Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (39)

39

Влязох в „Копли Плейс“ и тръгнах покрай дългата редица магазини: „Джей Крю“, „Кенет Коул“, „Келвин Клайн“, „Армани“. Вървях с умерена крачка и слушах „Париж през април“ в инструментално изпълнение. Иначе бях окей. Добре облечен и добре въоръжен. Само глупак би стрелял по човек, облякъл най-хубавото си спортно яке. Наоколо не се виждаха главорези. Не чувах мистериозно потракване на токчета по мраморните плочи. Къде си, Хари Лайм, да те вземат мътните?

Оказах се прав за „Лийгъл“. Ресторантът беше почти пълен с клиенти, повечето от тях на бара. Джема седеше в далечния му край, съвсем близо до вратата на кухнята. Над нея се беше надвесил сивокос мъж с небрежно разкопчана черна риза и похотлива усмивка. При приближаването ми се обърна да ме погледне, а след това продължи монолога си:

— Карам колело, през сезона греба в каяк и тренирам на открито…

Барманът постави пред нея висока чаша мартини.

— Здрасти — рекох.

Мъжът с черната риза ме изгледа хладно, отпи глътка бяло вино от чашата пред себе си и продължи да говори, сякаш бях плод на въображението му.

— Имаш страхотни крака…

— Благодаря — рекох. — Това е, защото всеки ден правя упражнения с клякане.

— Не говоря на теб, приятел рече той и отпи драматично голяма глътка от чашата си.

Стоманеният му поглед отново се върна върху лицето на Джема. Забелязах, че леко се олюлява. Явно беше специалист по свалките преди затваряне. Пристъпих към него и прошепнах някакви глупости в ухото му. Той си взе виното и побърза да се отдалечи.

— Мили боже! — възкликна Джема. — Какво му каза?

— Не искам да ти падна в очите.

— Сквернословия?

— Меко казано.

Тя посегна към коктейла пред себе си. Подобно на всички заведения от веригата „Лийгъл“, това тук изобилстваше от тъмна ламперия и лъскав месинг. Над бара висеше елегантната неонова емблема на фирмата, изобразяваща риба треска. Поръчах си „Сам Адамс“, за да бъда в крак с програмата. Пръстите на Джема около чашата трепереха. Наложи се да им помогне с другата ръка.

— Къде са? — попитах.

— Не знам — отвърна тя. — Вероятно някъде навън, защото не ме последваха тук.

— Познавам всички готини нощни заведения — похвалих се аз.

— А пък аз ще напълня гащите от страх.

— Защо подобни фрази винаги ми звучат по-елегантно, когато са произнесени с акцент? — рекох сякаш на себе си аз.

— Те ме чакаха — не ми обърна внимание Джема. Същите, които видяха сметката на Рик.

— Откъде знаеш?

Тя отпи глътка мартини. Бяха й го забъркали мътно, с допълнителни маслинки и сока от тях. Барманът ми донесе бирата.

— Не знам — прошепна тя. — Как бих могла да знам?

— Каза, че си видяла Уайнбърг, преди да бъде отвлечен.

— Вярно е — кимна тя. Но не знам как е напуснал хотела и къде е отишъл.

— По кое време и къде го видя?

— Дойде в стаята ми. Беше пиян.

— Час?

— Не знам точно, но беше рано. Веднага след вечеря. Може би в девет.

— Къде беше Бланчард?

— Очевидно го нямаше с него — отвърна тя.

— Очевидно — съгласих се аз. Отпих глътка бира и попитах: — Гладна ли си?

— Не, за бога! — въздъхна тя. — Не виждаш ли, че цялата треперя?

— В президентския апартамент на „Четири сезона“ тече малък купон — рекох. — Какво ще кажеш да се отбием?

— Ти луд ли си?!

Джема поклати глава и изгълта около една трета от мартинито си. Очите й за миг се спряха върху мен, после се изместиха към старателно подредените бутилки водка зад бара. Изчаках я да довърши питието си и направих знак на бармана.

— Защо Уайнбърг се е появил в стаята ти?

— А ти как мислиш?

— Може би да продължи лекцията си за говорещи зайци и невидими котки.

— Искаше да надзърне под бельото ми.

— Е, това със сигурност е по-интересно — признах аз и отпих нова глътка бира. — Вие с него…

Поклатих глава и не довърших въпроса си.

— Не можеш да го кажеш, а?

— Не искам да бъда недискретен.

— Питаш дали се чукахме?

Поех дълбоко дъх, но се въздържах от отговор.

— Ние с Рик се наслаждавахме на компанията си.

— И онази вечер ли?

— Не — поклати глава тя. — Не и онази вечер.

— А защо е дошъл при теб, след като вече те е уволнил?

— Да се извини. И да ми обясни защо е стигнал до това решение.

Мартинито пристигна. Аз отпих от бирата си и огледах обстановката. Пред входа на заведението не се виждаха мъже с автомат „Томпсън“.

— Как изглеждаха преследвачите ти? — попитах.

— Мургави — отвърна тя. — И млади.

— Това ми звучи като заглавие на мексикански сапунен сериал. Виждала ли си ги и преди?

— Вече ти казах. Не съм.

Отпих поредната малка глътка, оставих чашата и забарабаних с пръсти по барплота.

— Да се върнем малко назад — рекох. — Какво стана, след като отказа близост на Рик?

— Обу си панталона и излезе.

— Нима се появи без панталон?

— Събу го, след като влезе.

— Добър ход — признах аз.

— Беше много пиян — поясни тя.

— Каза ли къде отива?

— Не.

— По телефона спомена, че не знам много неща — напомних й аз. — Какви са те? Като изключим това, че Уайнбърг е имал нужда от малко уроци по съблазняване…

— Обещавам да ти кажа всичко, но сега те моля да ме измъкнеш оттук — умолително рече тя.

Отново огледах заведението. Сивокосият си плати сметката и се насочи към изхода в компанията на поредното си завоевание. Някакъв мъж през няколко души от нас довърши рулото с омари в чинията пред себе си и опря салфетката в мазните си устни. После насочи вниманието си към лимонения пай и кафето. Не виждах никакви мургави младежи със заплашителни физиономии. Келнерът обяви последни поръчки преди затварянето на кухнята.

Вечерта ми ставаше все по-обещаваща.

— Накъде?

— Нямам пари.

— Аз ще платя.

— Нямам къде да отседна.

— Ще ми помогнеш ли? — погледнах я в очите аз.

— Да — отвърна Джема Фрейзър.

Кафявите й очи бяха големи, блестящи и умолителни. Лицето й беше обсипано с малки лунички, които, гледани отблизо, й придаваха хлапашки вид. Подписах сметката и тя грабна чантата си.

— Обещавам, че ако дойдеш с мен, няма да си свалям панталона — рекох.