Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (23)

23

Отпивах и слушах Сюзан и Уайнбърг, които обсъждаха моралната страна на хазарта. Конякът беше великолепен, а дебатът — доста разгорещен. Двамата с Рейчъл въртяхме глави ту към единия, ту към другия и подхвърляхме умни коментари. Моите бяха по-умни. Но по принцип бяхме публиката в шоуто на Сюзан и Рик. Психоаналитик от Харвард срещу милиардер от Вегас. Уайнбърг нямаше никакъв шанс.

— Това, което предлагам, е забавление — рече с тържествен глас той, скръстил ръце пред корема си. От цялата му фигура се излъчваше откровеност. — Става въпрос за тръпката и удоволствието от играта, а не само за маси и игрални автомати.

— Но нали именно чрез тях печелите парите си?

— Не е вярно — поклати глава той, вдигна чашата и я завърза между пръстите си. — Основната част от нашата печалба идва от хотелите, от шоу програмите и добрите ресторанти.

— Но хазартът е в центъра на всичко — отбеляза Сюзан.

— Той е част от преживяването.

— Имам няколко клиенти, които не признават друго преживяване. Малко са тези, които напускат вашите хотели като победители.

— Самото забавление не е ли вече печалба?

— Някои биха нарекли това хипербола — отвърна Сюзан със сладка усмивка, която би могла да обезоръжи цяла Северна Корея.

— А вие как смятате?

— По-скоро съм любопитна да разбера вашето отношение.

— Ние се опитваме да обезкуражим такива хора — отвърна Уайнбърг. — Те не са клиентите, които искаме.

— Така ли? — попита Сюзан и кафявите й очи проблеснаха. — Но не се интересувате от мнението на другите — онези, които твърдят, че местните жители ще се прехранват от престъпност и пороци. Когато вашите намерения станат публично достояние, несъмнено ще се изправите срещу безброй анкети и проучвания, доказващи нарастваща проституция и злоупотреба с наркотици.

— Цял живот управлявам казина — поклати глава Уайнбърг. — Не се плаша от малко вятър.

— Бостън не е Лас Вегас — отвърна тя.

Уайнбърг се усмихна на тези думи, а Сюзан отпи глътка вино. Рейчъл Уайнбърг се изкашля и ме попита защо „Сокс“ играят толкова слабо този сезон. На ушите й се поклащаха диамантени обеци с размерите на юмрук.

— Това просто е част от отдавна установена традиция — свих рамене аз.

— Ривиър е населен предимно с представители на работническата класа — каза Сюзан.

— Вегас също.

Усмихнах се на Рейчъл, а тя театрално извъртя очи.

— Не искам да раздавам оценки — заяви Сюзан. — Това, което казвам, е прагматично и се опира на опита ми с хора със зависимости.

Уайнбърг кимна, а после понижи глас, вероятно за да придаде допълнителна тежест на думите си.

— Имате представа колко нови работни места ще бъдат разкрити, нали? Те не са ли достатъчни да компенсират губещите? Знаете ли как ще се оживи цялото крайбрежие? Клиентите, които възнамеряваме да привлечем, изобщо не са от Бостън. Не искаме местни хора. Нашата цел са големите играчи, а затова трябват добра инфраструктура и нови работни места. Искаме да възродим някогашния „Уандърленд“.

— Не искам да ви прекъсвам, но „Уандърленд“ никога не е бил кой знае какво място за развлечения — обадих се аз. — Макар че все още помня една хрътка, която се казваше Момченцето на мама и залозите за нея бяха шест към едно при минимална сума от двайсет долара. Доста пари изкарах от нея.

— Не мога да те спра, ако решиш да оповестиш инвестиционните ми планове — сви рамене Уайнбърг, погледна ме в очите и най-сетне пресуши многострадалната чаша, която въртеше между пръстите си. — Не те обвинявам и за реакцията ти срещу крайно непрофесионалните действия на част от моите сътрудници.

— Бих ги нарекъл с по-силни думи.

— Мога да ти обещая, че това няма да се повтори. Мога да ти обещая, че ще предложа изключително изгодна сделка на твоите хора. Защото, ако отвориш кутията на Пандора, конкуренцията ще стане страшна. Трябва да притежавам този парцел, за да мога да представя един наистина цялостен план пред щатските власти. Ако ме прецакаш, ще прецакаш и своите клиенти.

— Звучи като рекламно послание — отбеляза Сюзан.

— Той не се шегува — предупреди Рейчъл. — Ще ни уредиш ли лична среща с членовете на съвета на тази сграда? Нека Рик им направи офертата си, пък да видим какво ще решат. После, ако желанието ти да отидеш в „Глоуб“ остане непроменено — върви. Но ще бъде лош бизнес.

— Лошият бизнес изпраща трошачи на крака да притесняват хората в сградата и тези, които ги пазят.

— Съгласен съм — кимна Уайнбърг. — Това не е моят стил. В момента господин Бланчард провежда вътрешно разследване, за да разберем как се е случило.

— Ще се радвам да му обясня — казах.

— Какво мога да ти предложа? — изгледа ме той.

— Искам онова, което е най-добро за клиента ми.

Сюзан ми се усмихна. Според мен страхотно се забавляваше.

— Много добре — кимна Уайнбърг.

Веселбата в далечния край на масата продължаваше. Актьорът раздалечи ръцете си на трийсетина сантиметра разстояние и обяви:

— Като на шибан кон, мамка му.

Залата се разтърси от смях. Уайнбърг извъртя очи, обърна се и огледа Сюзан. После заби показалец в гърдите ми и попита:

— Какво търси една хубава еврейска психоаналитичка при човек с петдесетсантиметрова обиколка на врата като теб?

— Всъщност обиколката ми е само четирийсет и осем — поправих го аз.

— Ще повярвате ли, че обича поезия? — рече Сюзан. — И харесва изкуството, без някой да го подтиква.

— Сериозно? — изгледа я Уайнбърг. — Това включва ли истинското изкуство? Например Пикасо?

— Предпочитам моите китари да са без носове — отвърнах.

— Съвсем наскоро купих оня скапан портрет на неговата любовница по време на войната — добави небрежно той, сякаш току-що се беше върнал от есенната разпродажба в „Сиърс“. — Голям и напълно откачен. Мисля да проектирам едно цяло казино в тон с неговия колорит. От фигурите му се излъчва страхотна енергия. Всъщност аз го спасих, защото го купих от някакъв задник, който го беше пробил с лакът. Представяш ли си?

— Той много обича да излага произведения на изкуството в своите казина — поясни Рейчъл. — И двамата вярваме, че изкуството трябва да се показва на широката публика. Какъв смисъл има да го затваряме в разни претъпкани музеи? По-добре хората да му се наслаждават в подходяща среда.

— Как беше името на жената? — попита Уайнбърг.

— На коя?

— Любовницата на Пикасо, която е на картината.

— Дора Маар.

— Точно така, Дора Маар. В крайна сметка той я зарязва, защото му напомняла за Втората световна. Шантава работа. След това я кръщава просто „Жена на стол“. — На лицето му изплува широка усмивка. — Но въпреки всичко е страхотна. Аз колекционирам подобни боклуци. Миро, Баския, Сутин и други такива. Но Пикасо е моят любимец. С парите, които съм похарчил за него, сигурно бих могъл да си купя цял джъмбо-джет. Но знаеш ли какво ще ти кажа? По света има много джъмбовци, но само една „Жена на стол“.

Погледнах Сюзан и се усмихнах.

— В плановете за „Уандърленд“ фигурира цяло крило за изкуство — добави Рейчъл.

— Аха, значи вече имате архитектурни планове? — вдигна вежди Сюзан. — Доста самонадеяно от ваша страна.

— Това място го виждах в главата си още преди приемането на закона за хазарта — рече Уайнбърг. — Онова, което помните като писта за кучешки надбягвания, за мен се покрива с представите за истинската Страна на чудесата, онази, вдъхновила Уолт Дисни. Първият увеселителен парк в тази страна.

— Аз помня само няколко калпави файтона, с които лятно време разхождаха хората по брега — рекох. — И едно пийпшоу с жена, която се казваше Беатрис Бум-Бум.

— Било е в началото на миналия век — отвърна Уайнбърг. — Точно на мястото, на което била изградена пистата за кучешки надбягвания по време на Депресията. Оттам е получила и името си. Миналата година започнах да събирам всичките боклуци, останали от оригиналния увеселителен парк. После накарах моите дизайнери да наподобят стила ар деко. Наистина е чудесен. Говорим за неща, създадени през хиляда деветстотин и седма — осма година. Всичко беше изградено на базата на чертежите от книгата за Алиса. Гравюрите на Тениел са смайващи. Човек има чувството, че наистина пътува към заешките дупки с онези файтони. Гъби, по-големи от автомобили. Невидими котки, на които се виждат само очите. Стаи, които се смаляват в момента, в който влезете в тях. Като в някакъв кошмар.

— Това вече звучи като Ривиър — обади се Сюзан. — Един кошмар.

— Искам дори келнерките, които поднасят коктейлите, да бъдат руси и да са облечени като Алиса. Само че по-секси. Освен това на всеки кръгъл час в казиното ще се появяват момичета в заешки костюми и с джобни часовници в ръце. Забързани, сякаш им се пишка.

— Пърформанс на живо — рекох.

— Знам, че вие двамата сте умници, но по една случайност аз си падам по умниците — каза Уайнбърг. — Ще разберете какво имам предвид, когато представя идеите си пред членовете на съвета. Получим ли лиценза, ще бъда готов да им поднеса някои доста приятни изненади.

— Човек остава с впечатлението, че това вече е решено — вметна Сюзан.

— В момента имаме други проблеми — отвърна Уайнбърг.

Сервитьорът започна да разнася десертите в комплект с ленени салфетки. Лимоново сорбе. Чийзкейк. Крем брюле. Шоколадов мус в шоколадова торта.

— Все едно попадаш в различен свят — каза Уайнбърг и заби вилицата си в шоколадовата торта. — Загърбваш мръсотията на реалния свят, събираш си багажа и скачаш в заешката дупка.

— А Алиса е келнерката.

— Сервитьорката — поправи ме Рейчъл. — Келнерките са мърли.

Сюзан се усмихна, опита крем брюлето и ми го прехвърли. Тази жена имаше желязна воля. А пък аз имах дебел врат.

— Не обещавам нищо — рекох.

Уайнбърг ме тупна по рамото и ухилено намигна на жена си. Тя не му обърна внимание, заета с лимоновото сорбе. Повечето от коняка й беше останал в чашата. С едно светкавично движение сервитьорът отнесе моята, отдавна опразнена.

— Ако всеки си гледа работата, светът наистина ще стане приятно място — казах аз.

— Кой го казва? — погледна ме Уайнбърг.

— Една силна жена.

— Хм — измърмори той, докато слагаше върху покривката черна кредитна карта „Американ Експрес“. — Умна жена.

Рейчъл се усмихна на съпруга си.

— Странно, кооолко странно — издекламира с дяволита усмивка Сюзан, заковала поглед в мен.