Мики Спилейн
Ловци на момичета (5)

Пета глава

Когато казах на човека, обслужващ асансьора в сграда „Триб“, че искам да намеря Хай, той ме изгледа някак странно. Вероятно всякакви типове са го търсили тук по никое време. Ако беше преди, това приятелче изобщо нямаше да ми задава въпроси, но сега положението беше съвсем различно. Старият Майк вече го нямаше.

Оцветени в златно, буквите гласяха: ХАЙ ГАРДНЪР. Почуках, отворих вратата и го видях. Гледаше ме втренчено, докато накрая ме позна и с едва доловимо напрежение в гласа каза:

— Майк…

Прозвуча почти като въпрос.

— Много време мина, Хай.

Но тоя винаги успяваше да си остане добро момче. Никога не беше особено придирчив. Той каза:

— Прекалено много. Вече се чудех.

— Както и много други хора.

— Но не по същите причини.

 

 

И ние се ръкувахме — двама стари приятели, които си казват здрасти далече от миналото. Навремето и двамата бяхме големи и въпреки че сега той се беше издигнал, а аз пропаднал, все пак си бяхме останали приятели, и то добри.

Той се опита да запълни огромната празнота на толкова години раздяла с една пура, тикната насред усмивката му, и успя да го направи, като ми казваше безмълвно, че всъщност нищо не се е променило, откакто за първи път двамата си бяхме поиграли на патлаци в един бар и на другия ден от тази история той беше запълнил цяла колона в пресата.

По дяволите, чели сте писанията му, познавате ни.

Седнах, махнах на нафуканата блондинка, която сега използваше за секретарка да излезе от стаята и се облегнах назад с наслада. Седем години бяха твърде дълъг период, за да успяваш все още да се наслаждаваш, на каквото и да е.

Приятелите. Аз все още ги имах.

— Изглеждаш скапан — каза Хай.

— Вече ме информираха.

— Истина ли е това, което чувам за теб и Пат?

— Мълвата бързо се разнася.

— Знаеш как е в този бизнес, Майк.

— Разбира се, не се напъвай да бъдеш любезен.

— Ти си глупак — засмя се той.

— Всички сме такива. Повече или по-малко.

— Вярно, ама ти си върхът. Знаеш ли какъв слух се носи в момента?

— Мога да предположа.

— Можеш друг път. Нищо не знаеш. Нямаш представа какво се донася в този офис. Разбрах, когато те подбраха. Когато беше в къщата на Пат, знаех точно къде се намираш. И ако наистина искаш да си наясно, всеки път, когато беше в отрезвителното с неустановена самоличност, и за това имах информация.

— Господи, и защо не ме измъкна оттам?

— Майк — засмя се той около пурата си. — Имах си собствени проблеми. Когато не можеш сам да си оправиш бакиите, кой изобщо може да го направи? Освен това смятах, че за теб това ще бъде едно полезно изживяване.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Той премести пурата в другия край на устата си. — Но аз наистина се тревожех.

— Е, много мило, все пак — казах аз.

— Сега е по-зле.

Хай извади пурата си, изгледа ме многозначително, изтръска пепелта в един пепелник и впери очи в моите.

— Майк…

— Хайде, давай, Хай.

Той беше откровен. Не играеше номера. Сякаш изобщо не беше минало толкова време и ние се разправяхме за първи път.

— Ти си отрова, Майк. Приказката е тръгнала.

— За теб ли?

— Не. — Той поклати глава. — Те не закачат петото съсловие. Опитаха се да го направят с Джо Унгермах и Виктор Райзел и видя какво им се случи. Тъй че не ми бери грижата.

— И ти си се безпокоил за мен?

Хай изръмжа, запали нова пура и ми се ухили. Беше вдигнал очилата горе на главата си и човек никога не би помислил, че той е нещо повече от един безвреден мърляч, само че щеше да сбърка. След като дръпна от пурата си, той каза:

— Отдавна престанах да се тревожа за теб. Сега какво искаш от мен? След тези седем години трябва да е нещо голямо.

— Сенатор Нап.

Ами че естествено — мислеше си той, — след всичките тези седем години кой е луд да предположи, че ще се върнеш заради някаква дреболия? Майк Хамър преследва линейки. Майк Хамър внезапно станал реформатор или е зает с граждански проблем? По дяволите, всеки би се сетил. Тоя Майк няма да се върне току-така, без да е подхванал нещо голямо. Това е убийство, Майк. И каква ще бъде сензационната новина? Има хляб в тази история, нали? Надушил си следите на убиец, точно както в старите времена, и не се опитвай да ме пързаляш, защото аз вече съм виждал тези очи на тигър. Ако бяха сини или кафяви като на другите, може би нямаше да усетя, но ти имаш тигрови очи и те блестят. Така че не ме будалкай. Казвай направо. Веднага!

Нямаше нужда да изрича всичко това. Всяка дума беше изписана на лицето му, точно както ми го беше казвал преди. Сега вече не беше необходимо да го чувам отново. Стигаше ми само да го погледам.

Аз казах:

— Сенатор Нап. Той умря, докато… отсъствах.

С тих глас Хай ми напомни:

— Той не умря. Беше убит.

— Добре де. Библиотеките бяха затворени, пък и аз съм си забравил картата.

— Минаха три години откакто го убиха.

— Повече.

— Първо — защо?

— Да питаш.

— Даваш го доста нафукано.

— Знаеш ли друг начин?

— За теб — не.

— Та какво за сенатора?

— Наясно ли сме? — попита той. — Историята си е моя, нали?

— Естествено, Хай. Не изчуквам и долар, като раздувам по вестниците.

— Имаш ли няколко минути?

— Давай — казах аз.

Дори не му беше необходимо да погледне в папките. Трябваше само да запали отново тази проклета пура. Облегна се назад на стола си, дръпна силно и с уста, пълна с дим, каза:

— Лео Нап си беше още един Маккарти. И той преследваше комунистите, но имаше повече власт и по-голям престиж. Беше привърженик на крайнодесните и, като връх на всичко, беше човекът, активно подкрепящ необходимостта от скоростно ядрено въоръжаване на страната. Ето как го наричаха — Ядрената ракета, мистър Америка. Беше неумолим към боклука, с който ние се примирявахме, като стачките в Кейп Канаверал, докато цялата програма се водеше от банда тъпаци, които непрекъснато врещяха за юнионизъм и… по дяволите, прочети „Истината“ или фактическите отчети, за да разбереш какво стана. Червените ни замазват очите. Както и да е, Нап твърдо застъпваше тезата за скоростно ядрено въоръжаване.

— Значи голям.

Хай кимна.

— И после някакъв мръсник го застрелва. Убит при най-обикновена кражба с взлом.

— Сигурен ли си?

Той ме изгледа, стиснал здраво пурата между зъбите си.

— Познаваш ме, Майк. Аз съм репортер. Мразя комунистите. Смяташ ли, че не съм проучил основно тази работа?

— Мога да си представя какво си свършил.

— А сега ми дай информация.

— Можеш ли да си държиш устата затворена?

Извади пурата от устата си и се намръщи, сякаш го бях засегнал.

— Майк…

— Виж — прекъснах го аз. — Зная, зная. Но мога да ти кажа нещо горещо и искам да съм сигурен. Преди всичко да е свършило, не трябва да се разчува. Става дума за нещо твърде голямо, за да се допускат грешки, и аз не желая да поемам никакъв риск.

— Хайде, разправяй. Зная накъде биеш. Старите ти връзки са отишли по дяволите или са съсипани и сега ти искаш да блъфирам заради теб.

— Естествено.

— Добре де, нямаш проблеми. По дяволите, вече сме го правили заедно. Няма да ни е сефте.

— И не намесвай Мерилин в тази работа. За нея ти си вече съпруг и баща и тя няма да иска отново да поемеш по пътеката на куршумите.

— О, я престани и по-добре ми кажи какви си ги замислил.

Направих го.

Облегнах се назад, казах си приказката и оставих и друг да ми помага при ваденето на кестените. Разправих му всичко от игла до конец с най-големи подробности отпреди тези седем години, без да пропусна нищо. Наблюдавах как на лицето му се сменяха различни противоположни изражения, отбелязах как заряза пурата си да гори, забравена в пепелника, регистрирах как се оживи при мисълта за всички откачени възможности, които можеха да се осъществят. Когато накрая приключих, продължих да го наблюдавам, а той, облегнат назад на стола си, запали нова пура и постепенно възвърна обичайното си самообладание. Когато заговори отново, попита направо:

— Какво искаш от мен?

— Не зная още. Може да се окаже какво ли не.

Както винаги, Хай само кимна.

— Добре, Майк. Когато е готово за взривяване, остави ме да запаля фитила. По дяволите, можем да изработим едно интервю с набелязаната жертва и да го включим в някое шоу по телевизията.

— Без шегички, приятел.

— Я по-бодро. Нещата можеха да бъдат и по-зле.

— Зная — казах аз. — Тогава вирнах нос и, разбира се, работите се объркаха още повече.

Хай се ухили и изтърси пепелта от пурата си.

— А в момента имаш ли нужда от нещо?

— Сенатор Нап…

— Сега вдовицата му се намира в лятното им имение във Финиша. Това е къщата, където беше застрелян сенаторът.

— Човек би предположил, че ще се махне оттам.

Той леко сви рамене.

— В известен смисъл би било глупост. Това беше любимата къща на сенатора и тя не иска да се разделя с нея. През останалата част от годината пребивава в жилището им във Вашингтон. Всъщност Лаура и досега си остава една от фаворитките на столицата. Истинска кукла.

— Така ли?

Той кимна мъдро, а пурата стърчеше авторитетно от устата му.

— Сенаторът беше мъж и половина и си избра жена и половина. Бяха страхотна комбинация. Дълго време няма да има втора като нея.

— Лоша работа.

— Това е положението. Виж какво, ако искаш да се запознаеш с подробностите, ще уредя да ми изпратят протокола от моргата.

— Ще ти бъда признателен.

Малко след като се беше обадил по телефони, и стаята влезе едно момче и остави на бюрото му дебел кафяв плик. Хай го вдигна, прецени тежестта му на ръка, подаде ми го и каза:

— Тук се съдържа цялата информация по убийството.

— После ще има нужда и от още.

— Разбира се — съгласи се той. — Зная как работиш.

Станах и си сложих шапката.

— Благодаря ти.

— Няма проблеми, Майк. — Той се наклони назад заедно със стола и свали очилата си. — Пази се. Изглеждаш скапан.

— Не се притеснявай.

— И все пак не си навирай главата под сатъра. За няколко години нещата могат доста да се променят. Вече не си това, което беше. Много хора ще искат да си разчистят сметките с теб точно сега.

Аз му се ухилих в отговор.

— Повечето от тях вече го направиха.

 

 

Хващате скоростната магистрала Ню Йорк, която води извън града, стигате до Кингстън и поемате по планинския път, който минава през едно от местата с най-красивата природа на света. При Финиша отбивате на север, след пет или шест мили стигате до местността „Върбите“ и виждате дървената вила в швейцарски стил. Тя е сгушена сред планинските възвишения, охранявана е от сипкави смърчове, високи по двайсет метра, и е приласкана от буен поток, който танцува по своя път между камъните точно пред нея.

Вилата беше огромна, бяла, съвсем подходяща за сенатор и все пак изглеждаше обитаема, което я лишаваше от претенциозност. Личеше си, че в нея са вложени много пари, но това беше обяснимо, тъй като сенаторът беше страшно богат. Той си беше спечелил парите сам и ги беше харчил както на него му харесваше, а точно тази вила му беше любимата.

Подкарах нагоре по лъкатушещата алея за коли и угасих мотора пред самата къща. Когато докоснах звънеца, отвътре до мен достигна напевният му звук и след като постоях така около минута, реших да го натисна отново. Не ми отвори никой.

За да бъда съвсем сигурен, излязох през отворената порта, заобиколих къщата по една застлана с плочи пътека, която водеше към вътрешната част и извиваше между декоративните храсти. Те така успешно закриваха задния двор, че още преди да се изкачиш, не се виждаше нищо.

От едната страна имаше плувен басейн, а от другата — тенискорт. Между тях се беше сгушила малка постройка със зелен покрив и външни кабини за душове. Очевидно това беше съблекалня.

В началото си помислих, че тук също е безлюдно, но после съвсем слабо, някъде отдалече, до мен достигна приглушена музика. Жив плет ограждаше югоизточния край на басейна и в ъгъла през сключените клони, се подаваше върхът на пъстър чадър за маса.

Останах там няколко секунди, мълчаливо загледан в нея. Беше сложила ръце под главата си, очите й бяха затворени и тя се беше изтегнала под слънчевите лъчи в блажено спокойствие. Горната част на банския й преливаше в зряла пищност, от която оставаш без дъх. Долната част, смъкната доста под трапчинката на пъпа като бикини, разкриваше възхитителната белота на плътта й, контрастираща с тена на тялото, там, където слънцето го беше обсипвало с целувки. От дишането стомахът й се вдлъбваше и после отново се издигаше в нежна заобленост. Тя се обърна леко настрани, протегна се и изпъна пръстите на краката си, от което по стегнатите й бедра заигра гъвкава вълна от мускули.

— Здравейте — казах аз.

Очите й се отвориха, насочиха се сънливо към мен и тя ми се усмихна.

— Ох! — Усмивката й стана по-широка и сякаш хвърли шепа красота върху лицето й. — О, здравейте. — Без да ме помоли, аз й подадох хавлиения халат, който беше преметнат през масата. Тя го пое, усмихна се отново и го наметна на раменете си. — Благодаря ви.

— Не е ли малко студено за тази работа?

— Не, щом си на слънце. — Тя посочи шезлонга до нея. — Моля. — След като седнах, тя сгъна своя стол и отново се настани в него. — Така, а сега, мистър…

— Хамър. Майкъл Хамър. — И аз се опитах да скалъпя една усмивка за нея. — А вие сте Лаура Нап?

— Да. Познаваме ли се отнякъде, мистър Хамър?

— Никога не сме се срещали.

— Но у вас има нещо, което ми е познато.

— Едно време доста се появявах по вестниците.

— Така ли? — Прозвуча като въпрос.

— Тогава бях частен детектив.

Тя се смръщи и впери в мен изпитателен поглед, а белите й зъби се открояваха с блясъка си върху сочната й долна устна, която тя леко беше прехапала.

— Преди време се вдигна шум около някаква афера с една Вашингтонска агенция.

Аз кимнах.

— Спомням си добре. Съпругът ми членуваше в комитет, който беше засегнат от нея. — Тя направи малка пауза. — Значи вие сте Майкъл Хамър. — Смръщи лице още по-силно.

— Нещо повече ли очаквахте?

Усмивката й беше дяволита.

— Не зная със сигурност. Може би.

— Бях болен — казах аз, като се хилех.

— Да — отвърна тя — виждам. А сега на въпроса — какво правите тук? Това част от работата ви ли е?

Нямаше смисъл да я лъжа.

— Не — казах аз. — Но има някаква връзка и вие можете да ми помогнете.

— Как?

— Имате ли нещо против да ми опишете подробностите около убийството на съпруга ви, или за вас това е твърде болезнена тема?

Този път в усмивката й се прокрадна горчивина.

— Много сте прям, мистър Хамър. Както и да е, това е минало и аз не се боя да говоря за него. Ако сте имал желание, можехте да прегледате протоколите по случая. Нямаше ли да бъде по-лесно?

Оставих погледа ми да се плъзне по нея и се засмях.

— Сега вече се радвам, че дойдох.

Лаура Нап също се засмя.

— Е, благодаря ви.

— Но след като ми задавате този въпрос, аз действително прегледах материалите върху случая.

— И се оказа недостатъчно?

Свих рамене.

— Не зная. Предпочитам да чуя всичко от източника.

— Мога ли да попитам защо?

— Разбира се — отвърнах. — Изникна нещо, въз основа на което убиецът на мъжа ви може да се свърже с още едно убийство.

Лаура бавно поклати глава.

— Не разбирам.

— Това е едно шантаво предположение, нещо повече, една възможност, която се опитвам да проверя. Оръжието, с което е бил застрелян съпругът ви, е било използвано при убийството на още един човек. В този смисъл подробностите, които тогава са изглеждали незначителни, сега могат да се окажат важни.

— Ясно. — Тя се дръпна от облегалката на стола, наведе се към мен, обгърнала с ръце коленете си, а в очите й просветна непроявен до този момент интерес. — Но защо тук се озовавате вие, а не полицията?

— И те ще се появят. Засега все още става въпрос за сфера на пълномощия. Но много скоро ще ви се наложи да се срещнете със служител от Ню Йорк, вероятно придружен от местните, и те ще се интересуват от същите въпроси. Аз обаче не притежавам официален документ, за да се промъкна, и затова гледах да се добера дотук първи.

Тя за пореден път пусна едва забележима усмивка и я остави да затанцува по устните й, миг преди да заговори отново.

— А ако не се съглася да говоря, ще ме ударите ли?

— По дяволите — казах аз. — Никога не удрям дами. — Веждите и се вдигнаха в насмешлива изненада. — Винаги ги ритам.

Избухна в смях, приятен и гърлен, и съвсем не ми беше трудно да разбера защо тя все още беше кралица в откачената светска върхушка на столицата. Възрастта сякаш изобщо не я беше докоснала, въпреки че беше в онези най-прекрасни години малко след четирийсетте. Косите й искряха с леки руси отблясъци — нюанс, който се съчетаваше безупречно с кадифеното сияние на кожата й.

— Ще говоря — засмя се тя, — но ще получа ли за това награда?

— Разбира се, няма да ви ритна.

— Звучи вдъхновяващо. Какво искате да знаете?

— Разкажете ми какво се случи.

За момент тя се замисли. Очевидно подробностите бяха там, в съзнанието й, все така ярки, въпреки че споменът за тях вече не събуждаше предишната болка. Накрая каза:

— Беше малко след два часа призори. Чух, че Лео стана, но това не ми направи впечатление, тъй като той често слизаше долу за среднощни закуски. Следващото, което достигна до слуха ми, беше гласът му. Той крещеше на някого и малко след това се разнесе един-единствен изстрел. Аз скочих, изтичах долу и го видях на пода. Издъхваше.

— Каза ли нещо?

— Не… извика два пъти името ми и умря. — Тя сведе поглед към нозете си и после отново вдигна очи. — Обадих се на полицията. Но не веднага. Бях стъписана.

— Случва се.

Тя отново прехапа устни.

— Полицаите бяха склонни да… с една дума, ядосаха се. Смятаха, че непознатият е имал достатъчно време да се измъкне. — Погледът й се замъгли и се понесе назад във времето. — Само че аз не съм се забавила повече от няколко минути. Най-много. Всъщност може изобщо да не е минало никакво време, преди да се обадя. Просто тези първи мигове ми се губят.

— Както и да е, не се безпокойте. Тази част вече няма никакво значение.

Лаура замълча за момент и после кимна утвърдително.

— Прав сте, разбира се. Е, и тогава полицията дойде, но вече нищо не можеха да направят. Който и да беше онзи човек, той беше излязъл през френските прозорци на кабинета навън в мрака, после беше притичал през двора, през външната порта и беше изчезнал с колата си. Нямаше следи от автомобилни гуми, а отпечатъците от стъпки, които беше оставил, не доведоха до нищо.

— А къщата?

Тя ме погледна и сбърчи чело.

— Сейфът беше отворен и празен. Полицията смята, че или Лео е изненадал крадеца, след като оня вече е отворил сейфа, или пък самият крадец го е принудил да го отвори и когато Лео се е хвърлил срещу него, другият го е застрелял. По сейфа нямаше абсолютно никакви следи. Бил е отворен със съответната комбинация.

— Колко човека знаеха тази комбинация?

— Доколкото ми е известно — само Лео.

— Вестниците писаха, че в сейфа не е имало нищо важно — казах аз.

— Така е. Имаше само неколкостотин долара в брой, две — три счетоводни книги, застрахователните полици на Лео, няколко правни документа и мои бижута. Книгите и документите бяха намерени на пода непокътнати, така че…

— Какво представляваха бижутата?

— Имитация.

— В пресата беше цитирано ваше изявление за стойност някъде около хиляда долара.

Тя не се поколеба и в поведението й не пролича опит да извърта.

— Така е, фалшификати на стойност хиляда долара. Те бяха имитация на оригиналните екземпляри, които пазя в трезор. Тяхната цена възлиза на близо сто хиляди долара.

— Едно фалшиво местонахождение не е по-малко основание за грабеж.

Очите й показваха, че тя не беше съгласна с мен.

— Никой не знаеше, че държа там тези имитации.

— С изключение на двама души.

— О?

Аз казах:

— Вашият съпруг и убиецът.

Смисълът на думите ми най-накрая стигна до съзнанието й.

— Той не би споменал за това пред никого. Не, тук грешите. Това изобщо не беше толкова важно за него.

— Тогава защо ги бяхте сложила в сейфа?

— Съвсем нормално е да бъдат там. Освен това, както самият вие казахте, щяха да бъдат силна примамка за всеки, който не разполага с нищо по-добро.

— Защо вие не знаехте комбинацията?

— Не ми беше необходима. Това беше единственият сейф в къщата — в кабинета на Лео, а що се отнася до неговите работи, аз нямах нищо общо с тях.

— Някакви прислужници?

— По онова време имахме двама, но още тогава бяха много възрастни, сега вече покойници. Пък и бездруго не допускам някога да са подозирали, че притежавам два комплекта бижута.

— Заслужаваха ли доверие?

— Бяха с Лео през целия му живот. Да, можеше да им се вярва абсолютно.

Облегнах се назад на стола си и сега вече се опитвах да се вкопча и в най-малката възможност.

— Има ли някаква вероятност сейфът да е съдържал и още нещо, за което не сте знаела?

— Разбира се.

Приведох се напред в напрегнато очакване.

— Лео действително може да е държал там още нещо, но се съмнявам. Доколкото разбирам, имате предвид онова, което би могло да се окачестви като държавна тайна?

— Не е изключено. Сенаторът беше човек с доста високо положение в апарата на правителството.

— При това много умен — намеси се тя. — Документите от правителствено значение стояха непокътнати в сейфа му в банката и след смъртта му бяха незабавно прибрани от ФБР според указанията, които беше оставил на бележка в офиса си. — Тя изчака един момент, като ме наблюдаваше как се мъча да се добера до някаква неясна за нея информация. После попита направо:

— Мога ли да знам какво се опитвате да разберете?

Този път нямаше отговор. Твърде лесно всичко се сведе до далеч не необичайно съвпадение. Едно и също оръжие беше използвано при две убийства. Случва се доста често. Тези две убийства бяха разделени от години и по всички факти личеше, че нямат никаква връзка помежду си.

— Беше само един опит, това е — казах аз. — Но изглежда, нищо не пасва.

Тя тихо каза:

— Съжалявам.

— Няма какво да се прави. — Аз станах със съзнанието, че не изпитвам никакво желание да приключа разговора ни. — Може причината действително да са били бижутата, но един истински професионалист би трябвало предварително да има точна информация за онова, което търси, а домът ви едва ли е мястото, към което би насочил удара си някой аматьор.

Лаура протегна ръка, аз я поех и й помогнах да се изправи. Беше като разгъване, като движение на полегнала край камината огромна котка, която се надигаше, но беше така непринудено, че нито за миг не добиваш усещането за някаква хитрост, а забелязваш само сходство.

— Сигурен ли сте, че няма друго?…

— Може би само още едно нещо — казах аз. — Ще ми разрешите ли да огледам кабинета?

Тя кимна, като протегна ръка и докосна моята.

— Каквото пожелаете.

Остави ме сам в стаята, докато се преобличаше. Този кабинет беше място за мъж, само един мъж можеше да се чувства удобно тук, място, подредено и използвано от един мъж с вкус към живота. Бюрото беше масивно, от тъмно дърво, почти антикварно по стил, което като ефект се съчетаваше чудесно със столовете с тъмна кожена тапицерия и оригинални маслени платна на морски пейзажи. Ореховата ламперия беше с ръчно изработена дърворезба, беше много стара, добре излъскана и подхождаше на износения ориенталски килим, който трябва да е бил донесен с някой клипер на заселниците от Нова Англия.

Стенният сейф представляваше малка кръгла кутия, скрита под една картина с размери два на три фута и представляваше единствената модерна вещ в стаята. Лаура отвори чекмеджето на бюрото, извади оттам картонче с цифровата комбинация и ми го подаде. Набрах собственоръчно седемте цифри и отворих вратичката. Сейфът беше празен.

Това го очаквах. Онова, което ме изненада, беше самият сейф. Представляваше модел „Грисъм 9/4д“ и изобщо не беше от вида, който човек инсталира в дома, си, за да си държи вътре фалшиви бижута или несъществени документи. Този сейф беше много повече от едно огнеупорно хранилище и проста предпазна мярка за дреболии. Беше вещ, замислена да бъде солидно обезпечена срещу крадци и на третата цифра имаше вграден обезопасяващ механизъм, който би трябвало да бъде свързан най-малко с частната линия в телефонната централа на местната полиция. Аз затворих вратичката, набрах комбинацията отново, като този път използвах вторичния номер, отворих сейфа и зачаках.

Още преди Лаура да успее да слезе долу, ченгетата довтасаха — две развълнувани млади момчета, които бяха пристигнали с един очукан форд. Приближиха се до вратата с два патлака „полицейски специален“, извадени и заредени, и след като ги пуснах вътре, ги насочиха към корема ми, при това с вид, който говореше, че са способни да ги употребят.

По-високият от двамата ме обиколи, докато другият внимателно ме наблюдаваше и после каза:

— Кой си ти?

— Онзи, дето ви свърза.

— Я не се прави на голям хитрец.

— Проверявах как действа механизмът на стенния сейф.

В усмивката му се прокрадна нещо зло.

— Не се проверява по този начин, приятелче.

— Съжалявам. Първо трябваше да ви се обадя.

Той понечи да ми отговори, но партньорът му извика от предната стая и тоя тук ме подкани с дулото на 38-калибровото си желязо да се отправя натам. Вътре стояха Лаура и ченгето. И двамата изглеждаха объркани и недоумяващи.

Лаура се беше преоблякла в черна рокля с колан, която подчертаваше дълбоките извивки на тялото й, и когато пристъпи към мен, движението й излъчваше гъвкавата грация на атлет.

— Майк, имаш ли представа какво…

— В сейфа ви има вграден алармен механизъм. Проверих го, за да видя дали работи. Очевидно всичко е в ред.

— Така ли е, мисис Нап?

— Ами да. Аз разреших на мистър Хамър да огледа сейфа. Нямах никаква представа, че има аларма.

— Това е единствената къща наоколо с подобна алармена система, мисис Нап. Повече или по-малко организацията е на търговски принцип.

Зад мен ченгето сви рамене и си прибра патлака обратно в кобура.

— Е, толкова — каза той. — Беше добър опит.

Другият кимна, намести шапката си и хвърли поглед към мен.

— Ще ви бъдем благодарни, ако първо ни позвъните, когато решите пак да го направите.

— Непременно. Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

— Не.

— Бяхте ли на смяна, когато беше убит сенаторът?

— И двамата.

— Тогава алармата задейства ли се?

Ченгето отправи към мен дълъг замислен поглед, изражението му стана напрегнато и после той каза:

— Не.

— Значи, ако убиецът е отворил сейфа, той е знаел вярната комбинация.

— Или пък — напомни ми ченгето, — той е принудил сенатора да го отвори, но знаейки, че вътре не е имало нищо важно, и понеже не е искал с внезапна намеса да подлага на риск живота си или този на жена си, сенаторът просто не е прибягнал до алармената система.

— И все пак той беше убит — възразих му аз.

— Ако познавахте сенатора, щяхте да разберете причината.

— Е, и каква е тя?

Ченгето тихо каза:

— С насочен срещу него пистолет, той би останал на мястото си, но не би пропуснал и най-малката възможност да нападне оня. Очевидно е решил, че вижда такъв шанс, и след като сейфът е бил отворен, той се е хвърлил срещу крадеца, но просто не се е оказал достатъчно бърз.

— Или пък е изненадал с нещо оня тип, след като сейфът вече е бил отворен.

— Да, все още има и такова обяснение. — Той се усмихна снизходително. — Разсъждавахме и над тези варианти. А сега имате ли нещо против да ми обясните какво е вашето място в тази картина?

— Не е ясно. Един мой приятел беше убит с куршум от същия пистолет.

— Все още не сме запознати с тази част.

— Скоро и това ще стане. Предстои ви да разговаряте с капитан Чеймбърс от Ню Йорк.

— И все пак това не обяснява вашата поява тук.

Аз свих рамене.

— Човекът беше мой приятел.

— Представяте ли някаква легална агенция за разследване?

— Вече не — казах аз. — Но имаше време, в което това ми беше работата.

— Тогава може би трябва да оставите разследването на упълномощените за това служители.

Смисълът на думите му беше очевиден. Ако Лаура Нап не беше гарантирала за мен и ако за момента не бях възприет като неин приятел, разговорът ни щеше да се проведе в местния полицейски участък. Сочеше ми голям надпис „НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ!“ и изобщо не се шегуваше.

Направих движение с ръка, за да му покажа, че съм разбрал посланието, и продължих да ги наблюдавам. Те отдадоха чест на Лаура и си тръгнаха.

След като вече си бяха заминали, тя се обърна към мен:

— И за какво беше цялата тази работа?

Беше се отпуснала на един крак, сложила ръце на кръста си с непринуден и все пак предизвикателен маниер и леко се мръщеше, докато се опитваше да се ориентира в ситуацията.

— Не знаехте ли, че в сейфа има вградена алармена система?

Тя се замисли за момент и после хвърли поглед към стената.

— Да, сега като ме питате, си спомням, но този сейф не е отварян… от тогава и аз само се сещам, че полицаите обсъждаха някаква алармена система. Изобщо нямах представа как действа.

— Съпругът ви винаги ли държеше в бюрото си картончето с шифровата комбинация?

— Не, адвокатът го откри между вещите му. Държах го в чекмеджето, в случай че някога реша отново да използвам сейфа. Само че това изобщо не стана. — Тя замълча за момент, направи крачка към мен и отпусна ръка върху моята. — Това има ли някакво значение?

Аз поклатих глава.

— Не зная. Беше просто едно хрумване, и то не отсега. Както ви споменах, в най-добрия случай — едно безразсъдно предположение. Всичко, което съм в състояние да кажа, е, че това може да е наложило определен modus operandi — съответна техника на действие — обясних аз. — Възможно е убиецът на вашия мъж действително да се е стремил да докопа тези бижута. Другият човек, застрелян от него, се занимаваше… е, беше дребен контрабандист на скъпоценности. Тук вече се появява нещо общо.

За момент мислите ми ме отнесоха далеч. Отново се озовах в онази болница при леглото на един умиращ и си спомних защо така настойчиво се стремях да открия такава връзка. Усетих как някакви остри нокти раздираха вътрешностите ми, жестокото напрежение, което ме беше обхванало, всеки момент можеше да се скъса като пренавита пружина.

Единствено натрапчивата настойчивост на гласа й ме измъкна обратно в настоящето.

— Майк… Майк, моля ви, Майк!

Когато сведох поглед, видях, че пръстите ми се бяха впили в плътта на ръката й, съзрях безмълвната болка в очите й. Пуснах я и поех дълбоко въздух, който изпълни белите ми дробове.

— Съжалявам — казах аз.

Тя разтърка ръката си и нежно се усмихна.

— Няма нищо. За минута ме оставихте, нали?

Аз кимнах.

— Мога ли да ви помогна?

— Не. Мисля, че тук за мен няма повече работа.

За пореден път ръката й ме докосна.

— Не обичам нещата да приключват по този начин, Майк.

Беше мой ред да пусна една усмивка на благодарност.

— Не съм чак толкова болен. Но съм ви благодарен за загрижеността.

— Вие сте самотен, Майк. Това е страдание.

— Нима?

— Толкова отдавна живея с него, че мога да го разпозная у другите.

— Много го обичахте, нали?

За момент очите й се промениха, заблестяха някак по-ярко и после тя отговори:

— Колкото и вие нея, Майк, която и да е била тя. — Пръстите й леко се стегнаха. — Болката е невероятна. Успях да облекча моята с всичката тази обществена дейност, с която се опитвах да запълня дните си.

— Аз пък използвах бутилката. Беше истински ад, който продължи цели седем години.

— Но сега вече с това е свършено. Все още виждам белезите, но разбирам, че е останало в миналото.

— Така е. Допреди няколко дни аз все още бях отчаян пияница. И сега не съм нещо повече от отрепка, но поне съм трезвен. — Пресегнах се да си взема шапката и почувствах как ръката й се отдели от моята. Изпрати ме до вратата и я отвори. Когато й подадох ръка на сбогуване, тя я пое, а пръстите й в дланта ми бяха стегнати и хладни.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, мисис Нап.

— Моля, наричайте ме Лаура.

— Дадено.

— Можете ли да ми върнете жеста?

— С удоволствие.

— Казах ви, че не обичам разделите. Ще се появите ли отново някой ден?

— Аз не представлявам нищо, за да ме чакате, Лаура.

— За някои, може би. Но вие сте интересна личност. Имате такова особено лице. Човек много трудно може да разбере какъв сте. И все пак се надявам, че някога отново ще се появите, дори и само, за да ми разкажете как се справяте.

Нежно я притеглих към себе си. Тя не се съпротивляваше. Вдигна глава, впери поглед в лицето ми и когато опрях устни до нейните, тя ме целуна непринудено и сърдечно, по начин, който по-скоро изразяваше радост от среща, отколкото тъга от сбогуване, и това докосване събуди в мен усещания, които отдавна смятах за мъртви.

Докато потеглях с колата си, тя стоеше на вратата и ме гледаше. Все още беше там, когато излязох на шосето и се скрих от погледа й.