Метаданни
Данни
- Серия
- Майк Хамър (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Girl Hunters, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Левкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мики Спилейн
Заглавие: Ловци на момичета
Преводач: Людмила Левкова
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Гарант-21“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: ДФ Полиграфически комбинат, София
Редактор: Ясен Николов
Художник: Николай Янчев
Коректор: Мария Сарафова
ISBN: 954-8009-27-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3695
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Ако грешах, преследвачите щяха да хванат Велда. Тя щеше да бъде мъртва. Те не искаха нищо друго от нея, освен смъртта й. Както и да е, майната им на техните вонящи скривалища. Майната им — и на тях, и на проклетите им философии. Смъртта и разрухата бяха единствените неща, на които беше способна сбирщината от Кремъл. Те познаваха стойността на насилието и смъртта и я използваха непрестанно в един безумен план да смажат всичко, освен себеподобните си.
Но имаше нещо, което не знаеха. Не знаеха как да се справят, когато всичко това се обърнеше срещу тях и избухнеше в собствените им физиономии. Само ако е мъртва, помислих си аз, и ще се впусна в свой собствен лов. Мислят си, че те могат да преследват? Тъпотии. Нямат представа какво значи да използваш истинско насилие. Смърт? Ще ги пипна, всеки един от тях, независимо от това дали са малки или големи, без значение къде се намират. Ще ги сваля като толкова други дрисльовци в скапаните им самолети и то така, че да се побъркат от страх, и тези, които ще бъдат следващата ми плячка, няма да имат и миг покой, докато главите им не се разхвърчат във всички посоки.
Тъй че по-добре да не греша.
Денис Уолас е знаел кой е трябвало да вдигне сандъка. Времето не е стигало за сложна размяна на кодови сигнали за разпознаване и ако Денис е бил наясно, че това е нещо повече от майтап, би могъл евентуално да се провали. Не, налагало се е да бъде бързо и просто и в никакъв случай страшно. Предал е сандъка на човек, чието име му е било казано предварително, и тъй като сандъкът е бил достатъчно голям, вероятно за пренасянето му са използвали камион. Видял е някакъв надпис на камиона, който му е помогнал да разпознае и него, и шофьора, и после с малко старателна работа с нож върху корема му, паметта му е била принудена да възстанови и най-малката подробност около сделката.
Трябваше да съм прав.
Арт Рикърби беше посочил следата.
Името на човека трябваше да бъде Алекс Бърд — старият приятел на Ричи от военните години, който имаше птицеферма в Марлборо, Ню Йорк, и който по всяка вероятност притежава пикап, с който би могъл да пренесе един сандък. Той би бил в състояние да направи тази услуга, да си държи устата затворена и да забрави какво е свършил, точно както са го обучавали. След това най-вероятно е пропуснал съобщението по вестниците за смъртта на Ричи, което обяснява защо, след като приятелят му вече е бил мъртъв, той не се е обърнал към полицията.
Докато стигнах до моста „Джордж Вашингтон“ звездите на нощното небе избледняха и отново се чувстваше дъхът на приближаващ дъжд. Поех по Палисейдс Драйв и там, където завих, за да продължа нагоре по скоростната магистрала, дъждът се изсипа на тънки полегати струйки, които оставяха вадички по шосето и плющяха по предното стъкло.
Обичах нощи като тази. Способна е да възцари всеобщ покой. Стъпките в такава нощ стават по-тихи и кучетата никога не лаят в дъжда. Той замъглява гледката и заглушава звуци, които иначе могат да те издадат, и понякога стават толкова успокояващи, че биха могли да те подмамят в смъртоносен сън. Да, спомнях си и други такива нощи. Мъртвешки нощи.
При Нюбърг излязох от магистралата, влязох в града по 17K и после свърнах на север по 9W. Когато стигнах до Марлборо, спрях при една бензиностанция и попитах работника дали знае къде живее Алекс Бърд.
Да, знаеше. Обясни ми как да стигна и за да съм съвсем сигурен, аз си скицирах маршрута, после отново поех по черния път, който свиваше обратно към вътрешността.
Първия път я подминах, направих завой на кръстопътя, проклинайки се, после бавно поех обратно нагоре по шосето, като внимателно се оглеждах за пощенската кутия. Върху нея нямаше никакво име, само голяма, издялана от дърво птица. Предния път е била точно в сянката на едно дърво, но сега се открояваше на светлината на фаровете ми и тогава забелязах алеята, която водеше навътре. Завих по нея, спрях малко встрани в храстите и угасих мотора.
Фермата се падаше на около сто и петдесет ярда встрани от пътя — една стара сграда, ремонтирана в малко по-съвременен стил. Зад нея, на фона на слабото сияние на нощните светлини, се открояваха две дълги постройки за пилетата, а влажният въздух беше натежал от миризмата на птичи тор. Вдясно, стотина крачки по-нататък, в неосветената част стърчеше двуетажен хамбар без всякакви прозорци. Беше потънал в мрак.
Когато стигнах до къщата, видях, че единствената запалена лампа беше в една стая на долния етаж откъм страната на комина — очевидно всекидневната. Останах неподвижен около минута, докато очите ми се ориентират в тъмнината. Наоколо не се виждаше никаква кола, но това съвсем не беше показателно, тъй като имаше предостатъчно места, където можеше да бъде скрита. Измъкнах 45-калибровия патлак, тикнах един пълнител в цевта и дръпнах с палец петлето.
Преди обаче да успея да направя и крачка, лампа светна и в срещуположната стая на първия етаж. Зад завесите една сянка прекоси стаята бавно и съвсем целенасочено, мина няколко пъти покрай прозореца и след това изчезна. Изчаках, но светлината не угасна. Вместо това на последния етаж също се появи светлина, но беше твърде оскъдна и стигна, колкото върху завесите да се откроят неясните очертания на човешка фигура.
В този момент внезапно осъзнах какво означаваше това и хукнах към вратата. Някой претърсваше къщата.
Вратата беше заключена и твърде масивна, за да мога да я отворя с ритник. Надявах се дъждът да заглуши шума, който щях да вдигна, после сложих шлифера си на прозореца и натиснах. Стъклото се разтроши откъм вътрешната страна и почти беззвучно се посипа по килима, аз освободих застопоряващото устройство, вдигнах прозореца и се прехвърлих през перваза.
По всяка вероятност мършавият оплешивяващ мъж, привързан към облегалката на стола, беше Алекс Бърд. Главата му беше клюмнала напред със забита в гърдите брадичка и когато я повдигнах, очите му се впиха в мен с безжизнен поглед. Отстрани на главата му имаше лека подутина, там, където е бил ударен, но като се изключат ожулванията по китките и глезените, други белези нямаше. Тялото му беше с топлината на настъпилата буквално преди минути смърт, а аз бях виждал твърде много случаи на сърдечен удар, за да не съм в състояние да поставя диагнозата и сега.
Явно Дракона беше успял да се добере до Алекс Бърд. Спипал го е точно там, където можеше да го накара да проговори, и сърцето на човечеца просто е експлодирало. Това можеше да означава само едно. Той не беше проговорил. Дракона продължаваше да търси. Той все още не знаеше къде е тя.
И сега, точно в тази секунда, беше горе и обръщаше къщата наопаки!
Стълбите завиваха към горната площадка и аз се свих в сянката до стената, докато по звуците успях да определя съвсем точно къде се намираше. Положих усилие да не се разсмея високо, защото се чувствах толкова добре и въпреки че се сдържах да не се разкискам на глас, не можах да потисна усмивката си. Усетих как се разлива по лицето ми, а после и придърпването през раменете към гърба, след което вече бях готов да тръгна.
Разбрах, когато усети. След като смъртта е твоят бизнес, ти имаш чувство за нея, един чисто животински инстинкт, който ти подсказва кога е наблизо, дори и в случаите, когато не си в състояние нито да я видиш, нито да я чуеш. Просто знаеш, че е там. И в мига, в който той внезапно усети присъствието ми, аз също разбрах, че той вече знае.
Изведнъж на горния етаж настъпи пълна тишина. Чу се най-тихото металическо изщракване, което можеше да издаде един пистолет, и това беше всичко. И двамата застинахме в очакване. И двамата знаехме, че това състояние няма да продължи дълго.
Не можеш да си играеш игрички, когато времето е толкова важно. Поемаш риска да те застрелят и може би само ако оцелееш, успяваш да отправиш своя изстрел точно в целта. Длъжен си да приключиш играта със съзнанието, че един трябва да умре, а понякога и двама, но друг начин не съществува. За първи път и двамата разбирате, че това е схватка между професионалисти, двама хладнокръвни убийци, изправени един срещу друг, и че няма такова нещо като спортсменство — ако бъде допуснато преимущество, от него ще се възползва другият, а този, който го е допуснал, ще бъде мъртъв.
Показахме се иззад ъглите едновременно с оглушителния трясък на моя 45-калибров патлак, който изби желязото от ръката му. Внезапно усетих пламтяща болка отстрани и още една в ръката. Това беше мигновен огън, изстрелян напосоки, докато успееш да попаднеш в целта, и в рамките на четирите бързи изстрела, аз го видях там, в горния край на стълбището — огромен, с високи скули, които наистина придаваха на лицето му индиански вид, с черна коса, паднала ниско над челото му, и със зейнала уста, разкривена от наслаждението, което изпитваше от действията си.
А после моят изстрел изби пистолета от ръката му и преимуществото беше негово, защото беше там, горе, обезумял убиец със застинал на устните му вик, и като животно, каквото си беше, той реагира мълниеносно и се хвърли към мен с главата напред през смъдящия парлив пушек от изстрелите.
Ударът ме повали по гръб и аз се тръшнах върху някаква масичка в ъгъла, така че лампата върху нея се разби на хиляди парченца точно до главата ми. Сграбчих го, палтото му се раздра и една дълга ивица остана между пръстите ми, после той успя да се измъкне с ръмжене и гърлена псувня, като се претърколи и се изправи на крака като истински акробат. Патлакът беше изхвърчал от ръката ми и лежеше точно до стъпалото. Трябваше ми само едно бързо движение и щеше да бъде мой. Той видя какво се канех да направя, прецени шансовете си и разбра, че не може да ме достигне, преди да съм докопал пистолета, и в мига, когато се устремих към него, хукна към всекидневната и изхвърча през входната врата навън. Затворът беше напред, петлето назад, така че разполагах поне с още един патрон, а той не можеше да си позволи риска да загуби. Съзрях размазаната му сянка, да се носи към алеята за колите и когато се изправих на вратата, разкъсвайки струящия навън поток светлина, той завиваше в мрака към хамбара. Пуснах един изстрел след него и чух как куршумът се заби в дъските.
Беше последният. Този път затворът си остана в задна позиция. Хвърлих пистолета на тревата, хукнах към хамбара и преди да е успял да залости вратата, се гмурнах в черния мрак.
Той се хвърли отгоре ми като котка, но направи грешка и посегна към дясната ми ръка, мислейки, че тя стиска пистолета. Тогава с другата сграбчих лицето му и почти го разкъсах. Той не изкрещя. Издаде само някакъв гърлен звук и се вкопчи в шията ми.
Беше голям, силен и безумен, но тази игра беше и моя. Надигнах се, отхвърлих го от себе си, скочих и нанесох удар с крак, там, където ми се струваше, че се намира. Пропуснах целта си, но върхът на обувката ми го уцели отстрани, той изгрухтя и ми отвърна със страхотен замах, който успях да блокирам само частично. Усетих как следващият удар се стоварва отгоре ми и се оставих на един стар рефлекс. Когато нещата се развиват в твоя полза, една хватка от джудо би била страхотна, но съкрушителният десен прав във физиономията може да направи на нищо и джудо, и карате, и каквото и да е, стига да попадне в целта първи.
Ръката ми нанесе точно такъв удар и потъна в кашата от кости и разкъсана плът. В същия миг усетих мириса на кръвта и долових хриптенето, с което се опитваше да си поеме дъх. Успя да ме сграбчи, а ръцете му бяха като огромни хищни лапи. Просто се беше вкопчил в мен и аз знаех, че ако не успея да се измъкна, той може да ме убие. Усети, че ще опитам удар с коляно и леко се извъртя, за да го блокира странично. Но аз направих нещо по-лошо — сграбчих го, стисках и извивах, а викът му беше като писък на жена, толкова висок, че звукът почти секна, и, обезумял от болка, той ме блъсна така силно, че аз почти изпуснах онова, което бях оставил от мъжествеността му с тази отчаяна хватка. Тласкан от сляпа омраза той се хвърли към мен и когато се препънах в нещо, той скочи отгоре ми като диво животно, зъбите му се впиха в плътта ми, ръцете му блуждаеха и разкъсваха. Почувствах шока на неописуема болка и трошене на ребра под тежестта му, но колкото и да се мъчех, не успях да го отблъсна, той продължаваше да ме притиска и да ме блъска с глава, без да престава да надава този тънък почти като свирка писък. След минута той щеше все още да е жив, а аз вече мъртъв, и тогава Велда щеше да умре.
Когато името й проблесна в съзнанието ми, нещо стана, малкото, което беше останало, се оказа все още там, аз вдигнах лакът, внезапно блъснах главата му назад, после нанесох още един отривист в челюстта и още един, и пак, и пак, а след това вече бях отгоре му и удрях, удрях, блъсках, премазвах… накрая той вече не помръдваше под мен. Дишаше, но вече лежеше неподвижно.
Изправих се и успях някак да се добера до вратата, застанах там и вдишвах огромни глътки въздух. Усещах как кръвта шурти от носа и устата ми и мокри ризата ми, а при всяко вдишване страната ми се разкъсваше и гърчеше в непоносима болка. Двете рани от куршум бяха нищо в сравнение с останалите. Бях изстискан докрай, разкъсан, почти унищожен, но победих. И сега този копелдак щеше да умре.
От вътрешната страна точно до вратата открих електрически ключ. Светна само една малка крушка, но тя беше достатъчна. Върнах се до мястото, където Дракона лежеше по гръб, събрах солидно количество слюнка и се изплюх в лицето му. После механично пребърках джобовете му и не намерих нищо, освен пари, докато накрая забелязах, че един от ударите ми в главата му беше смъкнал отстрани парче коса. Дръпнах перуката и под нея открих няколко микрофилма.
Майната им, не знаех какво съдържаха, пък и въобще не ме интересуваше. Дори се ухилих на този идиот, защото той наистина приличаше на индианец, само че сега вече полускалпиран от един аматьор. Беше голям, направо огромен. Високи скули, нещо славянско в очите, устата му — жестока цепнатина, веждите му — гъсти и черни. Макар и с половин скалп, нямаше кой знае колко да прилича на индианец. Във всеки случай, не на някой от нашите.
На стената висеше брадва с дълга дръжка и добре наточено двойно острие. Смъкнах я от гвоздея и се върнах при Дракона.
Как точно се убиваше дракон? Можех да забия брадвата в търбуха му. Щеше да бъде доста забавно. Можех да разцепя черепа му право през средата и така щеше да изглежда още по-добре. Като видят снимките, вече нямаше да се мотаят наоколо. Ами вратът? Едно „прас“ и главата му щеше да се търкулне, както едно време са правели японците. Глупости, защо да бъде по този начин?
Тоя приятел щеше да умре истински.
Погледнах грамадната свиня, оставих брадвата на пода и го подритнах с върха на обувката си. Какво беше казал Арт? Нещо за страданието? Мислех, че е побъркан, но може и да се окаже прав. Ами да, съвсем може да си е прав. Все пак с нещо трябваше да им се покаже, че има други хора, които се отнасят с тези комунистически мърлячи точно, както те самите се отнасят с другите.
Някакъв знак.
Сега това беше Горлин, другарят Горлин. Драконите престават да бъдат дракони, след като бълват кръв, която им тече по брадата.
Обиколих постройката, за да потърся знак.
Намерих го в дъното на хамбара на един тезгях.
Пирон за двайсет цента и чук, чийто ударник от едната страна беше сферичен, а от другата — заострен. Пиронът изглеждаше с дължина към десетина сантиметра, а главичката му беше колкото десетцентова монета.
Върнах се обратно и обърнах другаря Горлин по очи.
Прострях ръката му с длан към пода.
Чукнах няколко пъти по талпите наоколо, докато открих напречната греда, и положих ръката му точно върху нея.
Колко жалко, че не беше в съзнание.
После поставих пирона в средата на ръката му и започнах да го блъскам с чука, да блъскам, блъскам, блъскам, докато главичката на този пирон потъна в кожата му и сега той беше така здраво прикован за пода като някакъв чарк, че никога нямаше да се освободи, ако не го измъкне с клещи, само дето това хич нямаше да му се удаде с шлосерския чук. Захвърлих чука до него и казах:
— По-добре и от белезници, приятел — но той не схвана вица. Все още беше изключил.
Навън дъждът се беше усилил. Винаги го прави след подобно нещо, опитвайки се да отмие спомена за него. Вдигнах пистолета си, отнесох го в къщата, разглобих го, избърсах го от влагата и после отново го сглобих.
Едва тогава се отправих към телефона и помолих централата да ме свърже с Ню Йорк, а номерът, който дадох на момичето, беше на брокерската агенция „Пиъридж“.
Обади се самият Арт Рикърби.
— Майк? — каза той.
— Да.
В продължение на няколко секунди цареше мълчание.
— Майк…
— Пипнах ти го. Жив е все още.
Все едно че му бях казал колко е часът.
— Благодаря — каза той.
— Ще ми се отплатиш за тази услуга.
— Ще се погрижа. Къде е той?
Обясних му. Разказах му и цялата история. Поисках веднага да се обади на Пат и на Хай и да даде гласност на случилото се. С най-големи подробности. Сега вече почти всичко беше разкрито.
Арт каза:
— Само още едно нещо, Майк.
— Какво?
— Твоят проблем.
— Всичко е наред. Край. Седях тук, почиствах си пистолета, и ми се стори като изщракване с пръсти. Толкова просто. Ако се бях сетил веднага, Дюй, Денис Уолас и Алекс Бърд сега щяха да са живи. Оказа се трагично просто. Още преди няколко дни можех да съм открил Велда.
— Майк…
— Ще ти се обадя, Арт. Другата част от Дракона все още не е мъртва.
— Какво? — Той не ме разбра.
— Зъб и Нокът. Току-що приключих със Зъб. Нокът ще изисква повече усилия.
— Ще ни трябват показанията ти.
— Ще ги имате.
— Как ще…
Прекъснах го с едно: „Ще ти се обадя.“