Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (33)

33

— Зи пак ли се е бил? — попита Хенри. — Гледам, че кокал четата му са охлузени.

— Пак — кимнах аз. — Но този път излезе победител.

— Браво — рече Хенри. — Много добре.

— Ако не бях издърпал нещастника, със сигурност щеше да го довърши.

— Това не е добре.

— Не е — съгласих се аз.

Стояхме до колите, паркирани пред „Оушън Вю“. Бурята беше предизвикала силно вълнение. Дъждът почти беше спрял, но върху Ривиър Бийч връхлитаха огромни вълни. Хенри заключи тойотата и ме поведе към сградата.

— Къде е в момента Зи? — попита той.

— Търси жената, която е изпратила биячите.

— Не се е успокоил, така ли?

— Ни най-малко.

— Мислиш ли, че тя е убила Уайнбърг?

— Бих искал да науча всичко, което знае — отвърнах. — Щатските ченгета — също.

Стигнахме остъклената входна врата. Аз отворих едното крило и го пропуснах да мине пръв.

— Може би най-после ще разширя боксовата зала.

— Отказа ли се да правиш сауна?

— Нека проявим малко търпение — усмихна се той.

— Днешният бой не беше нищо особено.

— А какво тогава?

Стояхме в празното фоайе.

— Ярост — рекох аз, най-после открил точната дума.

— Какво лошо има да си ядосан, ако ти върши работа? — попита Хенри.

Аз поклатих глава.

— Мислиш за онова, което преди време го е накарало да се пропие, така ли?

Кимнах.

— Нямал е близки, а познатите му са си избърсали задника с него?

— Аха.

— Но сега вече не пие, нали?

— Сюзан каза, че му трябва работа — поясних аз. — И вече сме заедно. Бих казал, че се справя прилично.

— Но си загрижен за по-нататък, нали?

— Да.

Хенри кимна, пристъпи към асансьора и натисна бутона за нагоре.

— Въпросът е колко време ще можеш да се грижиш за него — въздъхна той.

— Колкото е нужно — отсякох и гордо вдигнах глава.

— Прав си — рече Хенри. — И аз бих сторил същото.

Тих звън съобщи за пристигането на асансьора. Вратите се плъзнаха встрани. Хенри влезе в кабината, а аз останах във фоайето.

— Защото той вече е един от нас — добави приятелят ми и натисна бутона за етажа си.

— Така е.