Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (28)

28

Седях в хотел „Четири сезона“ и гледах просветляващото небе през високите прозорци. До мен се бяха скупчили Луис Бланчард, Рейчъл Уайнбърг, Хийли и едно ченге на име Лундквист. Аз и полицаите пиехме кафе, а Бланчард и Рейчъл бяха предпочели уиски. Броени минути по-късно към тях се присъедини и Хийли, който кимна на сервитьорката да му донесе два пръста „Бушмилс“. Тишината на ранното утро се нарушаваше единствено от бученето на прахосмукачката в ръцете на една от чистачките до бара. Въздухът над зелените хълмове отвъд „Бойлстън“ изглеждаше леко сребрист.

— Значи никой не е видял Рик да напуска стаята си? — попита Рейчъл.

Бланчард поклати глава. Очите му бяха зачервени. Изглеждаше с няколко години по-стар.

— Той не се отделяше от Луис дори когато ходеше до тоалетната — добави Рейчъл. — Направо му беше мания.

Бланчард сведе поглед към ръцете си и започна да ги трие една в друга.

Рейчъл носеше розов анцуг на „Шанел“ и големи слънчеви очила с много тъмни стъкла. Може би все още плачеше, но очилата ми пречеха да видя. Изглеждаше доста по-бледа в сравнение с онази вечер, може би защото не носеше грим. Изрусената й коса беше прибрана на тила, ръцете й лежаха върху златната дръжка на прекалено голямата черна чанта. Докато отговаряше на въпросите на Хийли, успя да пресуши голяма чаша 50-годишно „Макалън“. Аз слушах и пиех кафе. Просто нямаше какво да кажа.

— Изискахме записите на хотелските охранителни камери — рече Хийли. — На тях все ще има нещо.

— Телефонът ми жужи като някакъв шибан вибратор, мамка му! — оплака се Рейчъл. — Инвеститорите искат да знаят какво става. Рик трябва да е предприел нещо по своя инициатива, заради което са го ликвидирали.

— Луис — обадих се аз, — кога за последен път видя Рик?

— В десет — отвърна бившият морски пехотинец. — Поръча си ванилов сладолед в стаята. Аз огледах наоколо, за да съм сигурен, че всичко е окей. Рик нямаше настроение за разговори. Пожелах му лека нощ, събух си обувките и легнах да спя в съседната стая. Рейчъл е права: господин Уайнбърг не обичаше да рискува. Плащаха ми да не се отделям от него дори когато реши да си купи дъвка от фоайето.

Рейчъл Уайнбърг пое дълбока глътка въздух. Лицето й зад тъмните очила изглеждаше безизразно.

— Имахме да вършим толкова много работа! — простена тя. — Тонове шибана работа! Направо ми идеше да убия Рик!

— Трябва да изготвим списък — рече Лундквист. Това бяха първите му думи от трийсет минути насам. Беше висок, едър, със светла коса и червени като ябълки бузи, като изваден от някоя ферма от Средния запад. — Искам имената на всички, които по една или друга причина биха причинили зло на съпруга ви.

— Предлагам ви да започнете с телефонния указател на Лас Вегас — каза Рейчъл и отпи солидна глътка уиски. — Съпругът ми беше честен и открит човек, но не и обичан.

— Налага се да ви задам и някои неудобни въпроси — обади се Хийли, свел поглед към бележника в ръката си. — Не искам по никакъв начин да ви засягам, госпожо Уайнбърг, но само така можем да ви бъдем полезни.

— Искате да знаете дали е хойкал? — изгледа го Рейчъл. — И какви са били личните му навици?

Хийли кимна.

— Рик си падаше по жените, разбира се — рече тя. — Но ние си имахме споразумение.

Бланчард бързо вдигна глава от бележника си. Рейчъл срещна погледа му и кимна.

— Луис знаеше, аз знаех, всички знаеха. Обичах Рик, но не бях глупачка. Съпругът ми беше заклет ебач.

Чистачката спря прахосмукачката. Грозната дума увисна в настъпилата тишина. Светлината на утрото над градската градина беше напоена с цветове, сред които преобладаваха златистото и зеленото. Сребристото под дърветата беше на път да изчезне.

— Познавах повечето от мадамите му — продължи Рейчъл. — Лу със сигурност знае и за други. Но никоя от тях не би му откъснала главата, по дяволите! Някой няма ли да ми донесе още едно питие, за бога? Тези хапчета изобщо не ми действат!

— Можем да ви заведем на лекар — предложи Хийли. — По-късно ще продължим разговора.

— Ако ще ме упояват, по-добре да го направя сама.

— Имаше ли последно съобщение? — попитах аз.

— Да. Вече го пусках на тези хора тук.

— Какво беше съдържанието му?

— Рик каза „шибано копеле“ и затвори. Не ме питайте кого е имал предвид, защото не знам.

— В колко часа ви звънна?

— В десет и половина. Източно време.

— Той имаше ли приятели в Бостън? Някой близък, с когото би могъл да се срещне, след като е напуснал стаята си? Или след като е бил принуден да я напусне?

Рейчъл свали слънчевите очила. Нямаше грим, очите й бяха зачервени. Сервитьорката постави пълна чаша скоч пред нея и отнесе празната.

— Кажи му, Лу. Кажи на всички. Какво толкова, по дяволите? Те трябва да знаят.

Бодигардът кимна, приведе се напред и опря лакти в коленете си. Изглеждаше леко нестабилен. По брадичката му беше избила сивкава четина.

— Той се срещаше с Джема Фрейзър.

Облегнах се назад и се опитах да изглеждам шокиран.

— А къде е тя в момента?

— Не знам — отвърна Бланчард. — Не си вдига телефона.

Хийли кимна на Лундквист, който скочи на крака и измъкна джиесема си. Ако все още беше жива, ченгетата щяха да я открият. Разбира се, преди това щеше да им се наложи да открият тялото на Уайнбърг. Бях сигурен, че това е един от приоритетите им в момента.

— Известно ли ви е, че съпругът ви я е уволнил? — обърнах се към Рейчъл аз.

— Не може да бъде — отсече тя. — Рик щеше да ме уведоми. Кой ви каза?

— Самата Джема Фрейзър.

— Малка лъжлива кучка!

— Донесе договорите, които хората трябваше да подпишат — поясних аз. — Каза, че това е последната задача, която изпълнява за Рик.

— Тя не даваше пет пари за него. Просто си гледаше личния интерес. Понякога мъжете са такива глупаци, че направо нямам думи!

— По този въпрос спор няма — съгласих се аз.

— Направо не издържам! — проплака Рейчъл. С Рик бяхме заедно в продължение на четирийсет години! О, боже!

Хийли погледна Бланчард, който кимна и се изправи. Рейчъл пое протегнатата му ръка, направи няколко крачки и се обърна да ме погледне. Тялото й леко се олюляваше. Като на боксьор ветеран. Смазан от бой, но с висок дух. Бланчард й помогна да се прибере в стаята си, върна се и седна срещу мен.

— Ще ни помогнеш ли, Спенсър?

Погледнах Хийли. След това погледнах и Лундквист.

— Кажи си тарифата — добави Бланчард.

Имах милион причини да откажа. Главната беше, че бях работил за противниците на съпруга й. Но това беше стара работа. А може би беше същата работа. Все тая. Нямаше как да кажа нещо друго, освен едно лаконично „да“.