Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (38)

38

Телефонът в джоба на якето ми зажужа, докато пресичах градската градина на път към дома.

— Къде си? — попита Джема Фрейзър. Беше леко задъхана, сякаш говореше в движение.

— Стоя на един мост и гледам как туристите хранят патиците.

— Имам нужда от теб.

— На половинката ми това няма да й хареса.

— Следят ме и искат да ме убият!

— Това би помрачило една иначе хубава вечер.

— Говоря сериозно, по дяволите! — повиши тон тя. — Имам нужда от помощ!

— Къде си и кой иска да те убие?

— Намирам се в „Копли Плейс“ и нямам представа кой иска да ме убие. Някакъв мъж върви след мен вече цял час. Молът скоро ще затвори, но ме е страх да изляза.

— Обърни се към охраната.

— А после какво? Продължаваше да говори задъхано, сякаш тичаше. — Не искам да свърша като Рик.

— Значи се криеш, така ли?

— А ти как би постъпил на мое място?

Патиците плуваха под каменния мост. Чернокож възрастен мъж вдигна на ръце малко момиченце, което започна да хвърля парченца бисквити във водата. И двамата се смееха. После старецът пусна детето обратно на моста и двамата се отдалечиха, хванати за ръце.

— Защо аз? — попитах. — Защо не се обърнеш към Бланчард?

— Той ме мрази.

— Мисли те за мъртва — рекох. — Рейчъл Уайнбърг — също.

— Знаеш твърде малко за толкова прочут детектив — отвърна тя. — Ще дойдеш ли или не? Магазините вече затварят, а някой е замразил всичките ми кредитни карти. Нямам пари и няма къде да отида.

— Май отдавна трябваше да изтрия от челото си думичката „будала“ — измърморих аз.

— Мога да ти помогна.

— Знаеш ли кой уби Уайнбърг?

— Моля те!

— Беше ли с него, преди да го убият?

— Намирам се на втория етаж — рече тя, после понижи глас и добави: — Господи, станаха двама!

— Иди в бара на „Лийгъл“ — посъветвах я аз. — Отворен е до късно и никой няма да те пипне, докато си там.

— Побързай, моля те!

Телефонът замлъкна. Изведнъж ми се прииска Хоук да не беше заминавал, Зи да е във форма, а аз и Вини пак да сме в един отбор. За съжаление, това нямаше как да се случи. Бях сам. Можех да разчитам единствено на себе си. Което съвсем не беше малко.