Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (54)

54

Кабинетът на декана Агарвал беше чист и подреден — точно какъвто трябва да бъде кабинетът на ръководителя на Харвард Бизнес Скул. Беше ме представил един приятел на име Бил Барк, който поддържаше телефонни контакти с повечето важни фигури в щата. И тъй, в този ранен следобед се озовах на чаша кафе с декана, който ме покани в зала „Морган“. Агарвал беше професионален учен. Дипломите в рамки сочеха, че е получил образованието си в Бомбай, Лондон и Кеймбридж. На една от лавиците имаше няколко негови книги, носещи заглавия като „Лидерството през XXI век“, „Лидерството по време на икономическа криза“ и „Лидерството и изграждането на доверие“.

Деканът беше дребен и мургав, с лъскаво теме и очила с модерни тънки рамки. Държеше се изключително любезно и говореше английски с едва доловим британски акцент, натежал от типичната за Индия интонация. Ръцете му бяха малки, но стискаха здраво. Беше облечен с лек костюм в цвят каки и, общо взето, приличаше на прочутия индийски тенисист и киноактьор Виджай Армитрадж, но с много по-малко коса.

— Харви Роуз беше една от големите ни звезди — започна той. Седяхме на маса с няколко стола, малко встрани от огромното писалище. Кафето беше поднесено в изящни порцеланови чаши. — Преподавах организационно поведение на куп мрачни студенти. Харви посещаваше всички възможни неортодоксални за времето семинари и твърдеше, че ключът към корпоративния успех се крие в правилното предвиждане на поведението на потребителите. Мнозина преподаватели се мръщеха на неговите методи, които според тях граничеха с емоционалната манипулация. Но никой от тях не отричаше гениалността му.

— А допускали ли сте, че има бъдеще като хазартен бос?

— Честно казано, никога не съм си представял, че Харви ще напусне безоблачния рай на академичния живот — отвърна Агарвал. — Но в разработките си беше просто блестящ.

— А на живо?

Деканът се пресегна към помощната масичка, взе две бучки от захарницата с помощта на малка лъжичка и ловко ги пусна в чашата си.

— Не чак толкова.

— Аз вече имах това удоволствие.

— А сега проверявате миналото му?

— И така може да се каже. Работя за съпругата на покойния Рик Уайнбърг.

— Надявам се, тя не си въобразява, че…

— Не, разбира се. Но част от работата ми е да проверя всеки, който е правил бизнес с господин Уайнбърг. Идеята е да проникна поне мъничко в неговия свят, откъдето може да изскочи нещо интересно.

— Но най-добре е да проверите конкуренцията му, нали?

— Някои хора твърдят, че Харви Роуз е втори в надпреварата.

Агарвал отпи глътчица и остави чашата си върху чинийката, а след това се облегна назад в креслото с лимоненожълта тапицерия.

— Ако Харви е решил да участва в състезанието, значи е открил формула за спечелването му — обяви той.

— Според мен напоследък шансовете му доста са нараснали.

— Ако Харви не беше напуснал Харвард, за да се залови с бизнес, днес това щеше да бъде неговият кабинет — рече с усмивка Агарвал.

От прозорците се разкриваше хубава гледка към залата „Шад“ и няколко тенискорта. Аз пуснах в кафето си две бучки захар, а след това си сипах и малко сметана.

— Ако оставим настрана факта не е математически гений, защо една компания от Лас Вегас би пожелала да наеме сравнително невзрачна фигура като Харви Роуз? — попитах.

— Заради Системата.

Отпих глътка кафе и зачаках продължението.

— Сигурно сте чували за системата „Роуз“ — добави Агарвал. — Преди време пресата беше полудяла по нея.

— Абониран съм само за „Оръжия и муниции“.

— Харви беше първият, който обяви, че хазартният бизнес по нищо не се различава от обикновената търговия на дребно. А след това подходи към потребителите на тези услуги така, сякаш е управител на супермаркет. Бих окачествил подхода му като твърде макроориентиран. От компанията „Стар Гейминг“ го наеха за консултант и останаха толкова впечатлени от резултатите, че му предложиха поста на главен изпълнителен директор. Но онова, което той направи за тях, беше наистина гениално.

— Какво по-точно беше то?

— Накара най-добрите клиенти да споделят всичко с него — усмихна се Агарвал, очевидно горд, че може да ми предостави тази информация. — Оказа се гениален ход. Раздаваше специални карти на всички, които посещаваха казиното му. Наричаше ги „Стар карти“. Техният принцип на действие беше прост, но безотказен — колкото повече играе един клиент, толкова повече точки се събират в картата му. Всеки може да следи онлайн раздаваните премии — най-често богати вечери или скъпи екскурзии. Но също така и много дребни награди, например спортно яке или фризби. Важното беше всеки да трупа точки.

— Веднъж спечелих халба за бира от магазина на „Спери и Хътчинсън“ — рекох аз.

— Системата е същата — продължи деканът. — Дребните печалби нямат никаква стойност, но информацията, която дават картите, е безценна. Харви знаеше кога всеки един клиент влиза в някое от казината на „Стар“. Използваше огромната база данни за изграждането на компютърни модели, прогнозиращи поведението на всеки играч. Особено на онези, които притежават заветната мечта.

— Стар картата — отгатнах аз.

— Точно — кимна Агарвал. — Печалбите стигнаха до небето. Казината прибираха милиарди долари. Броят им бързо се удвои до над трийсет.

— Заради една формула? — вдигнах вежди аз.

— Харви е от хората, които умеят да се отдръпнат назад и да направят трезва преценка на всяка бизнес ситуация. Всичките му ходове и реакции са стриктно математически.

— Което е показателно, така ли?

— Много.

— Дали ще си спомните една студентка от времето, когато Харви е преподавал при вас? Джема Фрейзър. Била е британска гражданка, а може би все още е. Не разполагам с личните й данни.

— Ние определено спазваме известни правила за неприкосновеност на личните данни.

— Разбира се. Но аз имах предвид само такива, които доказват, че действително е била студентка при вас.

— Това няма да е трудно.

Агарвал стана, отвори вратата на съседното помещение и поиска информацията от секретарката си. После побърза да затвори и да се върне при мен.

— Името ми се струва познато, но не се сещам откъде — замислено каза той.

— Била е едно от протежетата на господин Роуз — подсказах му аз.

Деканът поклати глава и скришом погледна часовника си. Вратата се отвори и секретарката се появи с компютърна разпечатка в ръце. Подаде я на шефа си, усмихна ми се и излезе.

— Аха — кимна той.

— Познавате ли я?

— Бегло. Мисля, че работеше с Харви по някакви проекти.

— Можете ли да ми кажете нещо повече от студентското й досие?

— Съжалявам, господин Спенсър, но нямам право да споделям академична информация.

— Интересува ме нещо по-лично — не се отказвах аз. — Бихте ли ми посочили човек, който я е познавал?

Той се замисли с разпечатката в ръце. После я прелисти, прочете някакъв пасаж и отново повика секретарката си. Вратата се отвори. Този път момичето не ми се усмихна. Останах с чувството, че бърза, а ние я задържаме.

— Можеш ли да провериш дали Стефани Чоу има днес часове? — попита Агарвал.

Секретарката кимна и изчезна зад вратата. Агарвал също кимна.

— Нещо ви хрумна ли?

— Мисля, че трябва да се срещнете с тази жена.

— Много добре.