Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (3)

3

Фитнес клуб „Харбър“ вече отдавна беше луксозен спортен център, макар че лично аз го помнех и като евтин салон по времето, когато покрай брега нямаше скъпи хотели, лъскави офис сгради и апартаменти за по един милион долара. В крак с времето, Хенри се беше погрижил за оборудването му с последен модел спортни уреди „Сайбекс“, бягащи пътеки и велотренажори. Стените бяха облицовани е огледала, имаше бар за сокове и зали за тренировка с персонален инструктор. Съвсем наскоро Хенри беше добавил и огледална фитнес зала само за дами, в която се практикуваше някаква система, наречена „Зумба“. Ние със Зи не проявявахме интерес към самата „Зумба“, но с удоволствие наблюдавахме стегнатите девойки с влажни от пот трика, които излизаха оттам след поредната тренировка. Някои от тях дори ни се усмихваха, докато се редувахме на лежанката, и това решително усилваше нашия ентусиазъм.

Може би трябва да изкараме един курс по „Зумба“ — предложих аз.

— Това ще накърни репутацията ни.

— В такъв случай бихме могли да привлечем някоя от младите дами в боксовата зала.

— На Сюзан това няма да й хареса.

— Как ще разбере? — попитах. — Този месец изнася лекции за психологията на подрастващите в Университета на Северна Каролина.

— Тя май има сериозен опит, а? — рече Зи, докато вдигаше 140-килограмовата щанга с такава лекота, сякаш беше куха. Правеше го точно според моите инструкции — не бързаше да я вдига, а просто отпускаше тежестта върху гърдите, с цел да регулира дишането си.

Хенри се приближи към нас и изчака Зи да върне щангата обратно на стойката и да се изправи. Носеше анцуг от бял сатен, беше пъхнал ръце в джобовете, а на лицето му грееше широка усмивка.

— Имате ли намерение да блъскате железата, или просто сте тук, за да зяпате клиентките ми?

— В момента обучавам Зи да прави и двете едновременно.

— Не е ли време да похарчиш малко пари за нов екип? — каза Хенри. През последното столетие се появиха доста нови модели.

— Е, не всички си изкарваме прехраната с фитнес — отвърнах.

Хенри изсумтя, а Зи се ухили. Аз се пъхнах под стойката и посегнах към щангата.

— Това е екип, изработен по поръчка — добави Хенри. — И със сигурност струва повече от целия ти скапан гардероб.

Положих щангата на гърдите си и започнах да се настройвам за действие. Искаше ми се да кажа нещо за пазаруване от детския щанд, но премълчах и насочих вниманието си към тежестта. Изпуснах въздуха от гърдите си и я вдигнах. Повторих упражнението дванайсет пъти, преди да върна лоста на стойката.

— Някакви нови проблеми? — попитах.

— Не.

— Мисля си, че довечера трябва да те поизпратим.

— Не ми трябват бавачки — отсече Хенри. — От теб искам детективска работа и нищо повече. Открий кои са тези кратуни.

— Кратуните само мътят водата — поклатих глава. — Бъдещият купувач е корпорация с пощенска кутия вместо адрес. Телефоните за контакти очевидно са фалшиви.

— А адвокатът им?

— Обадих му се. Не му се щеше да разговаряме.

— Затвори ти телефона ли?

— Цели два пъти.

— Нали ти казах, че е боклук.

— Като всеки адвокат — свих рамене аз.

Зи се прехвърли на упражнения за трицепсите с 25-килограмови дъмбели. Отстрани изглеждаше лесно, поне и за мен. Вече не бях двайсетгодишният хлапак, разделил се наскоро с отбора по американски футбол. Бях издържал само две години в колежа „Хоули Крос“, преди да постъпя в армията. Никога не съм си падал по разни устати треньори, които непрекъснато командват.

Заех мястото на Зи. Дългата му черна коса беше прибрана на конска опашка, широкото му лице плуваше в пот. На сивата му тениска имаше надпис РЕЗЕРВАТ „РОКИ БОЙ“, БОКС ЕЛДЪР, МОНТАНА.

Случват ли се интересни неща в Бокс Елдър? — попитах.

— Според теб защо останах в Бостън?

— Заради изобилието от студентки, които копнеят да поправят стореното от предците им.

— Тц.

— Или защото си работил за някой разплут егоистичен гадняр и си потърсил духовно напътствие на дзен учител?

— Топло — отвърна Зи.

Половин час по-късно се срещнахме с Хенри в подземния гараж. Тази година карах тъмносин форд експлорър — доста удобен автомобил за човек с по-внушителни габарити. Потеглихме след бялата тойота камри на Хенри, която пое по „Атлантик“ и не след дълго потъна в тунела „Калахан“, осветен от отблясъците на луминесцентни лампи. Оттам излязохме на А1 покрай летище „Лоугън“, прекосихме Челси и излязохме на Ривиър Бийч. Радиото свиреше тихо. Бях намерил някаква станция, която излъчваше джаз. Соло на тромпет, изпълнявано от Арт Пепър. Покрай нас се нижеха мрачни триетажни сгради с олющени тухлени фасади, с магазини отдолу.

— Имах приятел, който идваше на почивка в Челси — казах аз.

— Майтап ли си правиш? — учуди се Зи.

— Трябва да те запозная. Израснал е в Лоуел.

Хенри живееше в построена през шейсетте години на миналия век сграда с вдъхновяващата архитектура на консервена кутия. Десететажна, с малки, издадени навън балкончета и широк портал, обърнат към океана. Името на сградата, изписано с калиграфски букви върху поставената отгоре табела, рекламираше гледката към океана: „Оушън Вю“. Паркирах на едно свободно място от другата страна на улицата, на метри от плажа. Вятърът нахлуваше през леко свалените странични стъкла и носеше със себе си миризмата на сол и грохота на прибоя.

— А какъв е планът, ако мутрите отново се появят? — попита Зи.

Да ги убедим да се откажат.

— Докъде ще се простира убеждаването?

— До юмруците. Никакви пищови. Освен ако те не посегнат към тях. Ще ги вземем, разбира се. За всеки случай. В подобни ситуации не бива да действаме първи. За това си има други, по-подходящи моменти.

Зи бръкна под мишницата си и измъкна револвер 44-ти калибър. Отвори барабана да провери дали е пълен и пак го затвори. Голям пищов. Но и Зи беше голям мъж.

Гледах как Хенри заключва колата си, мята сака през рамо и тръгва по бетонната пътека към главния вход на сградата. Предложих на Зи дъвка, но той отказа. Метнах една в устата си и насочих вниманието си към огледалото за обратно виждане. Изглеждах като истински пич с шапката на „Бруклин Доджърс“ и коженото пилотско яке. Завъртях копчето на радиото. Музиката се смеси с шепота на соления бриз.

Вдигнах глава тъкмо навреме, за да зърна тримата юначаги, които заобиколиха Хенри на входа. Единият изрита сака от ръката му. Хенри реагира с прецизен ъперкът в носа и юначагата се просна на земята. После дребничкият ни приятел зае бойна стойка срещу останалите двама, които се готвеха да атакуват.

— По седлата! — изкомандва Зи. — Наш ред е!