Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (61)

61

Търсихме Зи в продължение на осем часа. А също така и Джема. Бях осведомен, че тя вече не се появява нито в „Четири сезона“, нито в „Бостън Харбър“, нито в ресторант „Лийгъл“ в мола „Копли Плейс“. Опитах и онзи хотел на първа линия в Ривиър, където беше отседнал Рик Уайнбърг, а след това обиколих няколко от любимите бирарии на Зи. Нищо. На другата сутрин излязохме да потичаме с Пърл, която ентусиазирано размахваше опашка. Усетих, че Зи ми липсва. Може би защото ме товареше повече, отколкото се товарех самият аз. Беше по-млад, по-силен и по-бърз, а това автоматично правеше и мен по-добър. Стараех се да прогоня мрачните мисли от главата си.

Дъждът продължаваше да се излива, но бурята вече се беше изместила навътре в Атлантика. Топлите солени капки ме блъскаха в лицето, докато двамата с Пърл тичахме на изток покрай реката. Прекосихме надлеза „Уикс“ и се насочихме обратно към Бизнес факултета. Прехвърлях в главата си всичко, което знаех за Джема Фрейзър. Което не беше нито кой знае какво, нито много конкретно. Тя беше безскрупулна и амбициозна. Протеже на Харви Роуз, предпочела да запази отношенията им в тайна. Беше използвала местни биячи за сплашване на неколцина старци, притискайки ги да продават собствеността си. Вероятно без знанието на своя шеф. Беше се опитала да ме прелъсти, но се провали. В замяна беше излъгала Зи, че съм я насилил. А сега научавах, че най-вероятно беше откраднала документи от стария си ментор, които го изобличаваха в некоректност към партньора му Джино Фиш и благодарение на мен бяха станали повод за прекъсване на контактите помежду им.

Но безскрупулността и неетичното поведение в бизнеса не те превръщаха в убиец. Разбира се, не те правеха и добро момиче.

Продължавах на изток, покрай реката. Следвах извивките на Солджърс Фийлд Роуд към мястото, където той щеше да се влее в „Стороу“. Въпреки дъжда реката беше пълна с гребни лодки. Четиричленен дамски екипаж спря лодката си на стартовата линия, а след това яко натисна греблата. Продължавах да тичам. Нашийникът на Пърл тихо подрънкваше до мен. Дишането й беше дълбоко и равно, издаващо удоволствие. Една черна кола се появи на известно разстояние от пресечката на Харвард Бридж с Масачузетс авеню, изравни скоростта си с моята, а след това паркира на забранено място в подножието на моста. От нея слязоха Хийли и Лундквист. Спрях и се опитах да успокоя дишането си. Пърл се обърна и ме погледна. В очите й се четеше недоволство.

— Възхищавате се на формата ми, а?

— Имаш ли минутка? — попита Лундквист.

— Не е ли забранено да возиш хрътка в служебната си кола? — отвърнах с въпрос аз.

— Май да — призна Лундквист. — Това като нищо може да причини неприятности на шефа ми.

Хийли поклати глава и се върна на предната седалка. Лундквист напъха едрата си фигура зад волана. Аз отворих задната врата, пропуснах Пърл и седнах до нея. Лундквист излезе на Масачузетс авеню и прекоси реката в обратна посока.

— Как вървят нещата? — обади се Хийли.

— Дъждът ме прави малко по-бавен — отвърнах.

— Имах предвид семейство Уайнбърг.

— Съобщиха ми, че вече не се нуждаят от моите услуги.

— Това означава ли, че цялостната картина вече ти е ясна?

— Естествено.

— Защо те натириха?

Късата му рижа коса беше старателно подстригана на врата.

— Беше ми внушено, че вече си имат достатъчно хора.

— Нещо, което желаеш да споделиш с нас? — попита Лундквист.

Седнала изправена на кожената седалка, Пърл внимателно наблюдаваше тълпите студенти с тесни джинси, свободно падащи тениски и раници на гърба, които напускаха сградата на МТИ.

— Помощникът ми изчезна — рекох.

— Май имаш лош късмет, Спенсър — рече Хийли.

— Предполагам, че вие ще ме зарадвате с нещо.

— Предположението ти е вярно. Знаем кой е убил Рик Уайнбърг.

Вдигнах вежди. Дори Пърл наостри уши.

— Страхотна новина — рекох. — Арестувахте ли го?

— Трудно ще стане — въздъхна Хийли. — Оказа се, че е работа на онези лайнари, които открихме в Челси с дупки в главите.

Мълчах и чаках. Пърл също.

— В багажника открихме ДНК-то на Уайнбърг — добави Хийли. — Плюс касова бележка за покупката на електрическа резачка марка „Щил“. Искаш ли да ти нарисувам картинката?

— Сигурно ще бъде хубава — отвърнах. — Информирахте ли госпожа Уайнбърг?

— Ти си първият, на когото казваме — обади се Лундквист. — Не искаме да се разчува, преди да постигнем някакъв напредък по хранителната верига.

— Имате ли идея кой може да ги е наел?

— Затова сме при теб, майсторе.

— О, благодаря.

— Анализираме съдържанието на телефоните им, плюс всички проведени разговори — поясни Хийли. — Същото правят и колегите в Лас Вегас. Ще отнеме известно време. Засега е ясно, че са поддържали връзка с остатъците от фамилиите Дженовезе и Полици.

Почесах Пърл зад ухото. Купето бързо се изпълваше с миризмата на влажна козина и кучешки дъх. Изпитах желание да споделя някои неща с щатската полиция, но не бях много сигурен точно какви. Може би подозренията на Джино Фиш относно Джема и причините, поради които беше изпратил племенниците си да я приберат. Замислих се за момент, после попитах:

— Вашите хора разбраха ли какво е станало с джиесема на Уайнбърг?

— Не.

— Но сте изпратили призовка на оператора, нали? А той е длъжен да ви предостави пълна разпечатка на разговорите.

— Това отнема повече време, отколкото си мислиш.

— Телефонът отдавна е на дъното на морето — рекох. — Което не изключва оцеляването на известно количество есемеси или гласова поща.

— Помниш ли едно време как се мъчехме с Ма Бел? — попита Хийли. — Бог ми е свидетел, че беше по-лесно.

— В онези години не пропусках да изпратя цветя и шоколадови бонбони за Свети Валентин на любимата си телефонистка.

— Нека уточним какво имаме дотук — рече Хийли. — Ти знаеш ли нещо?

— А случайно да сте открили Джема Фрейзър? — контрирах аз.

— Значи и ти нямаш идея къде е изчезнала.

— Издирвате ли я? — вдигнах вежди аз.

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Неофициално?

— Разбира се.

Хийли напълни гърдите си с въздух и обяви:

— Тя е това, което наричаме „оперативно интересно лице“.

— Рейчъл Уайнбърг ще бъде щастлива да го чуе.

— Така е — рече Лундквист. — Мадамата е интересна по много поводи. Вчера я посрещнахме обратно в Бостън, а после тя изведнъж се превърна в шибания Худини.

— Хотелска регистрация? — попитах.

— Няма — отвърна Хийли.

— Разпитахте ли някой от бизнес партньорите й?

— Не се е появила на две важни срещи — поясни Лундквист. — Никой в компанията няма представа къде се е запиляла новата им изпълнителна директорка. Доста странно.

След тези думи той намали скоростта. Бяхме стигнали площад „Кендал“, който се намираше на хвърлей място от моста „Лонгфелоу“.

— Искаш ли да те оставим там, откъдето те взехме? — попита Хийли.

— И тук става — отвърнах аз.

— Ще се оправиш ли? — попита Лундквист.

— Има ли значение? — отвърнах аз, докато слагах каишката на Пърл. — Все още търся подходящо място за старт.

Отново се опитах да се свържа със Зи. Насреща никой не вдигна.