Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (20)

20

Посрещнах Сюзан на летище „Лоугън“ точно в шест и половина, а в десет вече се бяхме преоблекли и седяхме на любимата й маса в „Риалто“. В промеждутъка се насладихме на един малък приятелски контакт на Линиън стрийт в опит да наваксаме поне част от пропуснатото. Естествено, Сюзан се нуждаеше от един час, за да вземе душ и да смени дрехите си, докато аз се справих за десетина минути. Но след приятелския контакт най-сетне тръгнахме да вечеряме.

— Беше умопомрачително.

— Нима си очаквал нещо друго?

— Не, разбира се.

— Изглеждаш ми наполовина по-малко зъл — отбеляза тя.

— Благодаря, но другата половина е тази, която създава проблемите.

Отпразнувахме събитието с чаша ризлинг за Сюзан и гимлет с „Кетъл Уан“ и прясно изстискан лайм за мен. Светлината на свещта потрепваше в чашите ни, ефирните бели завеси над кадифената тапицерия в сепарето леко се поклащаха.

— Утре Пърл със сигурност ще получи специално отношение.

— Естествено — кимна Сюзан и отпи малка глътка вино. — Но в момента умирам от глад, защото никога не ям по летищата.

— Никога ли?

— Абсолютно.

— А пък аз цял ден не съм хапнал нищо, ако не броим захарта, която облизах от дъното на една празна кутия от „Дънкин Донатс“.

— Защо?

— Двамата със Зи проведохме една операция „Проследяване“.

— Значи си намерил начин да го накараш да работи.

Кимнах.

— А как е физически?

— Стъпва на болния си крак, но май ще трябва да го оперират. И след онази контузия в колежа също е трябвало да го оперират, ама се е оправил. Лицето му е зле, ръцете му са смазани, но това ще мине…

— Мислиш ли, че се е върнал към чашката? — моментално схвана Сюзан.

— Може би.

— Ти попита ли го?

— Аха.

— И какво ти каза?

— Не си призна.

— Естествено, че няма да си признае.

Разтворих менюто и се задълбочих в него в продължение на около две секунди. Изборът ми беше бърз и конкретен: агнешки котлети с пюре от сладки картофи и задушени азиатски броколи. Сюзан не беше толкова бърза и продължаваше да се колебае дори когато изчетохме и специалитетите.

— По още едно питие?

— Дори не съм си изпила чашата — отвърна тя, погледна ме с присвити очи и близна още малко вино.

Ако си бях поръчал същото като нея, досега щях да съм поне на третата чаша. Келнерът се появи с още един гимлет за мен.

— Как беше в Северна Каролина? — попитах.

— Кактусът в Чапъл Хил е по-хубав от този на Дюк Юнивърсити. Но и двата колежа са побъркани на тема баскетбол.

— Какво лошо има в това?

— Имат хубави ресторанти.

— Още по-добре.

— В един от тях, „Крукс Корнър“, сервират скариди с овесени ядки и вълшебна скара — поясни тя. — Аз не опитах месото, но се сетих за теб.

— А нови приятели?

— Във факултета има прекрасни хора, но чакам с нетърпение да се върна към практиката си.

— Сигурен съм, че и практиката те чака с нетърпение.

— Теорията не е практика. А аз обичам практиката.

— И аз.

Сюзан докосна столчето на чашата си и се усмихна. От уредбата в ресторанта се лееше музиката на Дейв Брубек.

— А как е ситуацията около Хенри? — попита тя.

— Развива се — отвърнах аз и изпуснах въздуха от гърдите си.

— Откри ли източника на проблемите му?

— Аха.

— И?

— Ще чакаме.

— Кой стои зад тази работа?

Разказах й за Джема Фрейзър, Рик Уайнбърг, Луис Бланчард и „Уандърленд“. Споменах дори за Бърнард Джей Фортунато.

— А той ще предложи ли по-добра цена, преди да бъде разкрит като купувач на страниците на „Глоуб“?

— Със сигурност.

Сюзан изпусна дълбока въздишка на отегчение и долната й устна се сви в сладка муцунка.

— Да не говорим за бизнес, а? — помоли тя.

— Съгласен — кимнах аз. — В такъв случай ми разкажи нещо за бельото, с което си в момента.

Сюзан се засмя. Усмивката й беше дяволита и малко цинична. Зъбите й изглеждаха прекалено бели на фона на мургавата кожа. От шията й висеше най-тънката златна верижка, която съм виждал през живота си.

— Абсолютен хлапак — каза тя.

Аз свих рамене и отпих глътка бира. Сюзан постави ръката си върху моята.