Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (12)

12

Рита се обади на следващия ден. Дори три от най-добрите й стажантки не бяха успели да свържат Рик Уайнбърг нито с „Енволв“, нито с компанията — собственик на „Уандърленд“, нито с оферта за „Оушън Вю“ или с убийството на Абрахам Линкълн. Въпреки това предложих да си платя за услугата. В крайна сметка се споразумяхме за обяд с мартинита в „Лок-Обър“, преди да го затворят завинаги. Плюс обичайната порция остроумия, разбира се.

Затворих и кимнах на Зи, който се беше настанил в стола за посетители.

— Нещо ново? — попита той.

— Nada.

— Значи ужким знаем нещо, ама не съвсем.

— Когато законните начини се изчерпят, прибягваме до незаконните — отвърнах аз. — Това си го запиши някъде, защото е важен принцип.

Зи кимна и отново насочи вниманието си към комикса, който четеше.

— Почини си малко, защото ти предстои нощна смяна пред жилището на Хенри — посъветвах го аз. Ще те сменя утре сутринта.

— А сега къде отиваш?

— В дълбокото подземие на разследванията.

— Прати ми картичка — рече Зи, без изобщо да вдигне глава от страницата.

Двайсет минути по-късно вече седях в ъгловото сепаре на „Тенеси Тавърн“, тапицирано с червена изкуствена кожа. Опушено и затъмнено точно колкото трябва, заведението беше кацнало на върха на Мас Пайк, на ъгъла между „Нюбъри“ и Мас авеню. Както обикновено, барманът ми донесе чаша наливна бира и шот „Уайлд Търки“, който изобщо не бях поръчвал.

— Наздраве — ухили се Лени Селцър.

— Салю — отвърнах аз и гаврътнах шота.

Отлежало поне шест месеца, уискито беше успяло да придобие уникалния вкус на тежко дизелово гориво. Побързах да си промия небцето с глътка студена бъдуайзър.

— Какво се чува за появата на Рик Уайнбърг в Ривиър?

— Един от многото играчи, запалени от идеята да отворят казино в Бостън — отвърна Лени.

— Добре казано — похвалих го аз.

— Мерси рече той, пъхна една цигара в ъгълчето на устата си и щракна розовото си зипо. — Искаш ли още едно?

— В колата си имам цяло шише сироп за кашлица.

— Тия мъже го раздават адски сериозно — добави Лени. — Всички до един. Карнавалът предстои, независимо дали пи харесва или не.

— А какво ще кажеш за пистата за кучешки надбягвания „Уандърленд“?

— Какво пише в официалните документи?

— Корпоративни имена в папки, дебели колкото си искаш — отвърнах. — Не мога да направя връзката. Официално се води във фалит.

— Това място ми липсва — въздъхна Лени. — Много обичах да гледам как кучетата гонят заека. Загубих хубав бизнес, след като откачалките от Движението за хуманно отношение към животните започнаха да мътят водата.

— Може би са имали право.

— Кучетата се отглеждат за бягане.

— Някои от тях и за боеве — рекох. — Ама това не е хубаво.

Лени сви рамене, погледна ме с присвити очи и дръпна от цигарата.

— Знам, че Уайнбърг е тук и души наоколо. Но не съм чувал да проявява интерес към „Уандърленд“.

Отпих глътка бира. Не исках да бъда груб.

— Нещата се променят — въздъхна Лени, издуха облаче дим към тавана и смачка цигарата в пепелника. — Няма значение дали го искаме или не. Букмейкърите като мен са на изчезване. Първо се появи шибаният интернет, а сега Бостън е на път да легализира залаганията. Мили боже!

— Какво мисли по въпроса старата гвардия?

— Имаш предвид Джино Фиш? — изгледа ме Лени.

Кимнах.

— Защо не попиташ приятелчето си Вини?

— Защото предпочитам да го чуя от теб.

— Джино направи каквото можа — сви рамене Лени. — Мажеше лапите, на когото трябва, но онези гадове даваха повече. И в крайна сметка загубихме.

— А какво е положението сега?

— Не знам.

— Уайнбърг има ли връзки?

— О, боже — извъртя очи Лени. — Та той е хазартен бос с куп казина във Вегас и няма нищо общо с Уолт Дисни. На твое място бих си пазил задника.

— Действам много внимателно — уверих го аз.

— Ще ти го кажа направо — рече Лени и разпери ръце върху кожените облегалки на сепарето. — Искаш от мен да разбера кой е собственикът на „Уандърленд“, защото сам не можеш да го откриеш.

— Така е.

— Това исках да чуя каза той. Може би ще си спомниш за стария си приятел в други времена, когато няма да се нуждаеш от нищо.

На бара се появи „работещо“ момиче с къса черна пола и червен сутиен под рошавата яка от изкуствена кожа. Обърна се към нас и намигна на Лени, но той се направи, че не я познава.

— Напоследък си се развихрил, Спенсър. Помня как видя сметката на Джак Флин по прякор Скокливия.

— Не бях аз.

— Хоук ли беше?

— Флин наруши правилата.

— Кои правила?

— Да не се забърква с деца.

— Мутрите имат ли правила? — развеселено ме погледна Лени и се облегна назад.

— И ти имаш.

— Вярно — призна той. — Шибаното златно правило. Който има най-много злато, той пише правилата.

— Именно.

— Задръж малко — поклати глава Лени, изскочи от сепарето и се насочи към един стол в края на бара.

Аз останах на място и довърших бирата си. „Работещото“ момиче допря нос до ухото на Лени, който набра някакъв номер на телефона си. После отблъсна момичето и направи знак на бармана да му сипе една бира. След десет минути и три изпушени цигари той се върна в сепарето.

— Е?

Лени разпери ръце със запалена цигара между устните.

— Какво ще има за мен?

— Услуга, която ще върна в друг момент.

— Става. Уайнбърг е собственикът на „Уандърленд“. Купил е пистата веднага след затварянето й. Може би дори е финансирал откачалките, които плачат за горките кученца.

— Мога ли да попитам откъде се сдоби с тази информация?

Лени захапа нова цигара и ме погледна със съчувствие.

— Сигурна ли е?

— Че кога не е била?

Когато тръгнах обратно към апартамента си, навън вече беше тъмно. Забелязах опашката след мен на километър и половина надолу по „Комънуелт“. Леко увеличих скоростта и изминах няколко пресечки в южна посока просто за да съм сигурен. В момента, в който извадих телефона да звънна на Зи, колата зад мен рязко направи обратен завой и изчезна.

По време на вечерната разходка в градската градина държах каишката на Пърл с лявата си ръка, тъй като дясната лежеше върху ръкохватката на верния ми револвер 38-и калибър.