Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (50)

50

Прекарахме следобеда на Бийкън Хил. Показах на Зи Залата на знамената, залата „Дорик“ и фреските срещу главното стълбище. Разбира се, и самата сграда на Масачузетския парламент — величествена, отрупана с мрамор, махагон и излъскан месинг. Самият аз проявих интерес към паната, изобразяващи сцени от Гражданската война и войната ни срещу испанците. Зи разгледа композицията в ротондата, на която Джон Елиът проповядваше на индианците на фона на огромен витраж с фигурата на индианец с къса поличка от лико. Под нея с големи букви беше изписано „Елате и ни помогнете“. Помощникът ми очевидно не беше впечатлен от този призив.

Работното време на народните избраници свърши някъде около четири следобед. Харесах си един от пищните парапети, опрях лакти и се заех да наблюдавам напускащите сградата хора.

Четирийсет минути по-късно се появи и самият председател на Камарата Джоузеф Пероти. Придвижваше се по широкия мраморен коридор с официално потракване на официалните си обувки, обсъждайки очевидно важни за щата въпроси с развълнувана млада жена с купчина папки в ръцете, облечена в морскосин костюм.

— Господин председател повиках го аз.

Той спря, усмихна се и ми подаде ръка.

Политиците често правят такива идиотски неща с непознати.

— Аз съм един от вашите горди избиратели — рекох. — Казвам се Дюк Снайдър.

— Радвам се да се запознаем, Дюк — отвърна той и разтърси десницата ми с две ръце.

Облегнат на парапета на третия стаж, Зи безучастно ни наблюдаваше. Зад гърба му се издигаше внушителната статуя на Роджър Уолкот.

— Ще разрешите ли да ви отнема минутка?

— Вече закъснявам. Моята секретарка е принудена да промени програмата ми.

— Така ли посрещнахте господата Роуз и Уайнбърг?

Пероти прекрати щастливото си подскачане по мраморните стъпала и се обърна да ме погледне. Беше дребен и закръглен, с изтъняла коса и остри сиви мустаци. На носа му бяха кацнали очила с тънки златни рамки. Изчаках да нареди на сътрудничката си да го чака долу.

— Ама вие от „Глоуб“ наистина сте страхотни досадници! — процеди той. — Онзи мръсник Уейн Косгроув току-що ме засипа с куп глупави въпроси, а сега ти ме дебнеш на стълбите!

— Дебна ли ви? — вдигнах вежди аз. — Нищо подобно. Просто ви зададох въпрос. Самият аз не съм от „Глоуб“, но господин Косгроув положително ще оцени мнението ви за него.

— Тогава ти кой си?

— Най-обикновен избирател, който се интересува от съдбата на няколко хектара земя в Ривиър.

— Какво искаш?

— Кога предупредихте Рик Уайнбърг, че сменяте отбора?

Пероти поклати глава и погледна надолу към сътрудничката си, която го чакаше в подножието на стълбите. Лицето му поруменя. Кимна няколко пъти и жената се отдалечи. Нямаше много време. Пероти се хвана с една ръка за перилата и отново заслиза, като се опита да ме заобиколи.

Зи продължаваше да гледа отгоре.

— Вие ли бяхте посредник на Джино Фиш? Или се опитвахте да сключите сделката от свое име?

— Не познавам човек с такова име.

— Всички в тази сграда знаят кой е Джино Фиш.

— Не и аз.

— Но вие бяхте посредник в тази сделка — настоях аз. — Проправяхте пътя към нея.

— Глупости! — отсече той. — Пълни глупости!

Пероти спря за момент на площадката и избърса чело с длан. Беше леко задъхан. Сътрудничката му се появи в компанията на двама униформени охранители, които тръгнаха към мен. Погледнах нагоре. Зи беше изчезнал.

— Интересувам се само защо беше убит Рик Уайнбърг — рекох. — Като напълно изключвам да имате нещо общо с това.

— Никога не съм виждал този човек рече Пероти и продължи надолу, докосвайки парапета с длан.

Последвах го.

— Каква беше офертата на Харви Роуз?

— Ти си побъркан — рече той в момента, в който напуснахме последното стъпало.

Охранителите застанаха от двете ми страни и ме хванаха за ръцете. После попитаха какво съм направил. Погледнах към Пероти и забелязах как лицето му пребледня. Освободих едната си ръка, свих я в юмрук и я размахах във въздуха.

— Свобода за Свещената треска!

— Господине — обади се единият от охранителите.

— Побъркан! — повтори Пероти, след което започна да се отдалечава с потракване на токчетата, следван от секретарката си.

Охраната ме придружи до изхода. Зи ме чакаше на ъгъла на „Бийкън“ и „Парк“, настанил се удобно на една скамейка.

— Защо те пуснаха? — вдигна вежди той.

— Пероти им обясни, че съм само най-обикновен ненормалник.

— Което означава, че има какво да крие.

— Точно така.

— И ще се свърже с източника.

— Да се надяваме.

Зи се надигна от металната пейка. Пролича му, че все още изпитва силни болки. Тръгна надолу по „Бийкън“. Денят беше топъл. И двамата съблякохме кожените си якета. А аз изведнъж разбрах, че е доста трудно да запазя достойнството си, след като току-що бях обявил за божество някаква си риба.