Мики Спилейн
Ловци на момичета (11)

Единадесета глава

И отново беше нощ, а градът навлизаше в своя пъклен живот като любовница на граф Дракула. Ярката светлина на деня, която можеше да смъкне фасадата на фалша и да оголи слоя мръсотия, сега беше изчезнала. За наблюдателите нереалното се превърна в реалност, а под разноцветните измамни светлини мръсотията се промени във фини, едва доловими цветове и сякаш целият този огромен куп от бетон, стомани и стъкло, беше създаден единствено, за да съществува в нощта.

Оставих колата си на паркинга на ъгъла на Осмо авеню и Петдесет и втора улица, обадих се на Хай Гарднър, казах му да ме чака в „Блу Рибън“ на Четирийсет и четвърта и после се отправих пеша към заведението, потънал в мисли за онези дреболии, които бях длъжен да анализирам много по-рано.

Цялата тази работа ми изглеждаше невъзможна — седем години, държана в капан в Европа. За това време човек можеше пет — шест пъти да обиколи света. Но тогава той нямаше да е в капан. А въпросът е, че те са били. Ако Велда или Ерлих бяха просто аматьори, щяха да ги спипат без всякакви проблеми, но техният професионализъм им беше помогнал да се измъкнат. Почти. Което вече правеше Велда дори по-добра, отколкото самият Ерлих.

Някак си не изглеждаше вероятно.

А беше.

Хай беше пристигнал в „Блу Рибън“ преди мен и ме очакваше на една маса, като пиеше халба гъста тъмна бира. Кимнах на сервитьора и той отиде за моята. Дадохме си поръчката, ядохме и едва тогава Хай си направи труда да отправи към мен странния си поглед над току-що запалената пура.

— Свърши ли?

— Вече не остана много.

— Тук ли ще говорим?

— Това място не е по-лошо, от което и да е друго. Ще чуеш повече, отколкото можеш да събереш в една колона.

— Караш ме да се притеснявам за обема.

И той се облегна назад и ме остави да му разкажа онова, което вече бях изложил пред Лаура. От време на време си водеше бележки, защото сега му беше времето. Казах му онова, което знаех и мислех, обясних му каква според мен беше ролята на всеки един и през няколко минути той вдигаше поглед от листовете си, в него се четеше абсолютна недоверчивост, поклащаше глава и после си записваше още нещо. Когато смисълът на цялата картина започна да прониква в съзнанието му, зъбите му така силно стиснаха пурата, че тя увисна от устата му почти пречупена, угасна, той я хвърли в чинията и запали нова.

Когато свърших, той каза:

— Майк, ти даваш ли си сметка до какво си се добрал?

— Ясно ми е.

— Как можеш да си останеш така дяволски спокоен?

— Защото грубата част започна току-що.

— Ти си господ, човече.

— Знаеш какво липсва, нали?

— Естествено. Нещо в главата ти. Опитваш се да се противопоставиш на цял политически комплот, който се стоварва на главата ти с невъобразима сила. Независимо от това къде се намираш. Майк, ти не можеш да се бориш сам срещу всички тези хора.

— Глупости. Изглежда ще ми се наложи. Аз не съм от личностите, които се радват на обществено признание. Кой ще обърне внимание на думите ми?

— Този Арт Рикърби не би ли могъл да…

— Той е обзет от една-единствена мисъл — да спипа убиеца на Ричи Коул.

— Не ми се струва много вероятно. Той е опитен федерален агент.

— И какво от това? Когато нещо те засяга лично, патриотизмът за известно време може да остане на заден план. Има много други агенти. Той иска убиеца и знае, че накрая аз ще се добера до него. Както Велда представлява ключ към едно нещо, аз съм ключ към друго. Те смятат, че ще успея да стигна до онова, което ми е оставил Ричи Коул. Сега вече знам какво е то. Ти също, нали?

— Да — каза Хай. — Скривалището на Велда, където и да е тя.

— Точно. Те нямат представа дали вече го знам или тепърва ще го търся. Но можеш да бъдеш абсолютно сигурен в едно — те са наясно, че Ричи не е умрял веднага и ме е очаквал, за да ми посочи мястото. Но не могат да бъдат сигурни, че ми е предал тази информация. Не могат да бъдат убедени в нищо, те разбират, че ако искат да открият Велда, аз трябва да съм жив.

Очите на Хай станаха замислени.

— Жив? Нали на два пъти се опитаха да те застрелят?

— Добре, но тези два опита нямаха връзка помежду си, а и аз не знам да има някой първокласен убиец, който би пропуснал целта. И в двата случая аз представлявах просто идеална мишена.

— Тогава защо са били тези опити?

— Ще ти обясня защо — казах аз. Наведох се напред през масата и усетих как ръцете ми конвулсивно се свиват и отпускат в едва сдържано желание да удушат някого. — Тези два опита бяха съвсем преднамерено неуспешни. Искали са да ме притиснат, а ако нещо може да раздвижи човек, то е породеното у него усещане, че всеки миг може да бъде застрелян. И ако съм имал нещо да свърша или да крия, то много бързо щеше да излезе наяве.

— Но ти не им го разкри?

Ухилих му се и видях отражението си в стъклата на картините над главата му. Лицето никак не беше симпатично — озъбено, с изписани върху него омраза и някаква необузданост, които не се поддаваха на описание.

— Не. И затова сега наистина съм мишена, защото зная твърде много. Те са разбрали, че аз нямам информация за скривалището на Велда и отсега нататък само мога да им създавам неприятности. Мога да се обзаложа с теб, че вече са по следите ми.

— Майк, ако се обадиш на Па…

— Зарежи тая работа. Той вече не е приятел. Би направил всичко, за да ми закове задника, не забравяй това.

— Той запознат ли е с фактите?

— Не. Да се разкара на майната си.

Хай бутна очилата си назад и се намръщи.

— Е, и какво смяташ да правиш?

— Да правя ли, стари приятелю? Ще ти кажа какво. Тръгвам по следите на липсващата брънка. Ако след всичките тези години не бях толкова бавен, досега да съм я открил. Тръгвам след фактите, които могат да сложат край на тази игра, а ти идваш с мен.

— Но ти каза…

— Нищо не съм казал. Нямам представа къде е тя, само че зная някои други неща. Ричи Коул се е върнал в тази страна на пожар и после е изпълзял, за да ме търси. Било е страхотно важно, а аз не съм го разбрал. Майната ми, изобщо не съм се сетил!

— Но какво?

— Хайде, Хай, Ричи е бил контрабандист, тайно е вкарал Велда на кораба, с който е пристигнал. Изобщо не я е оставял в Европа. Върнал я е тук, в тази страна!

Той бавно остави пурата си, проумявайки смисъла на това, което чуваше.

— Бил е длъжен да я измъкне тайно, иначе онези са щели да я убият. Ако бяха взели самолет, те просто щяха да го взривят над океана, ако се беше качила под чуждо име на някой кораб, щяха да разполагат с достатъчно време, за да я открият, и тогава една от пътничките просто щеше да падне през борда. Не, той е измъкнал Велда скришом. Качил я е на онзи кораб и я е довел тук.

— Така го казваш, че изглежда съвсем лесно.

— Разбира се, че е лесно. Да не мислиш, че е станало без съдействието на някой от екипажа? Тези момчета обичат да пързалят капитана и митничарите. Какво им пука, след като отговорността пада върху Коул? Той е бил на малък търговски кораб без точно определен рейс, а на тези черупки моряците могат да правят практически всичко, стига да го поискат и да знаят как. Виж, искаш ли да ти цитирам няколко примера?

— Зная, че е възможно.

— Добре тогава, ето ти номерът. Когато тръгват, Ричи е наясно, че Дракона е съвсем близо до Велда. Нямат никакво време. Налага му се да действа сам. А този проект е по-важен от всичко останало в света за момента, достатъчно крупен, за да му даде основание да наруши дадените разпореждания. И той я измъква, без обаче нито за миг да подценява врага. Знае, че те са предвидили и този ход и че ще го чакат.

Както и става. Дракона вече е тук, проследява Коул, смятайки, че той ще тръгне към някакво предварително уговорено място, където е скрил Велда, но щом разбира, че няма нищо подобно, бързо си прави сметката и застрелва Коул. Налага се веднага да изчезне заради събралата се тълпа и едва по-късно успява да се добере до Стария Дюй и тогава разбира за мен. Не ме питай как точно могат да го направят — навсякъде си имат източници на информация. После се връща, убива Дюй, само че не открива съобщението от Коул и е принуден да се лепне за мен, за да види дали няма да го отведа където трябва.

Хай отново се мръщеше.

— Но аз нямаше как да го отведа при Велда, защото не знаех къде е тя — продължих аз. — Съвсем скоро той ще се сети за онова, което съобразих и аз. Коул е извел Велда от кораба с нечия помощ и този някой знае къде се крие тя.

— Какво смяташ да правиш? — Сега гласът му беше приглушен и овладян почти колкото моя.

— Да се кача на същия кораб и да разбера кой друг е участвал в тази работа.

— И как ще стане?

— Бъди мой гост и аз ще ти покажа по-грозната страна на живота.

 

 

Платих на шофьора на таксито пред бара на Бени Джо Гриси и когато Хай видя къде се намираме, подсвирна тихо и изрази гласно надеждата си, че си давам сметка какви ги върша. Влязохме вътре. Сладура и ситният му приятел стояха на обичайните си места и когато Сладура ме видя, придоби леко пепеляв цвят около устата и с бързо движение на главата метна поглед към бара.

С едно кимване Бени Джо даде очакваното разрешение, ние минахме покрай тях, без да кажем и дума, а когато стигнахме до бара, аз измъкнах картата, която ми беше дал Арт Рикърби и позволих на Бени Джо хубавичко да я поогледа.

— В случай че ти хрумнат някакви идейки като предния път, приятел, да знаеш, че ще вдигна това място във въздуха заедно с теб.

— Виж, Майк, аз никога…

— Затваряй си устата — казах аз. — Тук ли е Бейлис Хенри?

— Пепър? А-ха. Отиде в кенефа.

— Изчакай ме тук, Хай.

Отидох до вратата в дъното, на която пишеше „Мъже“, бутнах я и влязох. Старият Бейлис стърчеше до умивалника и си сушеше ръцете. Видя ме в огледалото и когато ме позна, очите му станаха бдителни. Обърна се и сложи ръце на гърдите ми.

— А, не, Майк, повече не, мойто момче. За каквото и да става въпрос, далече от мен. Последният път ми беше такъв урок, че скоро няма да го забравя. Вече съм стар, плаша се лесно и колкото живот ми е останал, искам да му се порадвам. Ясно ли е?

— Ясно.

— Тогава изобщо забрави какво си дошъл да ме питаш и не ме карай насила да говоря за старите времена или пак да се правя на репортер.

— Няма да стрелят по теб.

Бейлис кимна и вдигна рамене.

— То с теб може ли да се спори? Какво искаш да знаеш?

— На кой кораб беше Ричи Коул?

— На „Ванеса“.

— Кой кей?

— Беше на дванайсети, ама това вече не ти върши работа.

— Защо?

— Да го вземат дяволите, отплава онзи ден.

Онова, което имах да кажа, му го казах с приглушен глас. Всичко се е чувало през прозореца, защото мислех твърде бавно и сега тези два дни се бяха оказали фатални.

— Какво е имало там, Майк?

— Исках да видя един човек.

— Тъй ли? Аз пък мислех, че става въпрос за кораба. Ами тогава може би ще успееш да се срещнеш с някое от момчетата. Знаеш, че „Ванеса“ беше корабът, на който си имаха неприятности с профсъюза. Всички се оплакваха от кльопачката и повечето от хората отказаха да се качат пак. Профсъюзът наистина ги е притиснал яко.

Внезапно отново се беше появил някакъв шанс и аз се вкопчих в него.

— Слушай, Бейлис, Коул с кого движеше на кораба?

— Ти добре ли си, Майк, там в открито море…

— Нямаше ли някакви приятели на борда?

— Доколкото знам, не.

— А стига бе, човек не виси на някоя черупка месеци наред, без да се сближи поне с един човек!

— Така си е… виж, Коул обичаше да играе шах и там имаше едно момче… как беше… Ред Маркам, да, точно, Ред Маркам. Пиели си заедно и си правели по някоя и друга игричка, защото Ред наистина беше добър. Веднъж…

— Къде мога да го намеря?

— Знаеш ли къде е бардакът на Ани Стайн?

— Нощният приют за отрепки ли?

— Аха. Потърси го там. През деня се напорква и се прибира рано.

— Ако решиш, ела с мен.

— Майк, вече ти казах…

— Хай Гарднър е отвън.

Бейлис вдигна очи и се ухили.

— Бре, мамка му. Щом се мъкне и той, ще дойда. Когато аз вече бях цар на сензационните материали, той още беше нещастен драскач.

 

 

Сградата, която държеше Ани Стайн, беше известна като Пристанищния хотел. Едно преспиване там струваше долар, доста висока цена за тоя тип мизерни стаички, така че клиентелата беше сведена до работници на парче и приходящи моряци. Хотелът беше стар и мръсен, навсякъде се носеше воня на дезинфекционни препарати и пикоч, потисната отчасти от старчески мирис на поражение и запуснатост.

Когато ни видя, администраторът, който не искаше неприятности, ни даде регистрационната книга, без да задава никакви въпроси. Ред Маркам беше в третата стая на втория етаж, вратата му стоеше полуотворена, а звуковете и миризмата, които се носеха от нея, стигаха чак до коридора.

Бутнах вратата и светнах лампата. Шейсетватовата крушка над главите ни оцвети всичко в жълто. Беше се сгърчил на тясното легло с една половинлитрова празна бутилка до него и дишаше тежко през уста. На стола до сакото и шапката беше оставена джобна шахматна дъска с малки дървени фигурки, подредени в някаква странна позиция.

Трябваха ни десетминутни манипулации с накиснати в студена вода пешкири и яко раздрусване, за да успеем да го събудим. Очите му все още бяха стъклени от уискито и той изобщо не можеше да разбере какво искаме от него. Още трийсетина минути остана доста несхватлив, след което малко по малко почна да идва на себе си, а на лицето му последователно се изписа цяла гама от емоции. Преди да види Бейлис, изглеждаше изплашен, но щом успя да фиксира стареца, пробва една пиянска усмивка, задави се и се сгърчи в конвулсивни напъни да повърне. За щастие в стомаха му нямаше нищо, така че не ни се наложи да преживеем и тази гадост.

Хай донесе чаша вода и аз накарах Ред да отпие. После го попитах:

— Как се казваш, приятелю?

Той хлъцна.

— Ченгета ли сте?

— Не, приятели.

— А-ха. — За момент главата му клюмна, а после той отново вдигна поглед към мен. — Ти шах играйш ли?

— Съжалявам, Ред. Но имах един познат, който го можеше. Ричи Коул.

Маркам присви очи и кимна сериозно, като се мъчеше да си спомни нещо.

— Той… адски добър беше. Верно, сър. Добро момче.

— Ти знаеше ли за момичето на кораба? — попитах аз.

Много бавно той смръщи лице, издавайки напред устни, после изглежда настъпи миг просветление и Ред се ухили с пиянска гримаса.

— Как не. Страхотен… бъзик. — Изхълца и пак се ухили. — Майтап. Ската я… долу… в трюма.

Приближавахме се до същността. Очите му се затваряха сънливо, а ми трябваше буден.

— Къде е тя сега, Ред? — попитах аз.

Той само ме изгледа със замъглен поглед.

— Дяволите да те вземат, напъни се!

За момент той изглежда не хареса начина, по който му креснах, или това, че го бях сграбчил за ръката, и за малко да се заинати, но тогава Бейлис каза:

— Хайде, Ред. Момичето на „Ванеса“. Момичето на Ричи.

— Тъй де. Голям майтап, нали?

— Да, но сега кажи къде е тя.

Вдигна рамене с изискания жест на олял се до козирката къркач.

— Де да знам. Аз само… я качих.

Бейлис ме погледна, без да знае как да продължи. Сега всичко зависеше от него и му се налагаше да поеме инициативата от мен. После си влезе в ролята, сграбчи Ред за рамото и го разтърси.

— Тя на брега ли е?

Ред се изкиска и главата му се залюля.

— На… брега. Точно… там. — Засмя се отново, когато картината изникна в съзнанието му. — Денис… Уолас… я зави… в един сандък. Да се пукнеш!

Бутнах Бейлис да се отмести и седнах на ръба на леглото.

— Жесток бъзик, няма грешка. Къде е сега този сандък?

— Сандък?

— Да, сандък. Тоя Денис Уолас я е скрил в един сандък, нали така?

— Точно! — каза той и се олигави целия.

— После кой прибра сандъка?

— Страхотен майтап.

— Ясно, карай нататък. Кой прибра сандъка?

Той пак сви рамене по неговия си начин.

— Ми… не-нам.

— Някой го е взел — припомних му аз.

Усмивката на Ред беше ужасно тъпа, хилеше се точно като пияница, дето се прави на много потаен.

— Бъзика… на Ричи. Викна… един приятел. Денис му пробута… сандъка. — Той отново прихна. — Смехория.

Хай каза:

— Хитро.

Аз кимнах:

— Вярно. Сега трябва, да открием тоя момък Денис.

— Той живее наблизо — каза Бейлис.

— Ти всички ли познаваш?

— Много време се мотая наоколо, Майк.

Точно се канехме да тръгваме и да оставим Ред Маркам да си стои там, когато, преди да стигнем до вратата, той извика:

— Ей, вие!

— Какво, Ред? — попита Бейлис.

— Що тъй… всички търсят все… стария Денис?

— Аз не…

Спрях с ръка старчето и се върнах при леглото.

— Кой друг пита за Денис, Ред?

— Момче… я ми подай туй шише. — Протегна се към бутилката, но в първия момент не успя да я уцели. Когато се справи, налапа гърлото й и засмука, преглъщайки, все едно че беше пълна, а после я пусна на пода.

— Как изглеждаше той, Ред?

— О-о. — Облегна се на стената. — Здравеняк. Като тебе.

— Продължавай.

— Гаден. Мамка му и копе… гаден беше. Виждал ли си… гадняри? Като проклет индианец. Все едно Инджъм Пийт от „Дарби Стандарт“… той…

Не си направих труда да го изслушам докрай. Погледнах Хай и усетих, че се вледенявам.

— Дракона — казах аз. — Води ни с една крачка.

Изражението на Хай беше спокойно.

— Това е, за което почти забравих да ти кажа, Майк.

— Какво?

— Дракона. Нашите хора отвъд океана ми разясниха кодовото име. Възможно е да са двама, защото кодът на Дракона се разлага на Зъб и Нокът. Когато действат в екип, общото им наименование е Дракон.

— Страхотно — казах аз. — Превъзходно. Ето всичко, което ни трябва като преимущество. — Усетих отвратителен вкус в устата си. — Покажи ни квартирата на Денис, Бейлис. Повече не можем да останем тук.

— Без мен — отвърна той. — Вие, момчета, си ходете сами. Каквото и да става, то хич не ми се нрави. Ще ви кажа къде е, но с вас повече не ходя по никакви съмнителни места. Сега моментално се връщам в бара на Бени Джо Гриси и се натрясквам така, че да не можете да ме бутнете, и ако нещо се случи, ще прочета за него в утрешните вестници.

— И това стига, ветеране. Къде живее Денис?

 

 

Жилищната кооперация беше сграда от червеникавокафяв камък навътре от Девето авеню, без аварийни изходи при пожар, както и всички останали в това каре, един наблъскан вертеп от килии, на които им викаха мебелирани стаи. Собственичката излезе от първия апартамент на партера, изгледа ме и каза:

— Не ща тук никакви ченгета — и когато Хай й бутна десетачката, тлъстото й лице се разплеска в кратка усмивка и тя добави: — Какво ви трябва?

— Денис Уолас. Моряк е и…

— Първата стая на последния етаж. Карайте нагоре. Точно си има компания.

Кимнах светкавично на Хай, хукнах нагоре по стълбите, последван от него, като в същото време измъквах 45-калибровото си желязо и след секунди се озовах на последния етаж. При всяка стъпка овехтелият килим под краката ми бълваше прах, но все пак доста успешно поглъщаше шума от стъпките ми. Когато стигнах вратата, отвътре не се долавяше нито звук, а през прага се процеждаше тънка ивица светлина. Пробвах дръжката, отворих вратата и бях готов да стрелям по всичко, което направеше и най-малкото погрешно движение.

Само че нямаше нужда от никаква пукотевица, в случай че човечецът на пода с вързаните зад гърба му ръце и разпореното гърло беше Денис Уолас, защото неговият убиец отдавна беше духнал.

Тлъстата собственичка яко се разскърца, когато видя тялото и потвърди, че това е Денис. Заклати се отново надолу и посочи към окачения на стената телефон. След като опитах четири различни номера, накрая открих Пат и му съобщих, че си правя компания с още един мъртвец. Не беше нищо стъписващо, той много държеше да се запознае с подробностите и ми нареди да не мърдам оттам. В гласа му звучеше приятната нотка на задоволство, която говореше, че ме е спипал там, където би могъл да ме поизпоти и дори да ме размаже, както ми беше обещал.

Когато затворих, Хай слезе долу и ме потупа по рамото.

— Има нещо, което не си забелязал на онова момче горе.

— Какво е то?

— Всичката тази кръв не е само от гърлото му. Целият му стомах е нарязан, а на устата му има лепенка, само че не се вижда от кръвта.

— Измъчвали са го, така ли?

— По всичко личи, че е така.

Собственичката се беше натикала в стаята си да цапне едно питие за нервите си и очевидно ни мразеше за неприятностите, които й причинявахме. Попитах я кога беше пристигнал гостът на Денис и тя каза, че било някъде преди два часа. Не го беше чула да си тръгва и затова решила, че все още е горе. Описанието беше кратко, но напълно достатъчно. Бил грамаден тип със зло лице, който приличал на индианец.

Може би имаше още някоя и друга минута, преди да пристигне дежурната полицейска кола, само че когато това станеше, аз нямах желание да присъствам. Дръпнах Хай отвън на площадката пред вратата и казах:

— Смятам да изчезвам.

— Това няма да се хареса на Пат.

— Нямаме време за повече приказки. Ти можеш да му съобщиш новините.

— Всичко ли?

— До най-малката подробност. Дай му цялата информация.

— Ами ти?

— Слушай, ти видя какво стана. Дракона е свързал нещата по същия начин като мен. Бил е тук, когато корабът е пристигнал в пристанището, и Ричи Коул го е разбрал. Затова се е обадил на приятел, на когото е имал доверие, казал му е да прибере сандъка с Велда и му е обяснил къде да я отведе. Тръгнал е и е бил прав, когато е предположил, че някой ще го чака и ще го проследи. Отклонил е вниманието им от кораба и се е опитал да се свърже със Стария Дюй от будката за вестници. Това, което е искал да му предаде, е било мястото, където онзи човек е трябвало да откара сандъка.

— Тогава остава още една крачка.

— Правилно. Приятелят.

— Не можеш да проследиш докъде е било обаждането, след като е минало толкова време.

— Не мисля, че се налага.

Той поклати глава.

— При положение че Коул наистина е бил толкова важен агент, той не е имал приятели.

— Имал е един — казах аз.

— Кой?

— Велда.

— Но…

— Значи би могъл да има и друг. Някой, дето е бил в същата игра през време на войната, някой, за когото е бил сигурен, че ще оцени сериозността на положението и ще действа незабавно, някой, в когото е бил абсолютно сигурен, че ще успее да изпълни мисията.

— Кой е той, Майк?

Не му казах.

— Ще ти се обадя, когато свърши. Кажи това на Пат.

В долния край на улицата една полицейска кола зави към сградата. Аз слязох по стълбите и тръгнах в обратна посока, вървях небрежно и когато стигнах Девето авеню, махнах на едно такси и му казах да кара към паркинга, където бях оставил колата на Лаура.