъв е кодът в тази работа — никакви приятели, никакви роднини — живот, обречен на самота.

Когато млъкна, аз попитах:

— Това ли е всичко?

Той отново започна нервно да опипва очилата си, а в очите му проблесна гневно пламъче.

— Не. Имаше още една жена, с която се виждаше понякога. Не често, наистина, но винаги очакваше с нетърпение срещата им.

Когато зададох следващия въпрос, гласът ми не прозвуча много наред.

— Сериозно ли беше?

— Не… не мисля. Случваше се рядко, а и по принцип се виждаха, само за да вечерят заедно. Според мен бяха просто стари приятели.

— Не можеш ли да си спомниш името й?

— Изобщо не ми го беше споменавал. А пък и аз никога не се месех в историите му.

— Май му е дошло времето.

Рикърби кимна мъдро.

— Май му е дошло времето и ти да ми кажеш някои работи…

— Не мога да ти кажа неща, които не знам.

— Така си е. — Той ме изгледа остро и продължи да чака.

— Ако информацията не е засекретена, разбери с какво точно се е занимавал през войната, с кого е работил и кои са били познатите му.

За няколко секунди той пусна мисълта през файла в главата си.

— Смяташ, че е толкова далече в миналото?

— Може би. — Записах номера си на листче от тефтер, скъсах го и му го подадох. — Офисът ми. Отсега нататък смятам да го използвам.

Той погледна цифрите, запомни ги и хвърли хартийката. Аз се ухилих, сбогувах се с него и си тръгнах.

В западната част на Четирийсетте наех стая в малък хотел, взех си от администратора кутия, хартия и здрава връв, увих 45-калибровото си желязо, написах върху пакета адреса на собствения си офис, налепих отгоре марки за един долар, пуснах го в пощата, която трябваше да приберат, и после потънах в дълбок сън почти до пладне на онова, което щеше да бъде голямото ново утре.

 

 

Вероятно все още не бях загубил онзи вид, тъй като те всички ме взеха за поредното ченге. Никой не искаше да говори, а и даже да го бяха направили, щеше да има твърде малко за казване. Една словоохотлива позастаряла дропла каза, че видяла в задния двор двама мъже, а по-късно и още един. Не, не знаела какво правели там, нито пък се интересувала, след като не били в нейния двор. Чула изстрела и щяла да ми покаже мястото, само дето хич не й било ясно защо не съм си свършил работата заедно с другите полицаи, ами трябвало сега пак да безпокоя всички наоколо.

Съгласих се с нея, благодарих й и я оставих да ме заведе до мястото, където почти си го бях получил, докато се прехвърлях през оградата. Когато си тръгна, хъхреща и мърмореща, аз открих къде куршумът беше пробил тарабите, прескочих оградата и го изчовърках от малкото пространство с размери 2 на 4 инча в сектора от другата страна на двора. От куршума беше останало достатъчно, за да се видят нарезите, тъй че го пуснах в джоба си и отново излязох на улицата.

Две пресечки по-нагоре махнах на едно такси и се качих в него. Тогава усетих тези седем години — още първия път, когато ми се беше наложило да се появя отново и да играя твърдо, за малко да се окажа достатъчно тъп, за да ме пречукат. Имаше време, когато никога не бих пропуснал целта с моя 45-и, а сега се радвах да вдигна с него аларма, само колкото да накара някой да търти да бяга. За момент се почувствах адски — мършав и сбръчкан под костюма си и си тръснах наум една благословия.

Ако тя наистина беше жива, щеше да ми се наложи да се справям доста по-добре от сега. Времето, по дяволите. Нямаше време. Никакво! Точно както някога. Тогава оня тип с войнишкото кепе я беше увесил на гредите и камшикът в ръката му беше нашарил голата й плът с яркочервени бразди, а силата, с която всеки удар се стоварваше върху нея, я караше да се завърта така, че пищната красота на тялото й, космичният мрак на косите й и разлюляната й гръд представляваха скверен калейдоскоп. Тогава аз прострелях с картечницата ръката му и тя падна с цопване в локвата от дрехи около краката й като езическо жертвоприношение и докато той умираше, аз убих и останалите, всички до един, и двайсетте, нали толкова бяха. А после ме засипаха с онези ужасни имена — и съдията, и съдебните заседатели.

Майната му. Стига вече!