Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (15)

15

На другата сутрин се озовах в центъра на полукръг от сгъваеми столове, заети от група мърморещи старци. Зи прие да ме придружи на срещата в „Оушън Вю“. Беше скръстил яките си ръце на гърдите и преметнал един върху друг каубойските ботуши ръчна изработка. Лицето му приличаше на изгнил плод, ходеше с тежко накуцване. Тревожех се повече за видимите контузии по тялото му и по-малко за разфокусирания поглед на кървясалите му очи.

— Ако се върнат, положително ще им надупча задниците! — обяви един старец със загоряло набръчкано лице, върху което господстваше огромен нос. Какво, да не би да ме упрекнеш?

— В никакъв случай — отвърнах аз.

Зи мълчеше.

Мераклията да дупчи задници беше в компанията на дебеланка в леопардова рокля и сбръчкана жена с яркочервена коса. Групичката допълваше мъж със синьо поло и къси панталони, вдигнати високо на корема. Представиха ми го като Лу Кофон, председател на съвета. И наистина приличаше на такъв. За всеки случай върху предницата на полото му имаше монограм с надпис ПРЕЗИДЕНТ.

Кофон разтърси ръката ми и представи останалите — всички членове на жилищния съвет на „Оушън Вю“. С разочарование установих, че мераклията да дупчи задници се казваше просто Бъди.

— Съсипаха кадилака му — оплака се дебеланата. — Нарязаха гумите, пробиха гюрука и надраскаха боята. А той обича тази кола. От колко време я имаме? — обърна се към Бъди тя.

— Трийсет шибани години!

— И моят приятел пострада — казах. — Може би забелязахте…

— Съжалявам, Големи вожде — обади се червенокосата. — Видях всичко.

Зи не отговори.

— Значи тези мутри са решили да преборят важните клечки на „Оушън Вю“, а? — обърнах се към Хенри.

Той кимна. Членовете на съвета се спогледаха и също кимнаха. Кофон дръпна гащите си още по-нагоре и се изправи до червенокосата дама. Две златни фиби майсторски укротяваха косата й, очевидно с помощта на внушително количество гел. Бъди явно беше с дамата с леопардовата рокля. Чудесни двойки.

— Но сега се прецакаха — каза Хенри. — Хората от съвета са готови да сложат край на протакането.

— Въпреки възможността да получите повече пари? — попитах аз.

— Тези не ми харесват — изръмжа Бъди. — Не бих могъл да им се доверя.

Зи мълчеше и слушаше. За момент отпусна ръце, после отново ги скръсти.

— Нашите членове са много уплашени — рече Кофон. Внесохме жалба в полицията на Ривиър, която обеща да изпрати патрули. Но част от хората все още се страхуват да отскочат до магазина на ъгъла. Така не може да се живее.

— Тоя кадилак го имам, откакто се помня — въздъхна Бъди. — Мислех да го подаря на внука си, за да разхожда мацките. Оригиналният му цвят беше ванилов.

— А присъстващият тук господин Сикскил може би ще трябва да се подложи на нова операция на коляното — добавих аз.

— Не можем да поемем отговорност за това, което ви се случва — поклати глава Кофон. — То си е лично между вас и господин Чимоли.

— Никой не носи отговорност за нищо — рече Хенри. — Но някои от вас може би ще изровят главите си от пясъка, за да направят вярна преценка на нещата.

— Че какво толкова се е случило? — обади се Бъди. — Сбили се малко и толкова.

— За да спасят шибаната ти кола! — гневно изсъска Хенри.

Кофон вдигна ръка. Беше търпелив и решителен.

— Каква е тая работа със строителството на ново казино? — попита той. — Може би са само клюки.

— Не са само клюки — отвърнах аз. — В момента уточнявам подробностите.

— Готови сме да преговаряме — рече Кофон. — Но съм длъжен да окажа подкрепа на всички обитатели на сградата.

— Не се съмнявам — кимнах.

— И тъй, какво ще правим? — втренчено ме изгледа той.

— Ще се подготвим и ще чакаме.

Бъди изсумтя. Дебеланката така извъртя очи, сякаш цял живот се беше упражнявала. Кофон пристъпи към каната с кафе и си наля в една стиропорена чаша. После се върна обратно, залюля се на пети и пръсти и заби поглед в пода.

— Никой не е доволен от развоя на събитията — каза след известно време той. — Никой не обича да го тормозят или да мие с маркуч кръв от тротоара.

— Ако купувачът с този, който си мисля, ще трябва да назовете някаква цена — предупредих го аз.

— Аз мога да я назова още сега! — гневно отсече Бъди. — И бъди сигурен, че ще бъде адски висока!

Нямах никакви съмнения по въпроса, но предпочетох да замълча.

— Не можем вечно да протакаме, докато вие си вършите разследването, а хората ги бият на улицата — добави Кофон. — Адвокатът им предупреди, че ако продължаваме да се колебаем, цената няма да бъде добра.

— Че какво друго да каже — отвърнах аз.

— Те твърдят, че не знаят нищо за никакво притискане — каза Бъди.

— А какво друго да твърдят?

— Казах на Спенсър, че ще искаме компенсации за употребата на сила — рече Хенри, пристъпи към каната и напълни две чаши с кафе. — Но всичко може да приключи в момента, в който поведението им стане човешко и просто ни кажат какво точно искат. Със заплахи няма да стане. В момента лично аз съм склонен да изцедя от тях колкото се може повече пари.

— Ами ако наранят и някого от нас? — попита Бъди. — Това индианче може да го понесе, но ние сме възрастни хора.

— Спенсър ще ги закове — рече Хенри и ми подаде едната чаша. — Какво толкова имате да губите, по дяволите? Той е отличен детектив и го прави заради мен, просто като услуга. Неговият помощник беше пребит, защото се опита да ни помогне. За тая работа трябва да му целувате задника.

— Не е необходимо — отвърнах аз и се усмихнах на старците възможно най-миловидно. — Задникът ми си е добре.

Зи дори не се усмихна.

С това заседанието приключи. Хенри и Зи дойдоха с мен до паркинга. Опитах се да помогна на Зи да се качи в експлоръра, но той отблъсна ръката ми и успя да стигне седалката, повдигайки се с две ръце на рамката на вратата. Затворих след него и тръгнах да изпратя Хенри до неговата кола.

— Не ги притискай — рече той. Те са възрастни и уплашени.

— Знам кой иска апартамента ти — отвърнах аз. — Въпреки че прави всичко възможно да остане скрит.

— А знаеш ли къде да го намериш?

— Да.

— Доколкото те познавам, това означава, че всеки момент ще идеш да му извадиш душичката.

— Понякога методите ми на работа са тайнствени и непредвидими.

— Дрън-дрън — рече Хенри. Погледът му се извърна към неподвижната фигура на Зи, която стърчеше на предната седалка. — Тревожа се за това момче.

— Аха.

— Тези гадове трябва да си платят.

— Аха.

— Какъв срам, господи! — прошепна той. — Докъде я докарахме.