Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (8)

8

След две чаши кафе и сандвич с риба научих всичко, което интернет можеше да ми каже за „Енволв Дивелъпмънт“. Компанията притежаваше много недвижими имоти в града, търговски център в Устър, хотел в Лексингтън и две жилищни сгради в Ривиър. Свързваха името й с редица корпоративни изяви на филантропия, тук-там се споменаваха строителството и покупката на нови имоти. Неотдавнашен материал в „Глоуб“ я обвиняваше за огромната дупка до престаналия да действа универсален магазин „Мазето на Файлийн“ в сърцето на Финансовия квартал. Имена не се споменаваха, но имаше няколко остри критики от страна на Бостънския общински съвет, който беше наложил и солени глоби.

Позвъних в Отдела за връзки с обществеността и помолих да ме свържат с Джей Фрейзър. Жизнерадостен женски глас ме осведоми, че в компанията няма служител с такова име. Попитах дали е сигурна, а тя все така жизнерадостно ми потвърди. Като истински топ следовател влязох в Гугъл и въведох името заедно с това на „Енволв“. Нищо. Това ме принуди да изчета по-внимателно материалите с надеждата да открия нещо полезно.

При повторния прочит забелязах информация от един стар приятел, когото отдавна не бях виждал. Набрах номера на Уейн Косгроув и го поканих да пийнем по нещо. Уейн рядко отказваше подобни покани.

— Още ли имаш навик да се отбиваш в „Риц“? — попита той с едва доловим южняшки акцент.

— Мога да отскоча с колата до „Дорчестър“.

— Не — отказа Уейн. — По-добре аз да дойда. „Риц“ ми звучи като добър завършек на дъждовния ден.

Час по-късно той се появи в стария бар на „Риц“ и се присъедини към мен на малка масичка с изглед към градската градина. Харесвах това място, защото тук се предлагаха най-хубавите ядки, а освен това беше само на две крачки от дома ми. Станах и стиснах ръката му. Беше си пуснал брада и дълга коса от последната ни среща. И двете бяха леко прошарени, но подхождаха на протърканото кафяво сако и карираната риза. Носеше островърхи обувки на бос крак, което му придаваше вид на преподавател по социология в Харвард.

— Радвам се, че си запазил работата си — рекох.

— О, пак съм в играта — отвърна той. — След доста дълъг период зад бюрото.

— Кое ти хареса повече?

— Не бих казал, че ще ми липсват следобедните редакционни срещи.

— По време на които събираш материал за дописките си и пиеш по някой и друг коктейл със стари приятели — уточних аз.

— Къде се изгуби, Спенсър? — смени темата той. — Предполагам, че търсиш нещо, защото се обаждаш само в такива случаи.

— Обиждаш ме, Уейн.

— Стига глупости, поръчай ми един бърбън. Така ще ти излезе най-евтино.

— Като Уилям Фокнър, а?

— Човек не трябва да прекалява с пиячката, преди да е навършил петдесет, но е адски тъпо, ако не го прави.

— Той ли го е казал?

— Нищо чудно.

При нас дойде възрастен азиатец с очила с огромен диоптър и безупречна сервитьорска униформа. Поръчах две големи „Блантънс“. И две отделни чаши вода с бучки лед.

— Там й е мястото на водата.

Уейн седна на свободния стол до мен и насочи поглед към колите по „Арлингтън“, които разплискваха калната вода от канавките. По тротоара мъже и жени с делови вид бързаха към някой от множеството барове и ресторанти в центъра на града, за да свалят напрежението от работния ден. Повечето бяха облечени с елегантни палта и държаха чадъри в ръце.

Бърбънът пристигна. Мълчаливо отпихме по глътка. Старият „Риц“ наистина беше отлично място за питие в късния следобед. Тук имаше удобни кожени кресла и картини с английски ловни сцени по стените, а когато станеше студено, палеха и камината. Макар че отдавна беше собственост на голяма хотелска верига, „Риц“ винаги щеше да си остане „Риц“ — място, което много повече прилича на салон в старо имение, отколкото на хотелски бар. Чукнах се с Уейн и отпих още една глътка. Неговата чаша вече беше празна.

— Как е Сюзан? — попита той.

— Този семестър чете лекции в Университета на Северна Каролина.

— Как го приемаш?

— Ами нормално. Пречи малко на редовния секс.

— Имаш предвид телефонния секс? — ухили се Уейн.

— Да бе. Непрекъснато се оплитам в проклетия шнур.

Направих знак на келнера да донесе още едно питие за Уейн.

— Казвай какво те интересува — рече той.

— Освен великата загадка за всекидневието на обикновения човек?

— Аха.

— Писал си материал за една компания за недвижими имоти на име „Енволв“.

— Откакто намаля тиражът, покривам по малко от всичко.

— Значи си запознат с „Енволв“?

— Възможно е — сви рамене Уейн. Те всички носят глупави имена.

— Тези специално са имали проблеми с дупката в съседство с „Мазето на Файлийн“.

— Аха, сещам се.

— Случайно да знаеш защо проявяват интерес към една порутена сграда в Ривиър?

Уейн сви рамене, наведе се напред и се замисли.

— Може би няма връзка, но…

— Продължавай.

— Ти четеш ли вестници, Спенсър?

— О, да. Главно „Арло и Джанис“, а понякога и „Дунсбъри“.

— Е, ако си беше направил труда да четеш и нещо друго, освен хумористичните издания, може би щеше да знаеш, че съвсем наскоро беше приет закон, който разреши разкриването на казина на територията на нашия любим Масачузетс.

— Това ми се струва познато!

— Три лиценза чакат да бъдат спечелени уточни Уейн и отпи глътка уиски. — Единият в Западен Масачузетс, другият в южния край на щата, за да покрие нуждите на племето вампаноаг, и третият тук, съвсем близо до града. Това ще бъде най-голямото казино, което без съмнение ще привлече сериозните играчи.

— Това ли се случва според теб?

— Тези много ли се натискат да купят въпросния имот?

— Достатъчно, за да използват мутри при убеждаването на собствениците.

— Надушвам, че става въпрос за терена на бъдещото казино.

— Кон са тези мутри?

— По всяка вероятност „Енволв“ е само компанията купувач. Никоя от големите фирми не би участвала със собственото си име. Защото тогава цените ще хвръкнат до небето.

— А кои са играчите?

— Най-сериозните са хората на Рик Уайнбърг.

— Защо това име ми звучи познато?

— Ходил ли си във Вегас?

Кимнах.

— Е, той държи половината град. Преди време баща му беше главният организатор на нелегално бинго във Филаделфия. От години работи за отварянето на казина в Масачузетс. Това им е работата на фирмите за хазарт — да притискат законодателите, да харчат милиони за лобиране с надеждата, че при промяна на законите ще получат съответните лицензи. Купуването на земи в Ривиър е важна стъпка в тази посока.

— А как точно си осигуряват лицензите?

— Създава се четиричленна комисия, в която влизат губернаторът, щатският секретар и председателят на Камарата. Когато се съберат на заседание…

— Което те не правят…

— Рано или късно ще го направят. И тогава ще изберат четвъртия член, а след това ще открият процедурите по раздаване на лицензите.

Отново кимнах.

— Къде е това място? — попита Уейн.

Обясних му.

— Звучи ми като парченце от пъзела, което съвпада точно с някогашната писта за кучешки надбягвания „Уандърленд“. — Пръстът му се плъзна по ръба на чашата и той поклати глава. — Това е само слух, но за мен е напълно достоверен.

— Кой е собственикът на тази писта?

— Не съм сигурен, но мога да звънна тук-там.

— Аз пък ще проуча Уайнбърг.

— Той не е единственият кандидат — предупреди ме Уейн. — Най-сериозната му конкуренция е Харви Роуз, местният фаворит. В момента изкупува парцели в района на „Съфък Даунс“.

— Разкажи ми за него.

— Бивш преподавател в Харвард с докторат от Масачузетския технологичен институт. Но съвсем не е Джо Броз, ако това имаш предвид.

— Бог да го прости.

— Когато обаче нещата опрат до пари и власт, правилата отпадат — добави Уейн и изгълта още един пръст бърбън. — Уайнбърг, Роуз и неколцина големи играчи започнаха страшна битка след приемането на закона за хазарта. Не бих се учудил, ако Уайнбърг се опита да включи старата писта за кучешки надбягвания в своята оферта. Много хора от бранша са на мнение, че в „Съфък Даунс“ може да се случи абсолютно всичко. Освен че има станция на метрото, районът разполага с достатъчно земя. А и е съвсем близо до летището и центъра на града. Съвсем спокойно може да се превърне и в хиподрум.

— Какво мислиш за всичко това?

Уейн повдигна рамене.

— Някои казват, че може да привлече големи инвестиции, повече работни места, повече туристи. Сериозна инжекция за закъсалата икономика.

— Не усещам ли нотка на песимизъм в тона ти?

— Усещаш нотка на реализъм — поклати глава Уейн. — Не искам да знам защо проявяваш интерес, но си пази гърба.

— От харвардския професор на име Роуз?

— Какво не ти стана ясно от факта, че някой притежава половината Вегас? — попита Уейн и отпи голяма глътка бърбън. — Лично аз не пиша некролози, дори и за старите си приятели.

— Мафията, значи?

— Уайнбърг се радва на подобна репутация, Роуз не чак толкова. Той е майстор на комбинациите с числа. В смисъл че ако не беше президент на фирма за хазарт, положително щеше да работи за „Жилет“ или „Кепитъл Уан“. Освен ако не реши да се върне към преподавателската дейност в Харвард.

— Защо изобщо работи за някакво казино?

— Защото казиното е печатница за пари — отвърна с усмивка Уейн, довърши бърбъна в чашата и се изправи.

— Добре е да познавам вестникарски плъх като теб — признах аз. — Никога не бих разкрил тези неща с помощта на компютър.

— Останахме много малко. Технологиите не могат да заменят живия човек.

— Но въпреки това ще се радвам да ме държиш в течение — рекох.

Сервитьорът попита дали желаем по още едно. Отказахме и той ни донесе сметката в красива кожена обложка.

— Ето затова те харесвам, Спенсър — рече Уейн. — Ти си най-изтънченият бандит, когото някога съм срещал.