Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (60)

60

Внезапно оказал се безработен, аз се насочих към фитнес клуба да се видя с Хенри. Може би щеше да ме почерпи с един протеинов шейк или да ми забърка някой фреш. Уви. Оказа се, че Хенри е настроен на съвсем друга вълна. Без много приказки той ме поведе към апартамента, който беше преотстъпил на Зи. Почука няколко пъти, после извади ключ от джоба на анцуга си и бутна вратата. Влезе пръв, а аз го последвах.

Апартаментът се състоеше от просторна дневна с кухненски бокс, спалня и баня. Стените бяха голи, обзавеждането — скромно и стандартно. Но панорамата си я биваше. И трите големи прозореца гледаха към пристанището. Хенри надникна в спалнята, върна се и поклати глава.

Зи беше изчезнал. Но преди това беше опразнил чекмеджетата и свалил чаршафите от леглото. Последните лежаха на пода край вратата на банята, примесени с употребявани хавлии. Обикновено приятелят ми пътуваше с малко багаж. Почти всичко в апартамента принадлежеше на Хенри. Вероятно си беше събрал багажа за не повече от пет минути.

— Не знаех, че си е тръгнал — каза Хенри. — Вчера го видях в залата за тренировки и това беше всичко. Жената я нямаше.

— Жената се е върнала в Лас Вегас — осведомих го аз. — По важна работа.

— Страхотно тяло — призна Хенри. — Напредваше бързо с крошетата.

— Благодарение на бедрата — рекох.

— Всичко зависи от тях — съгласи се приятелят ми.

Дъждът се сипеше на талази. Над пристанището бяха надвиснали черни облаци. Битката между настъпващата пролет и последните остатъци от зимата продължаваше. Засега никой не отстъпваше. Седнах на дивана срещу големия телевизор. Върху дървената масичка за кафе лежеше последното свидетелство за присъствието на Зи във фитнес клуба на Хенри — празна бутилка „Джак Даниелс“. Видяхме я едновременно.

Хенри я взе в ръце и започна да я върти, разглеждайки етикета. После кимна и се настани насреща ми. Дъждът приятно почукваше по стъклата. Помислих си, че Зи все пак би могъл да ни остави по глътка.

— Това не го очаквах — рече Хенри.

— Много неща в живота не изглеждат такива, каквито са.

— Май пак се е върнал към тайното пиене.

— Той работи за мен — напомних му аз.

— Каза ли ти защо си тръгва?

— Не.

— Какво ти говори това?

— Че ще се обади.

— Дрън-дрън.

— Аз му имам доверие.

— Откога не си го виждал?

— От два дни.

— Исусе! — поклати глава Хенри и остави бутилката на масата.

Вятърът запращаше стена от дъждовни капки в стъклата на прозорците. Мачтите на яхтите в пристанището яко се клатеха.

— Той е в беда! — отсече Хенри.

— Иска да се справи сам — поклатих глава аз.

— Говориш като психоаналитик.

— Това няма значение. Решил е да си свърши работата. Ако има нужда от мен, ще се обади.

— Аз пък мисля, че се нуждае от помощ — държеше на своето Хенри. — Ако не бях аз, никога нямаше да стигнете до семейство Уайнбърг.

— Ако не беше ти, почти сигурно щях да съм покойник — отвърнах аз.

— Мисля, че доста опростяваш моята роля в живота ти.

— Дисциплина и увереност в собствените сили.

Хенри се приведе напред в стола си. И двамата гледахме как бурята бавно настъпва към бреговата ивица. Ослепителна светкавица проряза небето. Панорамните прозорци се разтресоха от оглушителна гръмотевица. Пристанището изведнъж почерня. Истинско шоу.

— Как стана така, че не потърсихме някой друг, по-подходящ за обучение?

— Може би не срещнахме човек с толкова голям потенциал — отвърнах.

— Би могъл да го пуснеш да си върви, както направи с Хоук.

— Да. Стига да изяви подобно желание.

— Но той не го прави.

— Всичко зависи от него.

— А ти няма да имаш нищо против да предадеш уменията си на друг човек, стига да те слуша.

— Нещо такова.

— Защото не сме вечни — рече Хенри.

— Говори за себе си, динозавър такъв! — скастрих го аз.

Още дълго време седяхме и гледахме развихрилата се буря. По едно време Хенри вдигна празната бутилка и я наклони с надеждата да събере няколко последни капки.

— Как се чувстваше, когато те простреляха?

— Кой път?

— Най-последният.

— Когато те гърмят, няма последен път. Всичките са гадни.

— Имам предвид онзи, при който почти те убиха.

— Сивия?

— Значи го помниш.

— Няма как да го забравя.

— Мислил ли си да се откажеш?

— Не.

— Защо?

— Не ме привлича алтернативата.

Хенри стана и тръгна към вратата. Протегна ръка и изключи осветлението. Цветовете на бурята станаха по-контрастни. Най-вече сивото и черното.

— Тази жена е професионалистка — каза той. — Мисля, че Зи изобщо не е подготвен за онова, което му предстои.

— Аз пък мисля, че са го изритали. Но той си е извлякъл поуките. Човек като него може да се пропука, което не означава, че ще рухне. Той е готов.

— Откога си станал толкова мъдър?

— Аз съм ирландец и умея да се вслушвам в мъдростта на малкия човек.

— Добре — въздъхна Хенри. — Да вървим да търсим хлапето.