Мики Спилейн
Ловци на момичета (3)

Трета глава

— Случи се много отдавна — казах аз.

И щом произнесох тези думи, изведнъж ми се прииска изобщо да не бях започвал, защото това беше нещо, за което мразех да говоря. Всичко беше свършено. Не можеш да върнеш времето. Нека мъртвите си останат мъртви. Ако могат. Но дали тя беше между тях? Може би, ако го кажех само веднъж, щях да бъда сигурен.

— Разкажи ми — настоя Лари.

— Пат някога говорил ли ти е нещо за това?

— Никога.

И тогава реших да му разкажа.

— Беше рутинна задача — започнах аз.

— И?

— Обади ми се някакъв си мистър Рудолф Сайвък. Беше от Чикаго, притежавал много диаманти и се оженил за една вдовица — Марта Сингълтън, наследила солидно състояние от някакво производство на машини. Известна фигура в Чикаго. Както и да е, пристигнали в Ню Йорк, където тя също искала да влезе в обществото и да представи в светските кръгове своя нов съпруг.

— Типично — каза Лари.

— За богатите кучки.

— Не си го изкарвай на тях — каза той.

— Не съм от тия, чадо — отвърнах аз.

— Тогава карай нататък.

И аз продължих:

— Тя се канеше да се натруфи с всичките скъпоценности, които й беше оставил нейният починал съпруг. Бяха страхотни и истинско изкушение за хората от занаята. Затова мъжът й искаше охрана.

Лари направи движение с ръка.

— Това е съвсем естествено.

— Разбира се. И така, той ме привика. Ставаше въпрос за един голям прием. Искаше да осигури въоръжена охрана за скъпоценностите.

— Имаше ли някаква специална причина?

— Не ставай глупав. Струваха половин милион. Повечето от работата ми се изразяваше именно в такива ангажименти.

— Безсмислени истории.

— Естествено, док, също като излишното отстраняване на апендикса.

— Туш съм.

— Карай.

После той млъкна. Секундите минаваха, а той продължаваше да изчаква. Наблюдава ме така известно време и после каза:

— Странно отношение.

— Ти си психологът, док, не аз.

— Защо?

— Мислиш си, че лекомислието е типично за буйстващите алкохолици?

— Хайде, давай нататък с тази твоя история.

— Док — казах аз, — след малко ще ти прасна един в мутрата. Усещаш ли?

— Естествено.

— Имаш ми думата.

— Вярвам ти.

— Добре, док, просиш си го. Както и да е, беше рутинна задача. В случая на мушката беше дама. По това време много от приемите бяха подложени на грабежи от една преуспяваща банда. Според тях, мангизите напразно се хабяха около шията на някоя матрона, която изобщо нямаше нужда от тях. Тази обаче беше особено важна, поне в нашия бизнес.

— Защо?

— Няма значение. Във всеки случай, тя ни нае. Прецених, че този път ще бъде по-добре да променим обичайния си начин на действие. Същата нощ имах работа по един друг случай — убийство. По-точно, ставаше въпрос за застрахователна премия, но компанията плащаше и така щеше да капне още една хилядарка. Затова сметнах, че ще бъде по-добре, ако оставя Велда да се заеме с тази работа, тъй като тя можеше да бъде неотклонно до клиентката, като я придружава дори и в тоалетната.

Лари ме прекъсна, махвайки с ръка.

— Имаш ли нещо против един прям въпрос?

— Не.

— Това ли беше важното, или си мислеше по-скоро за печалбата и че, като разделиш екипа си, ще покриеш едновременно двата случая?

Усещах, че бях започнал отново да треперя, и здраво притиснах ръце до тялото си. След няколко секунди пристъпът отмина и аз вече бях в състояние да му отговоря, без да изгарям от желание да му откъсна главата.

— Съображенията ми бяха свързани единствено със сигурността — казах аз. — Вече два обира бяха станали буквално под носа ми, само защото клиентките ми прескочиха до тоалетната.

— А… жената? Тя как прие идеята ти?

— Велда беше професионалист. Носеше пистолет и притежаваше собствено разрешително за частна детективска практика.

— И би могла да се справи с всякаква ситуация?

Аз кимнах.

— Поне с тези, които предполагахме, че могат да възникнат около въпросния случай.

— Бил си твърде самонадеян, нали?

Когато заговорих, думите почти ме задавяха.

— Знаеш ли какво, док, направо ми се молиш да ти размажа фасона.

Той поклати глава и се ухили.

— Не и ти, Майк. Вече не си това, което беше. Мога да се справя с теб толкова лесно, колкото и Пат. Почти всеки би успял.

Опитах се да се надигна, но той опря ръка на гърдите ми, бутна ме обратно на стола, а аз нямах сила да се бия с него. Всеки нерв в мен започна да звъни, а главата ми се превърна в огромна топка пулсираща болка.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Лари.

— Не.

— По-добре си глътни едно.

— Разкарай се.

— Добре тогава, мъчи се. Искаш ли да разказваш още, или да си тръгвам?

— Ще довърша тази история. После можеш да се заемеш с Пат. А като се измъкна оттук, ще си направя план как да ви разбия мутрите и на двамата.

— Чудесно. Значи ще имаш за какво да си мечтаеш. А сега давай нататък.

Изчаках около минута, мислите ми полетяха назад в годините, намествайки парчетата, които ми бяха така до болка познати, че се бяха изгладили по ръбовете.

— В единайсет часа Велда ми звънна на един предварително уговорен номер. Всичко вървеше гладко. Не се случваше нищо необичайно, гостите до един бяха известни личности и с пари, нямаше никакви подозрителни или непознати хора, включително и сред обслужващия персонал в къщата. В момента точно сервирали вечерята в очакване на мистър Рудолф Сайвък, който щял да пристигне всеки момент. И това беше последният ми разговор с Велда.

— Имаше ли рапорт на полицията за случая?

— Разбира се. В 11,15 мистър Сайвък влязъл в залата и след като поздравил гостите, за момент двамата с жена му се качили горе, за да си оправи тя тоалета. Велда ги придружавала. След като половин час по-късно все още не се появявали, една прислужница се качила да провери дали всичко е наред и установила, че горе няма никой. Не се обадила на полицията, защото си помислила, че са се скарали, или нещо подобно, и после са излезли през втория изход в задната част на къщата. Сервирала вечерята с едно неубедително извинение за отсъствието на домакина, след което изпратила гостите и почистила с останалите от прислугата.

На другия ден Марта Сайвък беше намерена в реката, застреляна в главата, а бижутата й бяха изчезнали. От този момент нататък никой повече не видя нито съпруга й, нито Велда.

Тук вече трябваше да спра. Не исках да мисля за онази част, която следваше. Надявах се, че това ще му бъде достатъчно, но когато вдигнах поглед, смръщен, той мислеше напрегнато, като смилаше чутото на порции, все едно че се опитваше да постави диагноза на някакво заболяване. Разбрах, че няма да ме остави да спра дотук.

Той каза:

— Отвлекли са ги с цел да откраднат скъпоценностите?

— Това беше единственият разумен начин, по който биха могли да го направят. В къщата е имало твърде много хора. Един писък и всички са щели да наскачат. Вероятно са заплашили и тримата, казали са им да се отправят без всякакъв шум към мястото, където кражбата би могла да се извърши без риск, така че крадците после да могат да се измъкнат.

— Велда би ли тръгнала с тях?

— Ако са заплашили клиентката, това е бил най-добрият начин да я принудят. За предпочитане е да пожертваш застраховани бижута, вместо да те пречукат. Дори и един удар по главата може да се окаже смъртоносен, ако не е нанесен точно, а по принцип крадците на скъпоценности не прибягват до убийства, освен в краен случай, когато са притиснати от обстоятелствата.

Усетих как раменете ми потръпнаха.

— Не. Разбра се… по тялото. — Направих пауза, а той стоеше търпеливо и чакаше. — Марта беше доста пълна жена с дебели пръсти. Беше си сложила три пръстена на стойност около сто хиляди, които очевидно не са могли да свалят нормално. Бяха й отрязали пръстите, за да ги вземат.

— Разбирам — каза той тихо.

— Беше гадно.

— Какво смяташ, че се е случило, Майк?

Никак не ми се искаше да му разправям, но твърде дълго го бях таил в себе си. Казах:

— Вероятно Велда ги е посъветвала да тръгнат, като е смятала, че ще бъде просто обир без всякакво физическо насилие. Сигурно, когато са се опитали да смъкнат пръстените малко по-грубо, жената се е разкрещяла и ония са я простреляли. Тогава Сайвък и Велда са се опитали да й се притекат на помощ и дотук.

— Какво дотук?

Забих поглед в тавана. Преди всичко ми изглеждаше толкова просто и ясно. И съвсем достоверно, защото беше така ужасно. През всичките тези години си бях наложил да мисля по един определен начин, защото в моята професия си длъжен да знаеш кои са верните отговори.

А сега изведнъж вече не ми изглеждаха толкова верни.

Лари попита:

— Значи те са убили съпруга и Велда, хвърлили са телата им във водата и досега никой не ги е открил?

Умореният ми тон прозвуча убедително.

— Така беше отразено в полицейския протокол.

— И затова Пат смята, че вината за всичко това е твоя?

— Така изглежда.

— Аха. Оставил си я да върши работа, с която би трябвало да се заемеш лично.

— В началото ми изглеждаше така.

— Вероятно, но ти също смяташ, че вината е изцяло твоя. И това е било достатъчно, за да те превърне в отрепка.

— Тежки думи, приятелю.

— Даваш ли си сметка какво е станало с Пат?

— Изясни ми се.

— Тежко му е.

— Аз не смятах, че му пука.

— И вероятно никога нямаше да разбереш, ако не беше тази история.

— Късмет, приятелче. Също като това да ти забият един в мутрата.

— Но сега вече има една малка разлика, нали, Майк?

— Каква?

Обърнах глава и го погледнах. Беше от онзи тип хора, на които им се удаваше почти напълно да скриват мислите си, дори и пред печен професионалист като мен, но сега опитът не беше съвсем успешен. Разбрах какво цели.

— Добавено е нещо ново, Майк.

— Така ли?

— Само преди няколко часа ти беше един много болен човек.

— И сега всичко ме боли.

— Знаеш за какво говоря. Допреди малко ти беше просто един пияница.

— Значи вече съм зарязал тази привичка.

— Защо?

— Видях стари приятели и това ми помогна.

Той ми се усмихна, наведе се към мен и скръсти ръце.

— Какво ти каза онзи човек?

— Нищо — излъгах аз.

За момент Лари се взря в мен, усмихна се лукаво и се облегна назад, наслаждавайки се на всяка секунда от тази сцена. Когато реши, че реакцията ми ще бъде такава, каквато очакваше, той каза:

— Оня човек ти е разкрил името на убиеца.

Извърнах глава, за да не може да види изражението ми. Когато го погледнах отново, той все още се усмихваше, така че, без да го удостоя с отговор, аз извъртях очи към тавана и го оставих да мисли каквото си иска.

Лари каза:

— И сега ти ще се впуснеш сам в тази работа, точно както в старите времена, за които Пат толкова ми е разправял.

— Още не съм решил.

— Искаш ли един съвет?

— Не.

— И все пак, по-добре кажи за това на Пат. Той преследва същия човек.

— Пат може да се издъни.

— Възможно е.

Този път в гласа му прозвуча особена нотка. Извърнах се леко към него и го погледнах.

— Сега какво те безпокои?

— Не смяташ ли, че Пат знае, че криеш нещо?

— Както самият той каза — честно, приятел, хич не ми пука.

— Значи няма да му кажеш?

— Не се надявай!

— Пат ще предяви обвинение срещу теб.

— Браво на него. Когато се разкараш, ще си осигуря адвокат, който ще разкъса Пат. Тъй че по-добре го предупреди отсега.

— Ще го направя. Но заради самия себе си, премисли нещата още веднъж. Може да се окаже полезно и за двамата.

Лари се изправи и докосна с пръсти ръба на шапката си. Изражението му се промени и той леко се усмихна.

— Ще ти кажа нещо, Майк. Толкова съм слушал за теб, че имам чувството, че сме стари приятели. Помъчи се да го проумееш — аз наистина се опитвам да помогна. Понякога е трудно да бъдеш едновременно и лекар, и приятел.

Аз протегнах ръка и отвърнах на усмивката му.

— Естествено, ясно ми е. Забрави онова, дето щях да ти тресна един в мутрата. Ти сигурно би ми отнесъл главата.

Той се засмя, кимна, стисна ми ръката и излезе. Преди да стигне до края на коридора, аз вече отново бях потънал в дълбок сън.

 

 

В правителствените агенции ги дресират на изключително търпение. Не беше ясно откога си висеше там. Дребен човечец, тих, съвсем обикновен на вид, без всякакви видими признаци за твърдост, ако не знаеш как да четеш в очите му. Просто си седеше, сякаш разполагаше с цялото време на света и си нямаше друга работа, освен да ме изучава.

Но поне имаше обноски. Изчака ме, докато се събудих напълно, и чак тогава измъкна малкия кожен калъф. Отвори го под носа ми и каза:

— Арт Рикърби, Федерално бюро за разследване.

— Не може да бъде — казах саркастично.

— Добре си поспа.

— Колко е часът?

— Четири и пет — каза той, без изобщо да погледне часовника си.

— Вече е доста късно.

Рикърби уклончиво сви рамене, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Не и за хора като нас — каза той. — Никога не е прекалено късно, нали? — Пусна една усмивчица, но зад очилата очите му далеч не се усмихваха.

— Казвай какво има, приятел — подканих го аз.

Той замислено кимна, без да прибере усмивчицата си.

— Мислиш ли, че си… да речем, способен да водиш свързан разговор?

— Значи си ми прочел картона?

— Така е. Говорих и с твоя приятел — лекаря.

— Добре — казах аз, — забрави за етикета на анонимните алкохолици. И него съм го имал, нали знаеш?

— Знам.

— В такъв случай, какво толкова сме дотрябвали на федералното? Не съм в оборот поне от… колко години?

— Седем.

— Много време, Арт, много време, приятелю. Нямам си разрешително, нямам си и патлак. През тези години дори щата не съм напускал. Цели седем години се опитвам да се успокоя и сега изневиделица на врата ми увисва не знам кой си от федералното. — Ухилих му се, а в същото време се опитвах да открия в изражението му причината, която го беше довела тук. — Защо?

— Коул. Ричи Коул.

— И какво за него?

— Може би ти ще ми кажеш, мистър Хамър. Той те търсеше, ти дойде и двамата разговаряхте. Искам да зная какво ти каза.

Разрових се в миналото и измъкнах една усмивка, за която си мислех, че съм забравил как да я издокарвам.

— Всички все това искат да знаят, Рикибак.

— Рикърби.

— Много се извинявам. — Зад усмивката ми се прокрадна смях. — И защо е цялото това любопитство?

— Не е важно защо, просто повтори пред мен какво ти каза.

— Тъпотии, приятел.

Той изобщо не реагира. Седеше си там с цялото трупано години наред търпение и просто ме гледаше толерантно, защото лежах в отделението за откачалки и това би могло да бъде извинение за всичко, което бях в състояние да кажа или да направя.

Накрая той продума:

— Можеш да говориш за това, нали?

Аз кимнах.

— Само че няма да стане.

— Защо?

— Не обичам припрените хора. Подмятаха ме наоколо, мъкнаха ме по разни места, на които не изпитвах особено желание да ходя, бях ритан по задника от ченге, което едно време ми се пишеше приятел, и изведнъж сега съм изправен пред перспективата да отнеса и официално обвинение, само защото се вписвам в полицейската версия за костеливия орех.

— Да предположим, че съм в състояние да ти предложа известен имунитет.

След няколко секунди казах:

— Това започва да става интересно.

Рикърби заговори, като внимателно си подбираше думите и ги отронваше една по една.

— Преди доста време ти уби една жена, Майк. Тя беше застреляла твой приятел и тогава ти беше казал, че независимо от това кой е и къде е, убиецът ще умре. И я застреля.

— Ей, затваряй си устата.

Той беше прав. Случи се много, много отдавна. Но можеше да бъде и вчера. Все още виждах лицето й, златистия тен на кожата й, невероятните руси коси и очите, които можеха да те вкусят и да те погълнат с един поглед. И все пак Шарлот беше там. Все още. Само че мъртва.

— Боли ли, Майк?

Нямаше смисъл да се опитвам да го заблуждавам. Кимнах рязко.

— Мъча се да не мисля за това.

После усетих как онова чувство пропълзя по гърба ми и разбрах какво целеше. Лицето му беше сковано, тънките бръчици около очите му бяха станали по-дълбоки и сега се открояваха, сякаш гравирани върху лицето му.

— Познаваше ли Коул? — попитах аз.

Не беше лесно да се определи какъв цвят бяха придобили очите му.

— Той беше един от нас — отвърна Рикърби.

Нямаше смисъл да реагирам. Твърде дълго търпеливо беше изчаквал, за да ми каже онова, което искаше, и сега вече нищо не можеше да го спре.

— Бяхме близки, Хамър. Аз го обучавах. Никога не съм имал син и той ми беше станал толкова близък, колкото щях да го чувствам, ако ми беше такъв. Може би сега ти е съвсем ясно защо заговорих за миналото ти. Моето е вече мъртво и аз съм този, който трябва да открие виновника за това. Би трябвало да ти звучи понятно. Освен това, трябва да ти говори и още нещо. Също като теб аз няма да се спра пред нищо. Способен съм да стигна до всякакви крайности, за да пипна онзи, който го е извършил. Дал съм дума пред самия себе си, Хамър, и съм убеден, че разбираш за какво говоря. Нищо не е в състояние да ме спре, а ти си стартовата ми позиция. — Той млъкна, смъкна очилата си, избърса ги и след като ги сложи отново, попита: — Ясно ли ти е?

— Да.

— Сигурен ли си? — Сега тонът му беше друг. Макар и едва доловима, промяната беше налице. — Защото, както вече казах, няма крайности, до които не бих посмял да стигна.

Когато спря да говори, аз продължих да го наблюдавам. Начинът, по който седеше, начинът, по който изглеждаше и овладяната му непринуденост, напомняха настръхналата поза на котка, миг преди да се хвърли в своя смъртоносен скок. И всичко това замаскирано хитро под дрехите и безобидния вид, който му придаваха очилата без рамки.

Сега той беше смъртно опасен. Твърде често хората живеят с представата, че човекът, който сее смърт, е огромен, с широки рамене, грубо, ъгловато лице, гъсто разположени зъби и линия на челюстта, представляваща истинско предизвикателство и за най-дръзките. Но това е грешка. Хората, които раздават смърт, изобщо не са такива. Те са решителни и не се спират пред нищо, а онези, които имат богат опит в изкуството да убиват, са най-опасни. Арт Рикърби беше един от тях.

— Не ми звучи много като отношение на длъжностно лице — казах аз.

— Просто се опитвам да ти направя впечатление — подсказа ми той.

Аз кимнах.

— Добре, приятел, впечатлен съм.

— В такъв случай, какво можеш да ми кажеш за Коул?

— Има и други съображения.

— Не и за мен.

— Спокойно, Арт. Не съм чак дотам впечатлен. И мен си ме бива.

— Вече не, Хамър.

— Тогава и ти се разкарай!

Той се изправи като огромна сива котка, все още любезен, все още стаил смъртна заплаха, и каза:

— Хайде да спрем дотук.

— Поставяш ме натясно, приятел.

— Това е средство, което ти би трябвало да познаваш.

Отново се почувствах отпаднал, но успях да скалъпя една немощна усмивка.

— Ченгета. Проклети ченгета.

— Някога и ти беше такъв.

След известно време добавих:

— И никога не съм преставал да бъда.

— Тогава ни окажи съдействие.

Този път обърнах глава към него и го изгледах.

— Фактите са пълна каша. Имам нужда от един ден и от още една дреболия, която вероятно ще бъдеш в състояние да ми подсигуриш.

— Карай нататък.

— Измъкни ме от това скапано място и ми дай този ден.

— А после какво?

— Може би ще ти кажа нещо, а може би няма. Само не ми прави прекалени услуги, защото, ако не ме изкараш оттук, аз ще се измъкна сам. Ти можеш само да ме улесниш. И в двата случая на мен просто не ми пука. Избирай.

Рикърби се усмихна.

— Ще те измъкна — каза той. — Няма да е трудно. И ще си получиш твоя един ден.

— Благодаря.

— После сам ела при мен, за да не ми се налага да те търся.

— Разбира се, приятел — казах аз. — Остави ми номера на масата.

Той каза още нещо, което не успях да разбера съвсем, защото вече потъвах в съня, и когато желаният мрак отново се спусна над мен, аз нетърпеливо се пресегнах и се загърнах с него като с мека черна броня.