Мики Спилейн
Ловци на момичета (2)

Втора глава

Пат беше уредил всичко с обичайната за него методична прецизност. Годините изобщо не го бяха променили. Великият организатор. Самият мистър Давай, Давай, Давай. Усетих как тъпата усмивка, изпразнена от всякакво съдържание, отново се връща и някъде от дъното на съзнанието един клиничен глас ми подсказа, че това би могло да бъде симптом на надигаща се истерия. Усмивката ми стана още по-тъпа, но не бях в състояние да я потисна.

Лари и Пат бяха застанали от двете ми страни, всеки от тях беше тикнал ръка под мишниците ми, за да ме крепят изправен и да ме примъкват напред. За всеки, който евентуално би проявил любопитство, аз бях просто поредният болен, отправил се към спешното отделение, и ако някой ме огледаше по-отблизо, даже би могъл да подуши стопроцентовото доказателство за моята неразположеност.

Накарах ги да ме отведат до тоалетната, за да повърна отново, и когато се накиснах в ледената вода, се почувствах малко по-добре. Във всеки случай достатъчно, за да изтрия тъпашката усмивка. Бях доволен, че над умивалника няма огледало. Беше минало доста време откакто се бях огледал за последен път и точно сега хич не ми се искаше да започвам отново.

Вратата зад мен се отвори и Лари проведе бърз професионален разговор с един млад лекар в бяла престилка, който беше влязъл с някакъв цивилен. Накрая Пат попита:

— Как е той?

— Отива си — каза Лари. — И няма да им разреши да го оперират. Знае си състоянието, а не иска да умре под ножа, преди да е видял твоя приятел тук.

— По дяволите, не го наричай мой приятел!

Младият лекар ми хвърли един критичен поглед, очите му пробягаха по мен от горе до долу и после за момент се спряха на лицето ми. Протегна ръка и пръстите му разтвориха клепачите ми, за да огледа зениците ми, но аз мигнах няколко пъти, за да го разкарам.

— Свали си лапите от мен, синко — казах аз.

Пат му махна с ръка да ме остави.

— Нека се мъчи, докторе. Не се опитвайте да му помагате.

Младият лекар сви рамене, но въпреки това продължи да ме наблюдава. Изведнъж за него бях станал интересен обект за психологическо изследване.

— По-добре го качете тук, горе. Не му остава много живот. Няколко минути, не повече.

Пат ме погледна.

— Готов ли си?

— Да не би да се интересуваш?

— Всъщност не. Нямаш избор.

— Нима?

Лари каза:

— Майк, карай, направи го.

Аз кимнах.

— Разбира се, защо не. И бездруго винаги ми се налагаше да му върша половината работа. — Пат стисна устни, а аз отново се ухилих. — Осветли ме какво искаш да разбереш.

Около ноздрите на Пат се появиха тънки бели линии, устните му бяха здраво стиснати и съвсем изтънели.

— Кой е стрелял по него. Това го питай.

— И каква е връзката?

Сега очите на Пат почти се притвориха и той ме мразеше и в червата, за това че отново бях започнал да разсъждавам. След миг се обади:

— Единият куршум почти го беше свършил. Вчера му го извадиха. Балистичната експертиза показа, че е от същото оръжие, с което е бил убит сенатор Нап. Ако оня боклук горе пукне, ще загубим нишката към убиеца. Ясно? Разбери кой го е прострелял.

— Дадено — казах аз. — За приятел всичко правя. Само че първо трябва да пийна.

— Никакво пиене.

— Тогава върви по дяволите.

— Донесете му едно питие — обърна се Лари към младия лекар.

Приятелчето кимна, излезе и след няколко секунди се появи отново с водна чаша, в която имаше едно голямо двойно. Поех го с ръка, която се тресеше доста зле, надигнах го и казах:

— Наздраве.

Човекът на леглото чу, че се приближаваме и извърна глава върху възглавницата. Лицето му бе изопнато и сгърчено от болка, а в очите му светеше блясъкът на идващата смърт.

Пристъпих напред и преди да успея да кажа нещо, той промълви:

— Майк? Ти си… Майк Хамър?

— Точно така.

Той ме огледа, обзет от колебание.

— Не ми приличаш на…

Знаех за какво си мислеше.

— Бях болен — прекъснах го аз.

Някъде отзад Пат изпръхтя презрително. Едва сега човекът го забеляза.

— Вън. Разкарай ги оттук.

Махнах им през рамо, посочвайки вратата, без дори да се обърна.

Знаех, че в този момент Лари се опитваше да изтика Пат навън, но въпреки изразените шепнешком протести, човек не спори дълго с един лекар в собствената му болница.

Когато с изщракване вратата отново се затвори, аз казах:

— Добре, приятел, искал си да ме видиш и след като вече си пътник, сигурно е заради нещо важно. Сега ме остави да разбера някои факта, без да увърташ. Не съм те виждал досега. Кой си ти?

— Ричи Коул.

— Добре. И кой те гръмна?

— Един тип, когото наричат… Дракона. Няма име… Не зная как се казва…

— Виж…

Той успя някак да вдигне ръка и немощно махна към мен.

— Остави ме да говоря.

Аз кимнах, придърпах един стол и седнах на страничната облегалка. Стомахът ми отново се беше свил на топка и започваше да ме боли. Плачеше за любимата бутилка и аз трябваше да обърша уста с опакото на ръката си, за да прогоня натрапчивата мисъл.

Мъжът направи гримаса и поклати глава.

— Ти… никога няма да го направиш.

Облизах устни с език, но по тях нямаше капчица влага.

— Да направя какво?

— Да я намериш, преди да е станало късно.

— Кого?

— Жената. — Очите му се затвориха и за момент на лицето му се изписа облекчение. — Онази жена… Велда.

Стоях там, сякаш бях скован от парализа, за секунда напълно обездвижен, с внезапно замръзнало съзнание и тяло, което се беше вдървило в един оглушителен безмълвен вик при споменаването на името, за което отдавна смятах, че е изписано на някой гроб. После вледеняващият студ беше заменен от една още по-ужасна изпепеляващо гореща вълна, а аз продължавах да седя там, стиснал ръце в юмруци, за да не им позволя да треперят. Велда.

Той ме наблюдаваше напрегнато и за момент трескавият блясък в очите му беше изчезнал. Видя какво стана с мен, когато спомена нейното име, и на лицето му се изписа странно изражение на одобрение.

Накрая успях да изрека:

— Ти си я познавал?

Той кимна едва забележимо.

— Познавам я.

Отново ме заля същото чувство и този път беше още по-ужасно, защото си давах сметка, че той не лъже и че тя беше жива, беше някъде. Жива!

Съвсем съзнателно положих усилие да овладея гласа си.

— Къде е тя?

— В безопасност е… за момента. Но ще я убият… ако не я намериш. Онзи, дето му викат Дракона, също я търси. Ще трябва да се добереш до нея пръв.

Бях останал почти бездиханен.

— Къде?

Искаше ми се да го сграбча и да изтръгна от него отговора, но той беше твърде близко до границата на вечната нощ, за да го докосвам.

Коул успя да пусне една крива усмивка. Думите му костваха невероятно усилие. Скоро щеше да свърши.

— Дадох един плик на Стария Дюй. Будката за вестници на Лексингтън до бар „Детелина“… за теб.

— По дяволите, къде е тя, Коул?

— Не… ти трябва да откриеш Дракона… преди той да се е добрал до нея.

— Защо аз, Коул? Защо по този начин? Защо не се обърнеш към ченгетата?

Усмивката все още висеше на устните му.

— Нужен е някой… безпощаден. Някой много ужасен. — Очите му бяха впити в моите, трескаво блестящи, отразяващи последно усилие за живот. — Тя каза… че ти би могъл… ако някой успее да те намери. Нямаше те… много дълго. — Сега вече се бореше със сетни сили. Оставаха му само секунди. — Никаква полиция… ако не стане наложително… Ще разбереш… защо.

— Коул…

Затвори очи, после успя да ги отвори отново и прошепна:

— Бързай!

И повече никога не успя да ги затвори. Сивата пелена се спусна, погледът му стана безжизнен, стаил неизказани неща, заради които бих жертвал едната си ръка, само да успеех да ги науча.

Стоях до леглото, вперил поглед в мъртвеца, а мислите ми търсеха опора в един мозък, все още подгизнал от твърде много поркане в голям брой барове. Не бях в състояние да разсъждавам и затова просто гледах и се питах в какъв ли момент, такъв като него беше намерил човек като нея.

Коул беше едър мъж. Лицето му, върху което се бе настанило спокойното изражение на смъртта, беше с груби черти, масивна челюст, покрита със синкава четина, и нос, счупен високо горе в основата си. Край едното му око преминаваше белег, който се скриваше чак в косите му, и би могъл да е оставен от удар с нож. Коул си беше мъжага и половина. В известен смисъл безпощаден тип с приятна външност, чиято работа беше да създава неприятности.

Ръката му, отпусната на чаршафа, беше с едри пръсти и яка китка. Кокалчетата му бяха покрити с белези, но никой от тях не беше скорошен. Стари белези от отдавнашни битки. Ноктите му обаче изглеждаха някак несъвместими с тази ръка. Бяха плътни и квадратни, но грижливо поддържани. Отразяваха цялото старание, което можеше да им посвети един маникюрист, посещаван веднъж седмично.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Пат и Лари. Отправиха едновременно погледи към тялото и после застинаха в очакване. Взряха се в мен и онова, което видяха, накара и двамата тутакси да придобият безстрастно изражение.

Лари набързо прегледа тялото на леглото, вдигна телефона и предаде съобщението на някого в другия край. След секунди пристигна още един лекар, придружен от две сестри. Удостовери ситуацията и я отрази подробно на картона.

Когато се обърна, той впери поглед в мен и с доста особено изражение ме попита:

— Добре ли се чувствате?

— Нищо ми няма — отвърнах аз. Гласът ми прозвуча като чужд.

— Искате ли още едно питие?

— Не.

— По-добре си глътнете малко — каза Лари.

— Не искам.

Пат каза:

— Майната му. — Мушна пръсти под мишницата ми. — Хайде навън, Майк. Да излезем да си поговорим.

Можех да му кажа какво да направи с този разговор, но сковаността беше все още там, смразяващо чувство, което възпира мисли и движения, болезнено, но резултатно. Така че се оставих да ме отведе до малката чакалня в дъното на коридора и се настаних на мястото, което ми посочи.

Няма начин да се опише незабавната реакция, последвала внезапен шок. Ако ме беше сполетял по друго време и в друга година, щеше да бъде съвсем различно, но сега стеблото на унинието беше изсъхнало и чупливо и отказваше да се сведе под напора на вятъра от необуздана радост.

Бях способен единствено да си седя там и да си припомням думите му, тона му, гласа му, начина, по който се сгърчи лицето му, когато ме видя. Явно беше очаквал нещо различно. Този, когото се беше стремил да открие, далеч не беше приятелчето с отличителните белези на Батъри и боклукчийските шахти по авенютата, гравирани върху лицето му.

— Кой беше той, Пат? — попитах аз с кух и вял глас.

Пат не си направи труда да отговори на въпроса ми. Усещах как очите му пълзяха по мен, докато накрая попита:

— Какво ти каза?

Поклатих глава. Само веднъж. И аз можех да бъда категоричен.

Със спокойна и безстрастна откровеност Пат продължи:

— Ще ми кажеш. Ще те обработим така, че говоренето няма да представлява никакво усилие. Ще излезе от теб, защото няма да ти е останало и едно нервно окончание, което би могло да го спре. Знаеш това.

Чух как Лари се намеси с напрегнат тон:

— Престани, Пат. Не може да понесе много.

— А на някой да му пука? Той е съвсем излишен. Боклук, воняща подгизнала отрепка. Сега знае нещо, което трябва да ми каже. И ти смяташ, че аз ще се безпокоя за него? Лари, приятелю, ти очевидно вече просто не си даваш сметка какво представлявам.

Стената пред мен беше дружелюбно светлозелена. Напълно гладка — от край до край. Като обширна тревна площ, съвсем девствена. Нямаше никакви чужди обозначения, никакви отвличащи вниманието картини. Безчувствена. Антисептична.

Усетих как Пат сви рамене и пръстите му отново се забиха в ръката ми.

— Добре, умнико. Сега ще стане така, както аз наредя.

— Вече ти казах, Пат.

— По дяволите, Лари, престани! Тази отрепка може да ни отведе до убиеца. Той научи нещо от онзи приятел и аз възнамерявам да разбера какво е то. Не ми пробутвай разни набожни тъпотии или медицински боклуци за това какво може да стане. Познавам типове като този тук. Цял живот се занимавам с тях. Непрекъснато ги пребиват по баровете, блъскат ги коли, нападат ги крадци и всеки път се отървават с някой и друг нов белег. В състояние съм да го размажа и може би той ще проговори. Възможно е и да не успея, но едно ще ти кажа. Аз ще си взема от него своето, пък после, като му дойде редът, докторите могат да съберат парчетата. Само че аз съм първи, ясно?

За момент Лари не му отвърна нищо, а после тихо каза:

— Естествено, че ми с ясно. Може би ти самият ще се възползваш от известна медицинска помощ.

Чух как Пат, докато си поемаше дъх, тихо изсъска. Като змия. Ръката му беше отпусната върху моята и дори без да го виждам, знаех как изглежда лицето му. Познавах това негово състояние отпреди, когато секунда по-късно той беше застрелял един човек.

Този път му се наложи да чуе какво щях да му кажа аз:

— Той е прав, стари приятелю. Ти наистина си болен.

Знаех какво ще последва и нямаше никакъв начин да го избегна. Беше светкавичен, беше здрав, но не ми причини никаква болка. Все едно че политаш към страната на сънищата, където всичко е тихо и събуждането е нежелателно, защото тогава наистина ще боли, а ти не искаш да изпиташ това.

 

 

— Как се чувстваш сега? — попита Лари.

Глупав въпрос. Отново затворих очи.

— Оставихме те тук в болницата.

— Хайде да не ми правите повече услуги.

— Не се тревожи. Ти си под социално попечителство. Регистриран си като отявлен алкохолик, при това буйстващ. Така че, ако си наистина внимателен, може и да ги убедиш да те пуснат отново на улицата. Макар че аз дълбоко се съмнявам. Капитан Чеймбърс те притиска здраво.

— Да върви по дяволите.

— Той не е единственият.

— Е, и кои са другите? — Гласът ми беше пресипнал и стържещ, едва се чуваше.

— Окръжният прокурор, неговият помощник и някои хора с неясна самоличност, но от по-висши кръгове, проявяват подчертан интерес към сведенията, които можеш да дадеш.

— И те да вървят по дяволите.

— Това може да се окаже полезно, за да те измъкнем оттук.

— Глупости. За първи път от толкова време съм на легло. Тук ми харесва.

— Майк. — Гласът му се беше променил. Сега в него прозвуча нотка, която нямаше нищо общо с лекаря професионалист при леглото на болен. Беше тревожна и напрегната, ето защо аз си позволих да отворя очи и да го погледна.

— Не ми харесва това, което става с Пат.

— Бияч.

— Хубава дума, но не му я прикачвай. Тук здравенякът си ти. Изобщо не приличаш на него.

— Той е издръжлив.

— Да, в определен смисъл. Истински професионалист. Добре обучен и може да върши някои неща, които не са по силите на повечето хора. За разлика от тях той е полицай. Пат е едно нормално човешко същество с емоции. Или поне беше. Запознах се с него, след като ти се пропи. Бях свидетел как ден след ден Пат си променя характера. Причината беше самият ти и онова, което си сторил на Велда.

Пак това име. В една секунда изживях всички онези дни, в които то беше живо и с мен. Тя беше страхотна, истинска Валкирия, с коси, черни като нощта.

— Че на него какво му бърка?

— Казва, че тя е била и негова приятелка.

С мъка, съвсем бавно аз отворих очи.

— А ти знаеш ли какво беше тя за мен?

— Да, струва ми се.

— Добре.

— Не е изключено и той да е бил влюбен в нея — каза Лари.

Нямах сили да се изсмея така, както ми се искаше.

— Тя беше влюбена в мен, док.

— И въпреки това той може да е бил влюбен в нея. Вероятно изобщо не си го осъзнал, но аз останах с такова впечатление. Както знаеш, той и досега си е ерген.

— Ами. Влюбен е единствено в работата си. Познавам го.

— Така ли?

Върнах се в мислите си към изминалата нощ и не успях да сдържа усмивката, която се опитваше да изпълзи на устните ми.

— Може би не, док, може би не. Но това е много интересно хрумване. И обяснява куп неща.

— Сега той е по петите ти. Характерът му, цялото му същество е претърпяло невероятна промяна. И в центъра на всичко това си ти. До този момент той никога не е имал възможност да те спипа и да те накара да си платиш за онова, което се е случило. Сега си в ръцете му и така здравата си я загазил, че, повярвай ми, ще ти го върне тъпкано.

— Това е войнишки разговор, док.

— И аз съм бил в същата война, приятелю.

Отново отправих поглед към него. Лицето му беше изнурено, очите — изпитателни и сериозни.

— И какво се очаква от мен да направя?

— Той никога не ми е казвал, а и аз не съм си разрешавал да засягам този въпрос, но тъй като съм по-скоро негов приятел, отколкото твой, той ме интересува повече.

— Тъпи обноски като за болен, док.

— Може, но той ми е приятел.

— Едно време беше и мой.

— Но вече не е.

— Е, и?

— Какво можеш да очакваш от един пълен алкохолик, при това буйстващ?

За първи път той се разсмя истински.

— Разбрах, че едно време си тежал към 103 кила.

— Там някъде.

— А сега си смъкнал на 76, обезводнен, недохранен. Скитник, нали така?

— Няма защо да ми напомняш.

— Въпросът не е в това. Ти загуби.

— Не, не съм.

— О?

— Докторите не разговарят сериозно с един буйстващ алкохолик. Зная добре какъв бях. Но сега имам избор на думи, ако можеш да го усетиш.

Той се засмя отново.

— Бях. Отбелязах го.

— Тогава говори.

— Добре. Сега си един пропаднал тип. Вече нищо не ти е останало. Физически, имам предвид. Станало е нещо и ти си се опитал да се удавиш в алкохол.

— Аз съм слаб човек.

— Ами, просто комплекс за вина. Било е нещо, с което не си успял да се справиш. Случва се и с най-коравите типове, които съм виждал. Успяват да държат всичко в ръцете си, докато се случи непоправимото и с тях е свършено. Окончателно.

— Както стана с мен.

— Да.

— Продължавай.

— Ти беше един пияница.

— Като мен има много. Познавам дори някои лекари, които…

— Успя да се измъкнеш доста бързо.

— Спокойно, док.

— Не се опитвам да проявявам любопитство — припомни ми той.

— Тогава карай направо.

— Добре — каза той. — Разкажи ми за Велда.