Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (9)

9

Преди срещата с Уейн бях започнал да си приготвям голяма телешка плешка с кълцан морков, пащърнак и лук, която поръсих с морска сол, черен пипер, кориандър и сос „Устър“ и сложих в чугунена тенджера. Добавих кутия доматено пюре, примесено с натрошен пилешки бульон, пъхнах тенджерата във фурната на 350 градуса и нагласих таймера. Когато се прибрах, в апартамента ми се носеше божествен аромат. Сложих в плейъра един албум на Дюк Елингтън и се заех да си правя конфитюр от червени домати. Очаквах да върви добре със соленки и парче бял чедър отгоре.

Над Марлборо стрийт се спускаше прелестен здрач. Щракнах капачката на бутилка „Сам Адамс“ от разновидността „Алпийска пролет“, открехнах прозореца и загледах жълтеникавите отражения на уличните лампи върху мокрия тротоар.

Нарязах соленките на дъската и ги сложих да се пекат върху намаслена хартия.

Почувствах се толкова преуморен, че си отворих още една „Сам Адамс“ и звъннах на Сюзан, която вдигна чак на четвъртото позвъняване.

— Бях под душа — обясни тя.

— Телефонът ти има ли камера?

— Само за това мислиш!

— Добре, де — отстъпих. — Исках само да ти се похваля, че апартаментът ми ухае като Шангри-Ла.

— Аз пък бях решила, че си в моя апартамент и зяпаш похотливо някоя от снимките ми.

— Може ли да те поздравя с „Муун Ривър“?

— Остави Анди Уилямс да почива в мир — уморено въздъхна тя. — Току-що приключих с една много дълга лекция.

Аз изтананиках няколко такта от песента, отпих глътка бира и отново погледнах уличните лампи. Зърнах двойка влюбени, хванати за ръце. И двамата се усмихваха, без да говорят. Очевидно бяха доволни от живота.

— На каква тема беше днешната лекция?

— „Функционално прегрупиране и други иновативни методи за разрешаване на конфликти“.

— Ако искаш, мога да взема първия самолет, за да говоря по нея като експерт.

— Пребиването на поредния нещастник все още не се признава за иновативен подход.

— Значи някой трябва да се заеме с ново, по-задълбочено изследване — рекох. — А какво ще кажеш за заплахите?

— С това ли се занимаваш в момента?

— Хенри Чимоли ме помоли за услуга.

— Хенри Чимоли никога не моли за каквото и да било.

Отпих още една глътка и проверих таймера на фурната. Пърл душеше около печката и изглеждаше недоволна от факта, че не обръщам достатъчно внимание на соленките.

— Всъщност той не пропусна да го подчертае.

— Надявам се, че няма да ви кара с Хоук да смажете с грес уредите във фитнес клуба.

— Не. Просто ме помоли да използвам собствената си изпитана в годините система за разрешаване на конфликти.

— Какъв е конфликтът?

Сюзан звучеше така, сякаш се намираше на хиляди мили от мен. Гласът й никога не беше достатъчен, за да замести аромата, докосването и присъствието на жената от плът и кръв. Въздъхнах и й разказах за конфликта.

— Няма място за разумни преговори, а?

— Няма.

— А ако тези хора предложат повече пари?

— Това зависи от Хенри.

— Кои всъщност са те?

— Почти стигнах до заключението, че искат апартамента на Хенри като част от сделка да съборят сградата и на нейно място да построят голямо лъскаво казино.

— Мислех, че това все още е само проект.

— Вече не е. Патиците са подредени за отстрелване.

— Горките патици. Какво мислиш да направиш?

— Преди всичко да не позволя на никого да притиска Хенри.

— Това може да се проточи цял живот. А и Хенри едва ли ще бъде доволен.

— Вярно. Ще му се отрази на самочувствието.

— Защо просто не повикаш Куърк или не помолиш фирмата на Рита да заведе гражданско дело?

— Защото това ще се отрази на моето самочувствие.

— Тогава информирай прокуратурата.

— Предпочитам да се оправя сам рекох. — Мисля, че участниците в играта вече са достатъчно обезкуражени. Сега е ред на директни преговори с поръчителите.

— А ако се върнат и отново започнат да притискат Хенри?

— Ще ги обезкуража допълнително.

— Сам-самичък? — учуди се Сюзан.

Пърл престана да души и умолително ме погледна с жълтите си очи. Явно имаше шесто чувство относно готовите соленки.

— Не — рекох. — Използвам случая за практическо обучение на своя помощник индианец.

— Това вече е нещо.

— Така е.

— Как се справя той?

— Твърд като скала и много изобретателен. Става все по-добър при вземането на самостоятелни решения. Не чака да чуе какво ще му кажа.

— Браво.

— Освен това продължава да тренира с Хенри. Ако не беше леко забавеното му ляво кроше, като нищо можеше да вкара в болница половината Бостън.

— Това можеш ли да го използваш като препоръка за работа?

— Аха.

— А пиенето?

— Не е спрял, но го държи под контрол.

— Като теб.

— Да, като мен.

— Подготовката на Зи има ли нещо общо с комплекса ти за „самотен рейнджър“?

— Наричаш това комплекс?

— А може би е психично отклонение?

— Такова е.

— И аз мисля така.

— Беше ми приятно да си побъбрим за вълнуващите събития от миналата година — рекох. — Защо не звъннеш по-късно да проведем разговор като възрастни хора?

— Може и да звънна.

— Мисля, че соленките ми ще изгорят — обявих аз.

— Толкова зле ли са нещата? — пожела да узнае тя.

— Дори нямаш представа.