Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (17)

17

— Къде се изгуби, Спенсър? — избоботи Бърнард Джей Фортунато. — За последен път те видях в оная лайняна дупка в Аризона.

— Потшот.

— Би трябвало да го кръстят Лайняна дупка.

— Ще се отрази чудесно на туризма.

Притиснах слушалката между ухото и рамото си и се изтегнах назад в стола си. Само по този начин можех да видя пресечката на „Бъркли“ с „Бойлстън“. Работници монтираха скеле около старата сграда на Природонаучния музей. Пред „Старбъкс“ се беше настанил уличен музикант с китара в ръце. Щеше да изкара колкото за едно кафе.

— Тогава ми свърши голяма работа рекох. — Особено като се вземе предвид ниският ти ръст.

— Не е нужно да си висок два метра, за да се прицелиш.

— Вярно е. Сега нямам нужда от точното ти око, но бих се възползвал от шпионските ти качества.

— Нямаш проблем.

— Още ли си на същата тарифа?

— За коя тарифа говориш? — учуди се Фортунато. — Ако имаш предвид тази отпреди пет години, значи си мръднал!

— Колко искаш сега?

Той ми каза.

— Толкова добре ли върви бизнесът във Вегас?

— Не се оплаквам — отвърна той. — Току-що си купих нова шапка.

— Блазе ти.

— Каква е работата?

— Ще ти пратя факс със списък на няколко масачузетски компании и идентификационните им номера. Искам да засечеш дейността им с регистрите на щата Невада, за да видя какво съвпада и какво не.

— Няма проблем. Това ли е всичко?

— Има и още нещо — рекох и отново се облегнах назад. — Познаваш Рик Уайнбърг, нали?

— Лично ли? — учуди се той.

— Може и професионално.

— А ти познаваш ли папата?

— Не. Но чух, че харесвал работата ми.

— Никой във Вегас не може да бъде приятел с Рик Уайнбърг, освен ако не е прочут и фрашкан с пари. Не знам за теб, но аз не съм нито едното, нито другото.

— Бас държа, че имаш последователи — рекох.

— Естествено — засмя се той. Начело в списъка на приятелите ми са все букмейкъри, бармани и танцьорки.

— Любимите ми хора.

— Защо душиш около Уайнбърг?

— Искам да разбереш за него всичко, което можеш. Компаниите от списъка трябва да имат връзка с неговия бизнес в Невада. Решил е да развива дейност и в Бостън, а аз искам да знам с кого си имам работа.

— Защо?

— Може би прави бизнес с някой мой познат.

— Условен език ли използваме, или става въпрос за сутрешната му разходка?

— Искам да знам с какви връзки разполага и на кого разчита.

— Хора като Уайнбърг превърнаха Вегас в Дисниленд — изръмжа Фортунато. — Прогониха мутрите, но на тяхно място докараха разни лъскави мацки и всякакви други боклуци. Специално Уайнбърг се интересува повече от шарките на килимите, отколкото от хората, които би препънал потях.

— Стига бе — рекох.

— Сериозно ти творя. Според клюките отворил първото си казино с финансовата помощ на една от най-старите фамилии във Вегас. Преди няколко десетилетия.

— А говори ли ти нещо името Луис Бланчард?

— Не.

— Можеш ли да го провериш?

— Разбира се. Вече знаеш тарифата.

— За колко време?

— Това с фирмите ще ми отнеме време за няколко телефонни разговора. За него изобщо няма да те таксувам. Но я ми повтори името на мъжа, буква по буква. Бланчдик ли беше?

— Бланчард — отвърнах аз и продиктувах името буква по буква.

— Лична горила на Уайнбърг, така ли?

— Да.

— В такъв случай, да знаеш, че е професионалист — отсече Фортунато. — Въздържай се от обичайните си номера и гледай да не го ядосаш.

— Вече е късно.