Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (13)

13

На другата сутрин се отправих към Ривиър. Видях колата на Зи, но него го нямаше.

Беше паркирана на място с брояч срещу „Оушън Вю“, на две крачки от един павилион на плажа. Опитах се да му звънна, но не получих отговор. Оставих експлоръра на крайбрежния булевард и тръгнах пеша към входа на сградата. Набрах номера на Хенри. Сигналът кънтеше като в мидена черупка вероятно заради силния вятър, който духаше откъм океана. Той натисна електронната ключалка и излезе да ме посрещне във фоайето. Изглеждаше така, сякаш не беше мигнал. Бялата му коса беше разрешена. За пръв път виждах Хенри в такъв вид.

— Върнаха се — обяви той. — Шибаните копелдаци се върнаха.

Кимнах.

— Зи пострада. Мръсни шибани копелета!

— Лошо ли?

— Лошо.

Тръгнах подире му към столовете във фоайето. Зи седеше на сгъваем метален стол. Главата му беше отметната назад, а носът му беше скрит зад торбичка с лед. По ръцете му се виждаха кървави драскотини. Джинсите му бяха скъсани, а обувките — разпрани. В едната си ръка стискаше окървавена хавлиена кърпа.

— Какво се случи? — попитах.

Зи отмести леда и ме погледна. Едното му око беше кървясало, а носът му изглеждаше счупен. Изпънатият ляв крак свидетелстваше за наранена капачка. Другият изглеждаше нормално.

— Бяха двама — рече Зи, а аз забелязах, че има счупен зъб. — Единия го тръшнах, но другият извади пистолет. Взеха моя и почнаха да ме налагат.

— Как е кракът ти?

— Мисля, че пак ми счупиха капачката.

— Е, поне носът ти е заприличал на моя.

Зи не отговори. Наведе се да изплюе кръв в чашата си, а след това вдигна глава да ме погледне. Окървавената хавлия беше в ръката на Хенри.

— Ще ги открием — рекох.

— Не трябваше да се бавя с пистолета.

— Може би. А може би в момента щеше да обясняваш на Куърк как си се сдобил с два група. И той със сигурност нямаше да бъде толкова милостив към теб.

— Спрях да се съпротивлявам.

— Не изглеждаш като човек, който се е съпротивлявал кой знае колко — кимнах аз.

— Просто спрях да се бия. Но в един момент имах чувството, че ще ми видят сметката.

— За тая работа трябват повече от двама.

— Никога не са те пребивали така — каза той и се наведе напред, хванал главата си с ръце. Явно не можеше да ме гледа.

— Пребивали са ме — рекох.

— Кога?

— Толкова много пъти, че вече не помня.

— Да стрелят по теб не е като да те пребият — поклати глава той. — Искам да ги убия.

— Тръгнеш ли по този път, нещата отиват на зле. Като при боя.

— Колко по-зле?

— Двама срещу един. Взели са ти пистолета и са започнал и да те налагат.

— Никога не ми се беше случвало — въздъхна Зи. — Ти беше последният, който ме наби. Но не се опита да ме убиеш.

Поклатих глава.

— Трябва да те види лекар обади се Хенри и притисна хавлията към лицето му. — А след това ние със Спенсър ще се върнем тук да потърсим очевидци.

— Глупости — тръсна глава Зи. — Не ми трябва никакъв лекар.

Кимнах на Хенри и с общи усилия помогнахме на Зи да стане от сгъваемия стол. Той преметна ръка през рамото ми и закуцука към изхода. Хенри ни изпревари и отвори вратата. Междувременно Зи изплю още малко кръв. По пътя към болницата не каза нито дума.